Джон Харт
Кралят на лъжите (9)

8.

Лежахме, потънали в нега, сигурно часове. Нито един от нас не каза нищо, знаехме, че така е по-добре. Такъв мир душата рядко постигаше, а той беше плашлив като детска усмивка. Тя се притисна в мен, легнала на една страна, и прехвърли единия си крак върху моя. Ръката й лениво се влачеше по гърдите ми и надолу по стомаха. От време на време докосваше шията ми с устни, леки като перце.

Бях я прегърнал с една ръка, притиснал длан в меката извивка на таза й. Гледах въртящия се вентилатор на тавана, кафявите му витла се открояваха на фона на кремавата мазилка. През прозореца влезе вятър и ни погали като разкаяно дихание. Знаех, че това не можеше да трае дълго, тя също — никога не оставахме заедно дълго. В момента, в който заговорехме, с думите се втурваше и реалността. Познавах последователността на събитията. Винаги започваше с леко неясно притеснение, сякаш съм оставил нещо недовършено. Лицето на жена ми се настаняваше тихо и безапелационно в съзнанието ми и с леки стъпки след това пристъпваше вината. Но не вината на прелюбодееца, която изчезна отдавна, скоро след като Барбара спря да се усмихва.

Това беше различна вина, родена от тъмнината и страха в онзи вмирисан поток преди много години в деня, в който се запознахме, в който аз се влюбих и в който я предадох. Вината ме разяждаше като рак, успяваше да пробие пашкула, в който се бях увил. Тогава си тръгвах, изпълнен с омраза към себе си, че съм използвал отново единствения човек на този свят, който ме обичаше, и с желание да върна времето назад и да стана отново достоен мъж. Но точно това никога не можех да направя и ако вината беше като рак, то истината беше като куршум в челото. Щеше да ме намрази, ако знаеше. Затова винаги си тръгвах бързо, страхувайки се да погледна болката в очите й, когато й казвах, че ще й се обадя, а тя само кимваше и се усмихваше, сякаш ми вярваше.

Затворих очи, потопих се напълно в тази кратка радост, но отвътре бях кух, а сърцето ми беше стиснато в леден юмрук.

— Пари давам да надникна в мислите ти — прошепна тя.

Сложихме начало на разговора, но все още нямаше проблем. Гласът й бе започнал да ми липсва.

— Няма да ти харесат — отвърнах й. Тя се подпря на лакът и ми се усмихна, аз също й отвърнах с усмивка. — Тъмни, ужасни мисли — стараех се да звуча жизнерадостно.

— Нищо, ти пак ги сподели. Без пари, като подарък.

— Целуни ме — помолих я и тя го направи. Бих й споделил мислите си, но само тези, които би могла да понесе. — Липсваше ми — промълвих. — Винаги ми липсваш.

— Лъжец — хвана с длан брадичката ми. — Мръсен, долен лъжец — и пак ме целуна. — Знаеш ли откога не сме се виждали?

Знаех — седемнайсет месеца и почти две седмици, всеки ден, от които за мен беше агония и упражнение в копнеж отдалече.

— Не — отвърнах. — Колко време мина?

— Няма значение — рече тя. — Остави я тази тема — видях болката в очите й. За последен път бях с нея в нощта, когато майка ми почина. Все още виждах отражението на лицето й в прозореца на колата ми, докато потеглях в нощта. Тогава търсех сили в себе си, за да й кажа истината. Но думите й ме спряха. „Не мисли за такива гадни неща“, ми беше казала тя. И аз спрях.

— Езра е мъртъв — съобщих. — Намерили са тялото му преди два дни.

— Знам. Съжалявам. Наистина.

Никога не би повдигнала въпроса. Ето още нещо, по което се различаваше от всички останали. Но тя винаги си е била такава. Не притискаше и не си вреше носа, не се интересуваше от подробности. Ванеса живееше за мига, винаги й бях завиждал за това. То означаваше сила.

— Как го понася Джийн?

