Робърт Б. Паркър
Огън и лед (33)

33

Тъкмо дадох на Роузи вечерята й, когато се обади Хал Рейгън.

— Съни, ела и прибери проклетата си сестра.

— Здравей, Хал. Колко хубаво, че ми се обаждаш.

— Тя отмъкна колата ми и я скри някъде. И прави сцена.

— Позвъни на ченгетата — казах.

— А как биха се почувствали майка ти и баща ти, ако го направя? Дъщеря им арестувана. А ти как ще се почувстваш, а? Трябва да дойдеш тук.

Всъщност бих се почувствала отлично, ако тикнеха Елизабет в затвора.

— Къде е това „тук“? — попитах.

— Ресторантът „Коуч Хаус“ в Съдбъри.

— На Поуст Роуд ли?

— Да.

— Добре. Ще ми отнеме около четирийсет и пет минути.

— Идвай колкото се може по-бързо.

— Разбрано.

Докато карах по шосе 20, ми дойде наум строфа от Робърт Фрост: „Домът е там, където, поискаш ли да идеш, трябва да те пуснат“. Тя бе най-близо до обяснението защо не пращах Елизабет по дяволите. А дори не я обичах. И пропусках лекцията си за малките холандци — художниците, имам предвид.

Попаднах зад един нещастник, който пъплеше като костенурка, и успях да пристигна едва към осем и половина. „Коуч Хаус“ е един от онези извънградски ресторанти, претендиращ, че предлага автентична кухня от XVIII век. Отвън бе облицован с тъмно дърво — дъски и летви. На покрива имаше дървени греди или във всеки случай плоскостите на покрива изглеждаха като от дърво. Отпред имаше порта и прозорци с малки ромбоидни стъкла. Менюто предлагаше задушено и овчарски пай, а бирата се сервираше в огромни стари халби. Сервитьорките носеха дълги рокли и престилки.

Салонът беше с бар близо до вратата и дъбови маси. На почти половината от тях вечеряха посетители. А на една мрачно седяха Хал Рейгън и Нанси Симпсън. И двамата бяха с палта. Не разговаряха помежду си. Елизабет седеше на бара съвсем до вратата. Беше облечена в дълго черно палто с кожена яка върху розов анцуг и бели гуменки. Чантичката й лежеше на бара до нея. Още с влизането разбрах, че е пияна — очите й имаха онзи мек поглед, който винаги добиваха, когато се напиеше. Пред нея на бара имаше ниска тумбеста чаша с нещо бистро с лед. Отидох направо при нея, грабнах чантичката, измъкнах ключовете от колата й и ги пуснах в джоба си.

— Съни? Какво по дяволите?…

Върнах обратно чантичката й и казах:

— Ще ги закарам вкъщи и ще се върна да те взема.

— Онова копеле те е повикало.

— Да. Или мен, или ченгетата.

— Нека си върви пеша, кучият му син. Нека курвата му си върви пеша.

— Хал — повиках го. — Хайде, ще ви закарам.

— А колата ми? — попита той.

— Полицията ще я открие някъде. Да вървим.

— А как ще отида утре на работа?

Беше станал от масата и стоеше до мен, тъй че бях буфер между него и Елизабет.

— Вземи нейната. — Кимнах към Нанси, която пък стоеше зад гърба му, двойно защитена.

— А тя как ще се оправи без кола?

— Хал, животът не е съвършен. Понякога единствено възможни са временните мерки.

— А на тая ще й се размине, така ли?

— По дяволите, Хал. Ти ми се обади. А не аз на теб. Или прави каквото ти казвам, или си тръгвам, а вие тук тримата се разберете.

— Не. Закарай ни.

— Благодаря. Елизабет, стой тук. Ще се върна за теб. — После казах на бармана: — Пияна е. Не й наливайте повече.

Той сви рамене.

— Не можеш да ги закараш — заяви Елизабет.

— Стой мирно!

Тя се свлече от стола и препречи вратата.

— Никъде няма да вървите.

Веднага щом напусна мястото си, барманът мигом грабна чашата й и я изля. Аз пристъпих към сестра си, обгърнах я и притиснах ръце към тялото й. После я натиснах до касата на вратата и казах на двамата:

— Зелено субару комби. Паркирано е точно отпред. Ще дойда след секунда.

— Пусни ме, кучко — извика Елизабет.

Натисках я към касата, докато Хал и Нанси минат край нас. Елизабет ме ритна в глезена, но тъй като беше с гуменки, не ме заболя чак толкова.

— Курва — изкрещя Елизабет.

— Слушай — просъсках й.

— Гадна курва!

— Чуй ме или ще те ударя.

— Ще ме удариш?

— Правиш се на пълна идиотка. Прекалено пияна си, за да се прибереш сама с колата. Млъкни, стой тук и чакай да дойда да те взема.

— Не ми пука — извика тя. — Не ми пука за нищо.

Погледна към вратата, през която се бяха изнизали Хал и Нанси, и извика високо:

— Мръсник.

Пуснах всички средства в действие.

— Или прави каквото ти казвам, или ще се обадя на татко.

Тя завъртя рязко глава.

— Няма да ме наклеветиш, нали?

Слава богу!

— Няма, ако правиш каквото ти казвам.

