Джон Харт
Кралят на лъжите (8)

7.

Много пъти бях чувал поговорката за този, който се смее последен, най-вече от Езра. Но не вярвах, че последният наистина се смее, че помни триумфа си и копнее за него.

Все още чувах смеха на сестра ми. Той винаги беше заразяващ, дори когато не бе разбрала съвсем шегата. Обикновено беше лек и насечен, все едно хълца по средата. Тогава устните й се сливаха, после малките й бели зъби се появяваха за кратко в малко нервна гримаса. Понякога се смееше гръмогласно и хъркаше през носа. Това ставаше рядко, но обичах, когато се смее по този начин, най-вече защото почнеше ли, нямаше спиране и по лицето й започваха да се стичат сълзи. Веднъж, когато бяхме деца, се засмя така силно, че от носа й един сопол се наду на балон, от което и двамата посиняхме от смях и усетихме, че се задушаваме. Това беше най-хубавият смях през целия ми живот. Беше преди двайсет и пет години.

Чух как Джийн се засмя за последен път. Казах една доста солена шега, нещо за трима адвокати и труп. Тя се засмя по по-тихия начин с хълцането. Тогава влезе съпругът й и каза, че ще закара бавачката у тях. Никой от нас още не знаеше, че двамата са любовници. Тя го целуна по бузата и му каза да кара внимателно. Натисна клаксона, когато пое по алеята, а тя се усмихна и ми каза, че винаги го прави.

Катастрофата стана на отбивка на две мили надолу по магистралата. Колата била паркирана. Двамата били голи на задната седалка, а той сигурно е бил отгоре, защото от удара излетял през предното стъкло, а тя останала в колата. Челюстта му беше счупена, имаше сътресение, порязвания по лицето, гърдите и гениталиите, последното си беше съвсем справедливо. Момичето така и не дойде в съзнание, оттам настъпи цялата трагедия.

Полицаят ми обясни, че пиян шофьор навлязъл в отбивката прекалено бързо, загубил контрол над превозното средство и се блъснал в паркираната кола. „Нещастно стечение на обстоятелствата“, каза той. Наистина, пълна лудост.

Джийн остана до съпруга си два месеца, докато във вестника не написаха, че седемнайсетгодишното момиче в кома е бременно. Тогава се срути. Аз я намерих, когато се опита да се самоубие първия път. Под вратата на банята течеше кървава вода и си изкълчих рамото, докато я изкъртя. Беше облечена, по-късно ми каза, че не си свалила дрехите, защото знаела, че аз ще я намеря и не искала да ме кара да се чувствам неудобно. Тези думи отвориха в сърцето ми рана, която никога нямаше да зарасне.

Езра отказа да я прати в психиатрия. Умолявах го, увещавах го, дори му крещях: щяло да опетни образа на семейството. И Джийн отиде да живее при него и мама, трима самотници в голямата къща.

Когато съпругът й я напусна, взе със себе си единственото им дете. Беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Представи й документи за попечителство и тя ги подписа. Ако нямаше дъщеря, а син, подозирам, че Езра щеше да се бори. Но Джийн имаше момиче и затова той не направи нищо.

В онази нощ тя пак опита, този път с хапчета. Беше облякла булчинската си рокля и беше легнала да посрещне смъртта на спалнята на родителите ни. След това вече отиде в психиатрия за осем месеца и там с Алекс Шифтън бяха в една стая. Върнаха се заедно. Така и не научихме нищо за нея. Двете пазеха конспиративно мълчание. Отначало любезните ни въпроси бяха любезно отклонявани. Питанията станаха по-настойчиви, тогава отпорът се втвърди. Когато Алекс каза на Езра да си гледа работата, видях, че чашата е преляла. Спряхме да питаме. Никой от нас не знаеше как да се държи с тях и в неудобството си решихме да се правим, че всичко е наред. Пълни глупаци.

Когато си тръгнах от бедняшката улица без изход, се замислих, че смехът е като дъха, не знаеш кога ще дойде последният. И се натъжих, че последният смях на Джийн е бил толкова кротък. Щеше ми се да бях казал по-смешна шега.