Тя беше първата, която попита за това. Не как се е случило. Не как аз го понасям. Мислеше за Джийн, защото знаеше, че е най-голямата ми грижа. Потръпнах от дълбочината на проницателността й.

— Боя се за Джийн — споделих. — Тя отиде доста далеч и не знам дали бих могъл да я върна — разказах й сблъсъка си с Алекс. И как Джийн след това излезе на верандата. — Тя ме изостави, Ванеса, вече не знам коя е. Мисля, че е в беда, но не ми позволява да й помогна.

— Никога не е прекалено късно. За всичко се отнася. Трябва просто да й протегнеш ръка.

— Направих го — отвърнах.

— Може би само си мислиш, че си го направил.

— Казах ти, че го направих.

Почувствах силата на думите си чак след като излязоха от устата ми и не можех да си обясня откъде се бе събрал толкова гняв в тях. За Джийн ли говорехме, или за Ванеса? Тя седна в леглото по турски и се загледа в мен.

— По-кротко, Джаксън — каза. — Просто си говорим.

Ванеса никога не ме наричаше Уърк. Винаги използваше първото ми име. Веднъж я попитах защо и тя ми каза, че за нея никога не бих могъл да бъда „работа“. Казах й, че хитро го е измислила и че е най-милото нещо, което съм чувал. Все още помня начина, по който изглеждаше тогава. През прозореца влизаше обилна слънчева светлина и за първи път забелязах, че вече не е момичето, което познавах някога, че времето и тежката работа са оставили следите си върху нея. Но не ми пукаше.

— Права си, просто си говорим. Е, ти как си? — попитах я.

Лицето й се смекчи.

— Сега отглеждам екологично чисти храни — и добави: — Насочвам целия бизнес в тази посока. Ягоди, боровинки, всичко. Хората са полудели по това напоследък. Печели се добре.

— Значи си добре, така ли?

Тя се засмя.

— Не, разбира се. Банката все още ме преследва всеки месец, но започвам да изгазвам с тези екологично чисти храни. Те ще обърнат ситуацията. Но тази ферма все на моите ръце ще чака. В това може да си сигурен — разказа ми още за екологичното земеделие, за стария си трактор и стария си камион, който имал нужда от нова трансмисия. Говореше ми за плановете си, а аз я слушах. По едно време стана и донесе две бири от кухнята.

Ванеса беше за мен глътка свеж въздух. Тя живееше в ритъма на природата, докосваше живата земя всеки ден. А аз бях градско момче.

— Дяволска работа е времето, да знаеш — заговори тя, докато ми подаваше бирата. Седна пак в леглото с възглавница в скута си. Над лявото й око висеше кичур коса. Попитах я какво иска да каже. — Мислех си за нашите семейства — обясни ми. — Възходът и падението на фамилните богатства.

Отпих от бирата си.

— И какво за тях?

— Ами луда работа. Само си помисли къде е било семейството ти в края на Гражданската война?

Тя много добре знаеше отговора, бяхме говорили за това много пъти. Моят прародител пет поколения назад е бил пехотинец от Пенсилвания, сполетян от лошия късмет да го прострелят в стъпалото. Бил пленен и вкаран в затвор на Конфедерацията в Салисбъри, където останал няколко седмици, преди да умре от дизентерия. Бил погребан в един от масовите гробове, в които почиват общо единайсет хиляди войници на Севера. Това станало в края на войната. Когато узнала за смъртта му, жена му вече била бременна, но тръгнала за Салисбъри. Само че никой не знаел къде е гробът му, костите му се били изгубили сред костите на останалите хиляди безименни души. Казват, че това я съсипало. Дала последните си пари на лекаря, който изродил прапрадядо ми и умряла две седмици по-късно. Често си мислех за нея и се чудех дали със смъртта й от семейството ни не си беше отишла и последната капчица страст.

Умряла от разбито сърце. Боже мой! Какво нещо!

