Джон Харт
Кралят на лъжите (29)

28.

— За какво беше всичко това? — карахме по магистралата, бяхме на десет минути северно от града. Ханк се опита поне пет пъти да подхване разговор, но нещо в изражението ми го спираше. Не исках да му отговарям. Не исках да говоря, но незнайно защо го направих. Може би се надявах, че изречено на глас няма да изглежда толкова зле.

— Изчезнал е скъп за мен човек.

— Скъп човек? Кого имаш… О, разбирам. Приятелка?

— Повече от това — отвърнах тихо.

— В морето има много риба, Уърк. Повярвай ми.

Свалих стъклото на прозореца, защото имах нужда да помириша нещо свежо. Вятърът се блъсна в лицето ми и за известно време не можех да си поема дъх.

— Грешиш, Ханк — рекох накрая.

— Значи плуваме в различни морета.

Аз не плувам, а се давя, помислих си. И за миг ми се стори, че наистина е така.

— И кой беше онзи мъж? — не му отговорих. Ханк ме погледна и пак попита. — Кой беше?

Облегнах се назад, след леглото в затвора седалката ми се стори мека и с приятен мирис.

— Просто си гледай пътя, Ханк. Имаш ли нещо против? Трябва да помисля.

Следващите му думи долетяха сякаш от много далеч.

— Разбира се, човече. Както кажеш. Пътят е дълъг.

Прав беше. Дълго щяхме да пътуваме.

Стигнахме претъпкания паркинг на болницата „Доротея Дикс“ на смрачаване. Не си проговорихме, докато не загаси двигателя. Погледнах през предното стъкло. От всички мизерни места на света това по мое мнение криеше най-тъмните тайни. Напомни ми за „Бедлам“ и заглушените от повръщане писъци.

— Е, това може да ме накара да закрещя като заклан — обявих.

— Не е толкова зле, колкото си мислиш — отвърна Ханк.

— Идвал ли си преди?

— Един-два пъти — не се впусна в подробности.

— И?

— Не съм ходил на охраняваните етажи. Но останалата част е като всяка друга болница.

Огледах пак наоколо.

— Ако не броим прозорците от армирано стъкло — отбелязах.

— Така си е.

— А сега какво? — попитах.

— Колко пари имаш в себе си?

Проверих механично портфейла си, бях забравил, че вече броих парите, когато ми го върнаха.

— Триста и седемдесет долара.

— Дай ми ги — отдели трите стодоларови банкноти, а другите ми ги върна. — Това трябва да стигне — видях как сгъна парите и ги пъхна в предния джоб на джинсите си. — Готов ли си? — попита.

— По-готов не бих могъл да бъда — отвърнах и наистина го мислех. Той ме потупа леко по рамото.

— Отпусни се — усмихваше се. — Ще бъде забавно.

Когато слязохме от колата, си сложи якето и провери нещо във вътрешния джоб. Не знаех какво е, но той изсумтя леко от задоволство. Вдигнах очи към болницата, чийто ъгловат черен силует се очертаваше на тъмноморавото небе. Светлината, която излизаше от прозорците, сякаш умираше, преди да стигне долу до нас.

— Хайде — подкани ме Ханк. — Опитай се да се отпуснеш.

Тръгнахме към главния вход на болницата.

— Почакай — спря ме той. Гледах го как се връща до колата, отключва я и се протяга вътре. Върна се със снимката на Алекс, която му бях оставил в пощенската кутия. — Може да ни потрябва — обясни. Снимката хвърляше блицове под слабата светлина, но виждах идеално лицето на Алекс. Също като сградата и то беше ъгловато и не за първи път се чудех какво я е довело на такова място. Защо бе постъпила тук и как се бе променила след това? Какво бе отнесла със себе си в дома на сестра ми и дали беше толкова лошо, колкото разтревоженият ми ум си представяше?

Имах нужда от отговор и като гледах Ханк си помислих, че сме на път да го намерим.

Влязохме във фоайето. От него в различни посоки тръгваха коридори. Срещу нас имаше асансьорна шахта. Болничната миризма направо ни задуши.

Ханк се приближи към редицата автомати за вестници и изрови дребни от джоба си.

— Чете ли вестника от Шарлот днес?

Поклатих глава.

— Не.

Пусна монетите в автомата и машината ни продаде „Шарлот Сървър“. Взе вестника и ми го подаде.

— Ще ти трябва — обясни.

Не го разбрах.

— За какво? — попитах и хванах броя, като че за първи път виждах вестник.

— Шегуваш ли се? — учуди се той и се извърна.

— О! — сгънах вестника и го сложих под мишница. Ханк се опитваше да се ориентира сред множеството знаци и изглежда намери каквото търсеше. И представа нямах какво е, но когато ми каза да го последвам, се подчиних. Скоро се изгубихме в лабиринта от коридори и от всички ъгли изскачаха знаци и ни примамваха все по-навътре в болницата. Ханк държеше погледа си сведен сякаш знаеше точно къде отива. Не поглеждаше никого и никой не го поглеждаше. Опитах се да се държа като него. Накрая завихме по коридор, който свършваше до малка чакалня. В ъгъла имаше изгасен телевизор. Бяха му залепили бележка, че не работи.

