Робърт Б. Паркър
Огън и лед (40)

40

Беше ярък слънчев ден, но не чак толкова топъл, колкото би си помислил човек. Разказах на Джули за Морт и Елизабет, докато вървяхме по Чарлс стрийт в Кеймбридж, където тя живееше сега. Пристанът за лодки беше зад нас. Вляво, отвъд Мемориал Драйв, бяха червените тухлени общежития, които в Харвард наричаха, разбира се, къщи. Всички те гледаха към реката.

— Мислиш ли, че тоя Морт ще удържи на думата си? — попита Джули.

— Да. Мисля, че Спайк го изплаши ужасно.

Джули се усмихна леко и каза:

— Спайк е уникална личност.

— Да — отвърнах.

Минахме по моста за пешеходци и тръгнахме срещу течението, като сега реката ни оставаше вдясно. Вляво имаше повече сгради от червени тухли, този път на харвардския Факултет по мениджмънт. Има няколко места в Кеймбридж, където във всички посоки, с изключение право нагоре, виждаш само Харвард.

— Изобщо ли не те притеснява фактът, че понякога трябва да молиш мъж за помощ? — попита Джули.

— Не.

— Но това те прави зависима.

— Мисля, че независимостта, както и физическата форма, са може би състояния на духа — отвърнах. — Можех да застрелям Морт, но не и да го надвия физически. А Спайк може. По-благородно спрямо Морт е да бъде наказан физически, отколкото застрелян.

— Би могла да си в бизнес, където да нямаш нужда от мъж.

— Не, не бих могла. Мъжете са ми нужни, за да вдигат неща, които са твърде тежки за мен. Освен това са ми нужни за секс, за любов, а и за двете. По същия начин и редовните мъже се нуждаят от жени. Ако имам деца, ще ми е нужен някой, който да ги направи. Бих искала също така и някой, който да им е баща.

— Искаш ли деца?

— Не знам. Опитвам се да не насилвам нещата… освен това си имаме Роузи.

Пресякохме на светофара, минахме по моста Андерсън и продължихме покрай реката. Стадионът Харвард беше вляво от нас. Той не беше от червени тухли.

— Би трябвало да ти е лесно да се оправяш с деца — каза Джули.

— Знам.

Отбори по осем души, и женски, и мъжки, гребяха по реката. Движението по Солджърс Фийлд Роуд не беше натоварено и докато минавахме, чувах гласовете на треньорите.

— Аз… — Джули спря и като че обмисляше как да го каже. — Аз не мога да живея с никого.

— Така ли?

— Дори, да ме прости бог, и с децата ми.

— Това сигурно е доста болезнено.

— Болезнено? Откъде можеш да знаеш ти какво е болезнено? Що за майка съм аз. Не мога дори да стоя и да се грижа за децата си. Какво ли ще стане с тях? Как ли се чувстват?

— Те имат баща си. Майкъл е добър баща, нали?

— Да. Той е невероятен с тях. Сигурно това ме кара да се чувствам неадекватна.

— Ще ги видиш и когато нещата се поуталожат, ще им се реваншираш. Ти си добра майка, Джули.

Не бях убедена, че това е точно така, но изглеждаше най-подходящото нещо, което можеше да се каже за момента, а приятелите са си приятели независимо дали са разумни, или не.

— Имам си свое собствено местенце.

— А Робърт?

— Продължаваме да се виждаме, но и той не може да разбере защо се изнесох от дома му.

— Откога си там?

— От три дни — отвърна тя.

— И как е?

— Нощем понякога ме обзема страх и си мисля: „Какво направих?“. Но друг път имам чувството, че бих могла просто да полетя.

— Спомням си това чувство.

— Ако всичко останало се подреди, би ли могла да живееш с Ричи?

— За момента не мога.

— Не ми се прави на дървен философ — каза Джули. — Питам би ли могла?

— Мога да спя с него. И го правя сега. Бих могла навярно да живея в една къща с него… но трябва да е голяма къща. Знае ли Майкъл къде си?

— Не. Дадох му новия си телефон. Знае, разбира се, къде е офисът ми.

— Разговаряхте ли?

— По телефона.

— И как е?

Джули пребледня, сведе глава и не каза нищо. Знаех, че се мъчи да не заплаче.

— Не е ли вече време да потърсиш помощ от специалист? — попитах. — Освен мен?

Джули кимна. Стигнахме до моста Елиът, там, където реката завиваше на запад. Джули спря по средата, облегна се на перилата и се втренчи в движещата се вода долу. Кимна. Опитах се да проследя погледа й.

— Ще се почувствам ли по-добре? — попита моята приятелка. — След известно време?

— Без съмнение — отвърнах. — Обещавам.

Раменете й се разтресоха. Застанах до нея, погледнах надолу към водата и се опитах да осигуря утешително присъствие, докато тя плаче.