Робърт Б. Паркър
Огън и лед (4)

4

Когато Елизабет пристигна в мансардата ми и видя Хал, физиономията й се промени. Роузи, разбира се, ме бе придружила до вратата и когато се оказа, че новодошлата е Елизабет, кучето по навик помаха с опашка. Елизабет не й обърна внимание. Роузи явно не очакваше друго, затова бързичко се върна в другия край на стаята и скочи на леглото.

— Какво става тук? — попита Елизабет.

— Дошъл съм на гости на балдъзата си — отвърна Хал. — Нещо нередно ли има в това?

— Искаш ли кафе? — обърнах се към сестра ми аз.

— Не. Какво става тук?

— Трябва да предам доклада си и реших, че е редно и двамата да го чуете.

— Доклад ли?

— Да. Ти ме помоли да проследя съпруга ти. Направих го. Докладвам резултатите.

— Е, за бога, хвана ли го, или не?

— Искаш ли да говоря за това, Хал?

За момент той се втренчи в сключените си длани. После вдигна очи, погледна право в Елизабет и каза:

— Тя ме хвана.

— Какво искаш да кажеш?

— Хвана ме. Докато бях с друга жена.

Елизабет отстъпи крачка назад.

— Коя?

— Не я познаваш.

— Какво правехте?

— Елизабет, моля те.

Елизабет се отпусна неочаквано на един стол до кухненската маса. И заплака.

— Как можа да постъпиш така с мен? — изхлипа тя.

— За бога, Елизабет, не става дума просто за теб.

— Обичаш ли я?

— Аз…

— Така ли е?

— Не знам.

И двете й ръце бяха свити в юмруци в скута й. Сега тя започна да удря бавно с тях бедрата си.

— Проклет да си — занарежда сестра ми. — Проклет, проклет, проклет.

— Елизабет, трябва да поговорим.

Вече плачеше силно, навела глава и стиснала очи. И продължаваше да удря отмерено бедрата си.

— Трябва да поговорим — повтори Хал.

Тя поклати глава.

— Елизабет.

— Махай се — извика тя. — Разкарай се от мен.

Хал стоеше прав. За момент заби очи в нея, а сетне тръсна глава.

— По дяволите! — извика той и напусна моята мансарда.

След като съпругът излезе и затвори вратата, хлипането на сестра ми ескалира във вой. В далечния край на помещението, просната на кревата ми, Роузи облиза нервно носа си. Станах от високото столче до плота, отидох до масата и седнах срещу Елизабет. Не знаех какво да кажа. Тя продължи да вие. Щеше ми се да мога да изпитам съчувствие към нея. Може би съперничеството между сестри наистина е заложено дълбоко в природата ни. Или може би имаше нещо прекалено егоцентрично и досадно в скръбта й. Ние с Ричи определено бяхме прекратили съвместния си живот по доста по-елегантен начин. Чаках безмълвно. След известно време тя престана да вие и ме погледна право в очите.

— Е, предполагам, че ти доставя удоволствие да гледаш как по-голямата ти сестра се гърчи от унижение.

— Не — отвърнах. — Нищо подобно.

— Какво ще стане с мен?

— Надявам се, че ще успееш да контролираш онова, което става с теб.

— Да контролирам ли? Как мога да контролирам действията на другите?

— Можеш да контролираш реакциите си.

— Не ми чети лекции, по дяволите. Ти също не успя да задържиш мъжа си.

— Не съм сигурна, че най-важното е да задържиш мъжа си — казах аз.

— Не ми дрънкай глупости. И двете знаем къде са парите — искаш ли пари, хващаш си мъж.

Погледнах в дъното на помещението към Роузи. Сега, когато воят бе вече престанал, тя лежеше изтегната на една страна със затворени очи. Бе изпънала крака, а върхът на езика й стърчеше навън. Завидях й.

— Би ли искала да останеш при мен известно време? — попитах.

— При теб? Тук? Къде ще спя?

— Канапето се разтяга.

— На канапето? Дума да не става.

— Просто си помислих, че не би искала да оставаш сама.

— Това копеле няма да ме накара да напусна дома си.

Кимнах.

— Елизабет, когато двамата с Ричи се разделихме, посещенията ми при психотерапевта се оказаха много полезни.

Тя неочаквано стана и се устреми към вратата.

— Благодаря на бога, че не съм като теб — заяви сестра ми.

Това бе едно от нещата, по които нямахме противоречия.