Синът й бил прехвърлян от семейство в семейство и прекарал по-голямата част от живота си в риене на фъшкии по чужди плантации. Прадядо ми продавал лед през лятото и чистел печките на богаташите през зимата. Синът му бил пияница и нехранимайко, който биел баща ми ей така, за забавление. Семейство Пикънс били много бедни и третирани като пълни боклуци в този окръг, докато не се появил Езра. Той променил всичко.

Семейство Столън било точно обратното. Преди двеста години тази ферма имала над хиляда акра земя, а фамилията била влиятелна в окръг Роуън.

— В това легло има много история — подхвърлих.

— Да — кимна тя. — И много любов — замълчах, но тишината говореше красноречиво вместо мен, разказваше стара приказка. Тя ме обичаше и в добрите си дни знаеше, че и аз я обичам. Проблемът беше защо не можех да си го призная. Това тя не го разбираше, а аз бях прекалено засрамен, за да й обясня. Карахме го така в ужасна неопределеност, нямаше за какво да се хванем в студените дълги нощи. — Защо си дошъл, Джаксън? — запита ме тя.

— Имам ли нужда от повод? — отвърнах й гузно.

— Не — прошепна тя прочувствено. — Никога.

Хванах дланта й и тя ме стисна за ръката.

— Дошъл съм да те видя, Ванеса.

— Но не и да останеш.

Мълчах.

— Никога не оставаш — продължи тя и видях в очите й сълзи.

— Ванеса…

— Не го казвай, Джаксън. Недей. Говорили сме за това. Знам, че си женен. Не знам какво ме прихваща. Не ми обръщай внимание.

— Не е там проблемът — отговорих.

— Тогава какво? — попита тя и по лицето й се изписа такава болка, че загубих ума и дума. Сбърках, че дойдох. Ужасно много сбърках.

Опита се да се засмее, но смехът й секна по средата.

— Хайде, Джаксън, кажи ми — настоя. Не можех. Взира се дълго в очите ми, а аз гледах как пламъкът изтлява от лицето й и на негово място отново се настанява примирението. Целуна ме, но безстрастно.

— Отивам в банята — и се изправи. — Да не си посмял да си тръгнеш.

Гледах я как крачи гола и боса през стаята. Обикновено влизахме заедно под душа и тялото й оживяваше под насапунисаните ми длани.

Допих си бирата и се отпуснах уморено на леглото, заслушан в птиците навън. Чух душа в банята да потича и си представих лицето на Ванеса, вдигнато нагоре към падащата вода, идваща директно от кладенеца. Сигурно кожата й попиваше свежестта му. Исках да й измия косата, но вместо това станах и слязох долу. В хладилника имаше още бира, взех си една и отидох на предната веранда. Почувствах се добре, когато слънцето стопли кожата ми и изсуши потта. Фермата се простираше до редицата дървета на хоризонта, предположих, че пред мен са засадени ягоди. Подпрях се на колоната и затворих очи под ветреца. Не чух кога Ванеса е слязла.

— О, Боже! Какво е станало с гърба ти? — тя бързо излезе на верандата. — Сякаш някой те е ударил с бухалка — леко ме докосна и проследи синината ми.

— Паднах от едни стълби — обясних й.

— Пиян ли беше?

Засмях се.

— Май малко.

— Трябва да внимаваш, Джаксън. Можеше да се убиеш.

Не знам защо я излъгах. Просто не исках да й казвам цялата истина. Тя си имаше достатъчно проблеми.

— Нищо ми няма.

Взе бирата от ръката ми и отпи. Беше се обвила в хавлиена кърпа, косата й още бе мокра. Искаше ми се да я прегърна и да обещая, че никога няма да я пусна. Исках да й кажа, че я обичам, че мога да остана в прегръдките й за цял живот. Но вместо това преметнах нелепо ръка през рамото й, жестът беше като от чужд човек.

— Обичам това място — казах й, тя не коментира думите ми. Това беше най-смелият опит, на който бях способен, да споделя истината за чувствата си към нея и тя по някакъв несигурен начин го знаеше. Но действителността не беше толкова проста.