Опитах се да се спомня кога аз се засмях за последен път, но не се сещах за нищо друго, освен за изскочилия сопол на Джийн. Това беше велик момент. Споменът можеше да бъде като бент на река — отвориш ли го веднъж, няма затваряне. Образи и чувства преминаваха през мен като вълни, докато карах. Виждах майка си, цялата изпотрошена на пода, после сейфа на Езра, безчувствената му надменна физиономия, триумфалната усмивка на Алекс Шифтън. Пред очите ми беше Джийн като дете, после пораснала, плуваща във ваната, докато примесената й с вода кръв се разстила като прозрачен покров по пода и се протяга към стълбите. Студените ръце на жена ми по тялото ми, неизбежният образ на Ванеса Столън — потта по лицето и бедрата, стегнатите й гърди, които не променяха формата си, когато се извиваше във влажните памучни чаршафи. Усещах очите й, чувах как простенва гърлено името ми и си мислех за тайната, която от години не ми позволяваше да й се отдам изцяло. И как подло я предадох в онова дълбоко, тъмно място, на което животът и на двама ни се промени завинаги.

Но има неща по-силни от съмнението и самообвинението. Например нуждата да те приемат, да те обичат, без да те съдят, дори когато не можеш да отвърнеш. Не спирах да се завръщам на това място, при единствения човек, който никога не ме беше предал. Правех го с ясното съзнание за болката, която оставаше след мен. Взимах всичко и не давах нищо. Тя нито питаше, нито изискваше нещо, макар че би имала право. Аз се опитвах да стоя далеч, но не успявах. Знаех, че и сега ще се предам. Нуждата ми беше прекалено голяма, в мен се бе събудил звярът.

Затова се отклоних от шосето, забравих за света около мен и поех бавно по изровения път към фермата на Столън. В главата ми сякаш се включи някакво реле. Напрежението изчезна, грижите — също. Вече можех да дишам свободно и се радвах на това, сякаш бях прекарал цяла вечност под вода. Минах под сенките на високите дъбове и тънките разперени кедри, чакълът скърцаше под гумите ми. Видях сврака, сграбчила с ноктите си гущер, и се почувствах първичен, като че ли и аз принадлежах към това място. Усещането беше приятно, макар и измамно и това, което ми приличаше на шепот, си беше просто вятърът.

Взех последния завой и видях къщата на Ванеса. Стоеше на предната веранда, засенчила очи с длан и за миг ми се стори, че е усетила, че идвам. Гърдите ми се стегнаха и душата и тялото ми се развълнуваха. Тази жена ми влияеше дори по-благотворно от мястото. Беше стройна от фермерската работа, със сламеноруса коса и очи, които светеха като отразено във вода слънце. Ръцете й бяха груби, но аз ги обичах заради това, което можеха да правят. Обичах да я гледам как сади, обичах гледката на ръцете й на фона на тъмната пръст. Напомняше ми за това, което знаех като дете, че пръстта е полезна за нас и земята ни прощава. Гърдите й бяха малки, а коремът плосък, трагедията не бе успяла да направи погледа й мрачен и безразличен, беше си останал нежен. В ъгълчетата на очите и устата й имаше малки бръчици, но те бяха без значение.

Като я видях, усетих собствената си слабост. Знаех, че никога нямаше да мога да й дам това, което заслужава. За миг наистина ми пукаше, но само за миг. След това вече слизах от колата, хвърлях се в прегръдките й и вече нямах контрол над ръцете си, сякаш не бяха мои. Не бях сигурен дали вече бях на верандата, или още стоях на алеята. Не помня да бях направил някакво движение, въпреки това наоколо всичко се движеше. Тя се надигна към мен и аз изгубих представа за реалността. Нямаше страх и объркване, съществуваха само тази жена и светът, който се въртеше около нас като цветна мъгла.

Чух далечен звук и разпознах името си, то изгори ушите ми. После усетих как езикът й го охлажда. Устните й се движеха по мен — по очите, шията, лицето. Ръцете й обгърнаха тила ми и придърпаха устните ми към нейните. Усетих вкус на сини сливи и започнах да я целувам още по-страстно, а тя омекна в ръцете ми. Вдигнах я и краката й се сключиха около кръста ми. Последваха още движения, после вече бяхме вътре, изкачихме стълбите и се хвърлихме в леглото, което така добре познаваше силата на страстта ни. Дрехите се изпариха, сякаш изгорени от прекалено разгорещената плът. Устните ми намериха гърдите й, твърдите възбудени зърна, после меката повърхност на корема й. Вкусих всяка нейна част. Росата на потта й, най-дълбоката й същност, краката й, увили се като кадифени пипала около ушите ми. Пръстите й се впиха в косата ми, заплетоха се в нея, след това ме дръпнаха нагоре. Тя каза думи, които не успях да разбера. Хвана ме с грубата си длан и ме въведе в себе си. Отметнах глава. Тя гореше, беше цялата огън. Извика пак името ми, но бях се отнесъл в реалност, от която не можех да й отвърна и в която отчаяно се надявах да се изгубя и никой да не може да ме намери.