— Не искам татко да научи.

— Стой тук — казах, обърнах я към стола на бара и й помогнах да седне. Нужни й бяха два опита, докато се покатери и настани. Барманът моментално сложи сметката пред нея. Обърнах се и тръгнах към колата си.

Пътуването до Уестън беше истинско мъчение.

— Карай към дома на Нанси — каза Хал, когато се качих.

— Добре. Обади се на местната полиция, че колата ти е открадната. Ще я открият някъде и ще ти съобщят. Предполагам, че имаш резервни ключове.

— Да.

До Уестън не бе изречена нито дума.

— Благодаря — рече Хал, като пристигнахме.

— Няма нищо — отвърнах и поех обратно към Съдбъри.

Когато се върнах в „Коуч Хаус“, от Елизабет нямаше и следа.

— Тръгна си — съобщи ми барманът. — Остави сметка от трийсет и два долара.

Дадох му кредитна карта. Той я пусна през машината и ми подаде бележката. Разписах се, възнаградих го с богат бакшиш и казах:

— Извинете за безпокойството.

— Няма проблем — отвърна той.

След около двайсет минути намерих Елизабет да върви по Поуст Роуд. Спрях до нея, отворих прозореца и й казах да се качва. Тя поклати глава.

— Елизабет, влез в проклетата кола или ще сляза и ще те набутам вътре насила.

Тя направи още две-три крачки. Дадох леко напред и пак спрях.

— Влизай вътре! — извиках.

Сестра ми отвори вратата и се качи. Плачеше.

— Студено ми е — изхълца тя.

Затворих прозореца от нейната страна.

— Топлина. Искам топлина.

— Парното работи. Ще се стоплиш след минута.

Карахме в тишина. Елизабет гледаше втренчено осевата линия на пътя, която бляскаше на светлините на фаровете. Накрая казах:

— Ако ти е било студено, защо не си закопча палтото?

— Какво като не съм го закопчала? — попита тя, без да откъсва очи от пътя.

— Може би искаш да ти е студено.

— Това е смешно.

— Може би в момента искаш точно това — да си вън на студа.

— Какво?

С Елизабет човек трябваше да го раздава бавно.

— Често начинът, по който хората действат, символизира това как се чувстват — казах.

Знаех, че е малко рисковано да използвам думи като „символизира“.

— Чувствам се отлично.

— Не, не е така. Чувстваш се изоставена, объркана, обидена, лишена от обич, отблъсната, уплашена и самотна и господ знае какво още, както и аз бих се чувствала на твое място.

— Щом ме видя, че влизам, онова копеле скочи и излезе. Трябваше да видиш лицето му, когато се върна, защото колата му я нямаше.

Една кола ни наближи от отсрещната страна. Фаровете й ни осветиха за момент, после тя отмина и ние отново бяхме в тъмнината, следвайки тесния тунел светлина от моите фарове.

— И какво постигна с всичко това?

— Дадох му да разбере на копелето.

— Какво му даде да разбере?

— Дадох му да разбере, че не може да ми изневерява и да му се размине безнаказано.

— Елизабет, нищо подобно. Той наистина ти изневерява. Според твоята дефиниция той ти изневерява и в този момент. Хал си е вкъщи в леглото с друга жена. А ти вървиш в студа покрай магистралата, мръзнеш и дишаш автомобилните газове.

Тя заплака.

— И плачеш — додадох.

— Какво искаш да направя? — изрече между хлипанията сестра ми. — Просто да го оставя да ме тормози ли?

— Може би не трябва да мислиш кой кого тормози — казах. — Може би не бива да решаваш нещата от гледна точка на това какво ще му причиниш.

— Моля?

— Може би трябва да мислиш какво ще е най-добре за теб.

— Разбира се. И най-доброто за мен е да съм сама и почти на четирийсет без пукнат цент и без никаква работа, без да умея да правя нещо и без съпруг.

— Харесваше ли ти животът напоследък?

— Знаеш, че за мен беше ад.

— Е, ако да си омъжена и да те издържа съпруга ти е ад, какво губиш, ако опиташ и някой друг начин?

Тя поплака мълком известно време, но после каза:

— Не мога. Не знам как.

— Мога да те свържа с хора, които ще ти помогнат.

— Имаш предвид психоаналитик ли?

— Да.

— Няма да позволя някой откачен евреин да се рови в личния ми живот.

Със сетни сили успях да се овладея да не избухна. Елизабет плачеше.

— Знам, че ти е тежко. Всеки откача, когато бракът му се разпадне. Но когато лудостта попремине, ще трябва да пораснеш и да възприемаш нещата като голям човек. Не мога да те принудя да се пазиш. И не мога аз да те пазя. Всичко, за което сега те моля, е да се опиташ да не взимаш важни решения, докато не си на себе си. Просто запази самообладание. С теб не сме толкова близки. Но ти си моя сестра. И аз ще ти помогна с каквото мога.

Завихме по улицата на Елизабет в пълно мълчание. Паркирах пред къщата й.

— Искаш ли да вляза? — попитах.

Тя поклати глава и каза:

— Не казвай на татко.

Въздъхнах.

— Добре. Няма да кажа на татко.

Тя кимна, слезе от колата, отвори вратата на къщата си и влезе.