Край стената бяха наредени пластмасови столове. От другата страна тръгваха два други коридора. Флуоресцентните лампи се отразяваха в лъснатите им подове. Около нас се чуваха всякакви гласове: преминаващи сестри, студенти, сигнали за повиквания на лекари. Срещу нас имаше синя летяща врата, над която се виждаше табела „Само за служители“.

— Това е мястото — рече Ханк. Огледах се, защото ми се стори, че съм пропуснал нещо. Ханк извади от джоба на якето си пластмасова служебна карта със снимката му и бе написано име, което никога не бях чувал, както и името на болницата, и я закачи на ризата си. Приличаше на служебните карти на всички останали, които срещах, откакто бяхме влезли.

— Откъде я взе? — прошепнах.

— Фалшива е — отвърна той кратко.

— Но…

Той ми се ухили.

— Казах ти, че и преди съм идвал.

Кимнах.

— Добре. А аз какво да правя?

— Изчакай тук — нареди. Проследих погледа му към редицата неудобни червени столове. — Прочети вестника. Може да се забавя.

— Искам и аз да дойда — настоях.

— Знам, че искаш и те разбирам, но хора, които не биха говорили с двама, биха се доверили на един. С един разговорът е дружески. С двама вече става разпит.

Той прочете чувствата ми по лицето, разбираше колко е важно това за мен.

— Спокойно, Уърк. Прочети вестника. Ако тук се крие някакъв отговор, аз ще го намеря. Разбрахме ли се? Това ми е работата. Довери ми се.

— Това не ми харесва.

— Не му мисли — и Ханк понечи да тръгне, но също така бързо се обърна пак към мен: — Дай ми спортните страници — издърпах ги и му ги подадох. Той ги нави и ги вдигна за поздрав. — За разчупване на леда — обясни ми. — Много важно нещо в нашия бизнес.

Седнах вдървено на твърдия стол и наблюдавах как Ханк влиза смело през вратата, над която пишеше, че е само за служители. Не се обърна назад, вратата се залюля и го погълна.

Облегнах се назад. Отворих вестника, опитах се да се концентрирам, но думите плуваха пред очите ми. Когато някой минаваше покрай мен, се опитвах да не привличам вниманието, сякаш тук ми беше мястото, но не беше лесно, защото препускащият ми мозък непрекъснато ми повтаряше, че съм нарушител.

Стоях така само петдесет и пет минути според часовника ми. Но часовникът лъжеше, беше си цяла вечност.

Синята врата непрекъснато се отваряше. Първо излезе чернокож мъж, после бяла жена и един дебелак, който нямаше как да объркам с Ханк Робинс. Още една жена. Двама мъже. Безкраен поток от хора с едни и същи табелки на реверите. Вратата се отваряше безброй пъти и във всеки един от тях пружината вътре в мен се затягаше. Разкрили са Ханк. Няма да се върне.

Най-накрая го видях в процепа на вратата зад един старец, който избута през нея кош. Идваше и когато вратата се отвореше следващия път, той щеше да излезе през нея. Не се усмихваше, но в очите му прочетох огромно задоволство. Хвана ме за ръка, преди да успея да кажа и дума. Тръгнахме и стъпките ни отекнаха силно по плочките на коридорите, артериите на сградата.

— Не беше зле, нали? — попита с нормален тон, което ме изненада, защото очаквах да шепти.

— Намери ли каквото трябва? — поинтересувах се. Имах предвид отговор на въпроса ни.

Задоволството в очите му се плъзна по устните и той се усмихна.

— О, да! Намерих.

Искаше ми се да го разтърся.

— И?

— Голяма новина.

Вървяхме и мълчахме, а това направо ме убиваше, но най-накрая стигнахме до колата. Ханк седна зад волана и запали двигателя, след това заключи вратата си. Все още не беше казал и дума. Излезе от мястото, на което бяхме паркирали, и пое през морето от спрени коли. Най-накрая се обърна към мен.

— Сложи си колана — рече.

— Ти подиграваш ли ми се? — попитах. — Защото моментът не е подходящ — не ми отговори и не откъсна очи от пътя.

— Просто си събирам мислите, Уърк. Имам много да ти разправям и се опитвам да реша как най-добре да го направя. Не искам да те плаша.

— Е, сега вече ме уплаши.

Но това не му даде зор и той продължи да си държи устата затворена, докато не стъпихме на магистрала №40, която отиваше на запад, с точно петнайсет километра над разрешената скорост.

— Чувал ли си за Ийст Бенд? — попита той накрая.

— Може би. Мисля, че да.

— Това е малко местенце. Красиво, с коне. Намира се на река Ядкин, близо до Уинстън-Сейлъм.

От отсрещното платно през затревената разделителна лента неидентифицирани коли, карани от безименни хора, заслепяваха Ханк. В паузите, когато това не се случваше, виждах само неясните очертания на профила му. Накрая той се обърна към мен.

— Трябва да отидеш там някой път. Има лозя, точно на брега на реката…

— Има ли някаква причина да увърташ?