— Гладен ли си? — попита и аз кимнах. — Да отидем да хапнем — влязохме в кухнята, по пътя тя взе един халат от сушилнята. — Обуй си панталоните. Можеш да правиш каквото си искаш гол, само не и да сядаш така на масата ми — и ме плесна по задника, докато минавах покрай нея.

Масата й беше дървена, с кръстосани крака, още от XIX век. Имаше драскотини и вдлъбнатини. Седнахме зад нея да ядем шунка и сирене и да си говорим незначителни неща. Изпих още една бира. Разказах й за сейфа на Езра и липсващото оръжие. Тя се поколеба за минута и след това ме запита как е умрял. Казах й, че са му пуснали два куршума в главата и тя се извърна към прозореца.

— Чувстваш ли се по-различно? — попита ме накрая.

— Не те разбирам.

Тогава ме погледна.

— Животът ти по-различен ли стана, след като Езра вече го няма? — не знаех какво има предвид и й го казах. Тя помълча известно време и аз осъзнах, че се чуди дали да ми обясни. — Щастлив ли си сега? — зададе въпроса най-сетне.

Свих рамене.

— Може би, не знам. Не съм се замислял за това — в очите й се четеше нещо странно. — Какво целиш, Ванеса?

Тя въздъхна.

— Не мисля, че живееш собствения си живот, Джаксън, и това отдавна е така.

Замръзнах и се напрегнах.

— А чий живот живея тогава?

— Знаеш чий — гласът й беше нежен и тя се сви, сякаш се притесняваше, че мога да я ударя.

— Не, Ванеса, не е така — вече се ядосвах, а не знаех защо, не исках и да знам. Отрицанието беше оръжие, то убиваше истината, правеше ума безчувствен, а аз бях пристрастен към него. Част от мен го признаваше, но същата тази част знаеше и какво има тя предвид, но аз се опитвах да заглуша този глас. Защото от него болеше.

— По дяволите, Джаксън. Опитвам се да помогна.

— Така ли? — попитах. — И на кого — на себе си или на мен?

— Не е честно — повиши леко глас. Знаех, че е права, но не ми пукаше. Казваше ми истини, които не исках да знам. — За теб се тревожа, винаги така е било.

— По дяволите, Ванеса. Притискаш ме прекалено силно. Никога не съм искал да стане така, то просто си стана.

— Ето това ти е проблемът.

Взрях се в нея.

— Нещата не се случват просто така. Правим избори независимо дали го осъзнаваме, или не. Ти можеш да промениш света, Джаксън. Езра е мъртъв. Не го ли чувстваш?

— Ето пак се върнахме на Езра — отбелязах аз.

— Никога не сме се освобождавали от него. И това също е проблем. Ти не можеш да се освободиш от него. Живееш неговия живот повече от двайсет години и въобще не си даваш сметка за това.

Не разбирах за какво ми говори и в този миг лицето й се преобрази. И тя беше като всички, в края на краищата.

— Не. Не е вярно.

— О, да — опита се да хване ръката ми, но аз се отдръпнах точно на време.

— Изобщо не е вярно, мамка му! — извиках.

— Защо се ожени за Барбара? — попита тя със стоическо спокойствие в гласа.

— Какво?

— Защо Барбара? Защо не аз?

— Не знаеш какво говориш.

— Много добре знам. И винаги съм знаела.

— Говориш безсмислици — гледах я как става от мястото си, опряла длани на масата, която бе изхранила поколения от рода й. Наведе се към мен и забелязах, че ноздрите й се разширяват.

— Чуй ме хубаво, Джаксън, защото, кълна се в бог, че повече няма да го кажа. Но имам нужда да го излея. Преди десет години ми каза, че ме обичаш. И наистина беше така. След това се ожени за Барбара. Сега аз искам да ми обясниш защо.

Отдръпнах се със стола назад, усетих, че се задействат защитните ми инстинкти, но не можех нищо да направя. Скръстих ръце на гърдите си, сякаш за да предпазя сърцето си. Главата ми се цепеше, затова потрих слепоочия, но внезапната болка отказваше да си отиде.