Той пак се обърна към мен и насрещните фарове отново процепиха пространството между нас.

— Алекс е оттам. Там е израснала. Поне през първите си четиринайсет години е живяла в Ийст Бенд.

— И?

— Виж, Уърк… подробностите са фрагментарни. Знам само това, което ми каза санитарят, а и купената информация не е много надеждна. Не съм я проверил още.

— Добре. Освободен си от отговорността за последствията от грешна информация. Просто ми кажи какво си чул.

— Тя е убила баща си, Уърк. Закопчала го с белезници за леглото и го подпалила.

— Моля?

— Била е на четиринайсет. И майка й била в леглото, но оцеляла. А и тя го е направила заради татенцето — замълча. — И успяла. Сготвила го, както си бил на леглото.

Усетих, че Ханк ме гледа и преценява реакцията ми, на аз не показвах нищо. Той продължи с равен тон.

— Изчакала го да спре да крещи и тогава се обадила на 911. След това излязла от къщата и я гледала как гори. Посрещнала пожарната на улицата и казала, че майка й може да е още жива. Намерили я под прозореца на спалнята със седемдесет процента изгаряния. Била се и порязала лошо, докато скачала направо през стъклото. Дошла полиция и момичето си признало какво е направило. Не излъгала, но и не злорадствала. Твърдят, че не проронила и сълза. Санитарят не знаеше дали е имало процес, но я затворили в психиатрия. Прекарала пет години в „Доротея Дикс“, тъй като, когато извършила престъплението, била малолетна. Като навършила осемнайсет, я преместили в „Чартър Хилс“, където е срещнала Джийн.

— Това беше само преди три години — уточних.

— Тя е млада.

— Не изглежда така.

— Животът й е бил труден, няма съмнение. От това хората се състаряват.

— Ти съчувстваш ли й? — попитах.

— Никак — отвърна Ханк. — Не ми казаха обаче какво се е случило, преди да го убие. Може би е имала причина и не е трудно да се досетиш каква — усетих го как сви рамене. — Имам слабост към хората с лош късмет — останалото премълча. Не бях наясно с подробностите, но знаех, че детството на Ханк не е било розово.

Мълчанието продължи прекалено дълго. Задминаваха ни коли.

— И това е всичко? — попитах накрая. — Само това ли знаем?

— Опитах се да платя за копие от досието й, но моят човек не се нави да го направи. Рече, че едно било да поклюкарстваме, а съвсем друго да краде документи. Но беше доста сигурен в това, което ми каза. Твърди, че целият персонал го знаел.

Ханк погледна в огледалото и задмина някакъв пикап. Единият от предните му фарове май ни присветна, като минавахме покрай него. Видях знак за магистрала 85 и двамата замълчахме, докато не излязохме от И-40 и не се насочихме на юг към дома на Джийн и жената, която така добре пазеше тайните на бурното си минало.

Ханк бръкна в джоба си и ми подаде двете останали стодоларови банкноти.

— Едната ми стигна — обясни.

— И това ли е всичко?

— В общи линии.

Усетих колебанието му.

— Какво значи „в общи линии“? — попитах.

Ханк пак сви рамене.

— Човекът се страхуваше от нея.

— От Алекс?

— Алекс. Вирджиния. Каза, че всички се страхували от нея.

— Освен Джийн — допълних.

Усетих пак погледа му върху себе си да ме преценява в тъмното.

— Освен Джийн — повтори той накрая. — Джийн я е обичала.

Кимнах мълчаливо, после се обърнах пак към Ханк. Нещо в гласа му ми направи впечатление.

— Да не премълчаваш нещо?

Той поклати глава.

— Не точно. Но има нещо, което чух в „Чартър хилс“.

— Какво?

Сви рамене.

— Каза ми го един човек. Пак от обслужващия персонал. Беше един от хората, с които говорих онзи ден. Попитах го за Джийн и Алекс и отговорът му ме порази. Каза, че Джийн я обичала така, както проповедникът обичал своя бог — Ханк отмести поглед от пътя. — Това са негови думи, не мои.

Представих си ги заедно.

Проповедникът и неговият бог. Подчинение. Раболепие.

— Възможно ли е да я обича чак толкова много?

— Кой знае? На мен такова нещо не ми се е случвало — стори ми се обаче, че му се иска. Дълго мълчах, Ханк изглеждаше напълно доволен, потънал в мислите си.

— Мислиш, че е възможно Алекс да е убила баща ми?

— Ако предположим, че ти не си го направил?

— Много смешно — но не се смеех.

— Знаеш ли къде е била в нощта, когато Езра е излязъл, за да получи два куршума в главата?

— Не.

— Имала ли е причина да желае смъртта му?

Спомних си Езра и нестихващата му омраза към Алекс. Представих си свадата между него и Джийн в нощта, когато всичко се обърка. Караницата беше заради Алекс. Езра се беше опитал да ги раздели.

— Имаше причина — промълвих.

— А преди седем години е опекла собствения си баща в леглото.

Кимнах, без да се обръщам към него.

— Предполагам, че е възможно.

— Виж ти.