— Ожени се за Барбара, защото Езра ти каза да го направиш — удари длани в масата и ми се стори, че чувам чупене на кости. — Признай си го поне веднъж, Джаксън, и повече няма да го спомена. Ти живееш живота на Езра, следваш неговите избори. Барбара е от видно семейство, тя е ходила в правилните училища, има правилните приятели. Така е. Признай си го, по дяволите, Джаксън, бъди мъж!

— Не! — извиках и рязко се изправих. — Няма да призная, защото не е вярно — извърнах се от масата и се затичах нагоре, за да си взема останалите дрехи и ключовете. Тя грешеше и аз отказвах да я слушам. Гласът й ме последва.

— Ами децата? — извика. — Винаги си искал деца!

— Млъквай, Ванеса! — гласът ми затрепери, като го казах. Знаех, че не го заслужава, не можех да се насиля да й крещя достатъчно силно.

— Чия идея беше? А? Чия идея, Джаксън? Непрекъснато говореше за много деца! Винаги си планирал пълна къща, истинско семейство, а ти да бъдеш бащата, който искаше Езра да бъде. По дяволите, Джаксън. Не бягай от това. Прекалено важно е!

Не й отвърнах. Ризата ми беше на пода, намерих ключовете си под леглото. Обух си обувките на босо. В къщата беше горещо и задушно. Трябваше да си тръгвам. Въобще не трябваше да идвам.

Ванеса ме чакаше в подножието на стълбището.

— Не си тръгвай! — помоли ме тя. — Не по този начин.

И погледът, и гласът й бяха нежни, но така нямаше да стане.

— Пусни ме да изляза — исках да се махна оттук. Тя застана на първото стъпало и ми препречи пространството. Погледнах надолу и видях пътя в косата й, светлите лунички по носа, очите й, препалено широко отворени, за да излъчват невинност.

— Моля те — шепнеше. — Моля те, Джаксън, извинявай. Връщам си думите назад. Моля те, не си отивай.

— Дръпни се, Ванеса — болката, изписана на лицето й, ме проряза, но не можех да остана. Това беше нейна битка, не моя.

— Джаксън, моля те. Мина много време. Не мога да те изгубя отново. Остани. Изпий още една бира — тя се протегна към ръката ми.

Стълбището се люлееше, не можех да овладея дъха си, а не знаех какво ми става. Имах нужда от въздух, да изляза. Дръпнах си ръката от нейната и минах през нея.

— Не трябваше да идвам — така силно блъснах вратата с мрежата, че тя се удари във външната стена.

Усетих я, че върви зад мен, чух стъпките й на верандата и после по чакъла. Дишаше тежко и знаех, че ако се обърна, ще я намеря разплакана. Затова не се обърнах. Продължих напред и тя ме настигна до колата.

— Не си отивай — умоляваше ме.

Не се обърнах. Сложи ръка на рамото ми, а другата отстрани на шията ми, която още гореше. Облегна лице на гърба ми и аз се поколебах. Не исках нищо повече на този свят от това да остана, но тя искаше прекалено много. С истината не бяхме приятели.

— Моля те, не ме карай да прося — промълви, а аз знаех колко много й костват тези думи. Но не се обърнах. Не можех — само един поглед към нея и щях да остана. Исках го, ето това ме убиваше. Никога нямаше да си тръгна от нея, ако беше възможно, но се нуждаех от гнева си, не можех да се откажа от него.

— Съжалявам, Ванеса. Въобще не трябваше да идвам.

Тя не се опита повече да ме спре и аз се качих в колата. Потеглих, без да я поглеждам. Карах прекалено бързо и гумите танцуваха по чакъла. Сведох очи и не ги вдигнах, докато не стигнах почти до завоя. Тогава я видях в огледалото, на колене в прахта, с лице заровено в грубите й фермерски ръце. Изглеждаше малка. Изглеждаше смазана.

Гневът ми се оттече и се разтресох до дъното на душата си. Тя беше единствената жена, която някога бях обичал, а ето какво й давах аз — само шепа зацапани с прах сълзи.