Джон Харт
Кралят на лъжите (27)

26.

Съдебната зала беше претъпкана с адвокати, репортери и други обвиняеми. Имаше и роднини, приятели, свидетели, обичайната сбирщина. В очите ми се набиваха най-вече адвокатите, които изпълваха пространството пред катедрата. Стояха неподвижни, сякаш в мое отсъствие бяха получили правото да съдят. Огледах лицата им, докато влизах в залата с белезници на ръце, ескортиран от двама пристави. Какво очаквах? Приятелска усмивка. Кимване. Каквото и да е от предишния ми живот. Но не получих нищо. Погледите се извръщаха или ставаха стъклени, сякаш срещаха непознат. Преведоха ме покрай колегите към банката, на която бях сядал хиляди пъти като един от тях. Ето го и някогашния ми приятел Дъглас заедно с детектив Милс. Наблюдаваха ме от банката на обвинението и също като другите си бяха пуснали маски пред лицата.

Бях се подготвил за този момент в малките часове преди разсъмване и успях да изправя гръб, докато сядах на стола на обвиняемия. Белезниците ми изтракаха, когато сложих на ръце на облегалката, а приставите отстъпиха назад. Залата потъна в забележителна тишина. Обикновено имаше фонов шум, адвокатите си мърмореха нещо зад вдигнатите длани, приставите поддържаха реда и обвиняемите репетираха думи, които се надяваха да умилостивят съдията. Чувал съм някои да се молят и да плачат. Други крещяха мръсотии и бяха изхвърляни насила. Чувал бях всичко, познавах всекидневната какофония, която всеки адвокат се учеше да изключва, но никога не бях се натъквал на такава пълна с очакване тишина като днес.

На съдийската скамейка седеше същата възрастна жена, която ми изказа искрените си съболезнования, след като намериха трупа на баща ми. Дори и днес нямаше враждебност в очите й. Преместих погледа си от нея към Дъглас, който за миг ми се стори несигурен. Обърна се към мен и като видя, че го гледам, се изпъна в по-хищническа поза. От него помощ не можех да чакам, беше се наточил и щеше да ме следва по петите по целия път.

Съдията заговори тихо, но въпреки това думите й се стовариха като лавина в залата.

— Пристав — нареди. — Свалете, моля, белезниците на господин Пикънс.

Двата реда адвокати пред катедрата зашепнаха. Дъглас се наведе над прокурорската банка.

— Протестирам, Ваша Чест. Ответникът е обвинен в убийство.

Съдията го отряза.

— Да не искате да кажете, че адвокат Пикънс представлява физическа заплаха за съда? — иронията й бе неприкрита. Видях как вратът на районния прокурор се зачерви.

— Ответникът е под арест. И е обвинен в убийството на собствения си баща.

— Ответникът е член на тази адвокатска колегия! И ще бъде третиран като такъв, докато не бъде доказана вината му. Ясна ли съм?

Усетих, че гърлото ми се стяга от неизразима благодарност.

— Да, Ваша Чест — отвърна прокурорът. — Съвсем ясна.

— Добре. Пристав, свалете белезниците, — приставът пристъпи напред и аз вдигнах ръце. Белезниците паднаха. Исках да й благодаря, но успях само да кимна.

Съдията ме погледна по-внимателно.

— Моля, страните да се приближат към катедрата — призова тя. Поколебах се дали и аз съм включен в поканата. — И вие също, господин Пикънс — уточни. Заобиколих масата и с районния прокурор за малко да си докоснем раменете, когато се приближавахме към катедрата. Още не бяхме стигнали и Дъглас се обърна към съдията с напрегнат шепот.

— Протестирам отново, Ваша Чест. Този човек е тук като обвиняем, а не като адвокат. Тази демонстрация подкопава положението ми по случая в този съд.

Съдията се наведе напред.

— Мисля, че изясних позицията си по този въпрос. За разлика от вас, господин прокурор, аз ще изчакам да видя доказателствата, преди да осъдя този човек за себе си или по друг начин. Той работи в този съд от десет години и аз няма да се правя, че това не е било.

— Искам възражението ми да се отрази в протокола.

— Добре. Ще бъде отразено. Но аз ръководя този съд и ще го правя, както сметна за необходимо. Господин Пикънс няма да бъде третиран като обикновен уличен разбойник.

— Очаква се правосъдието да е сляпо, Ваша Чест.

— Сляпо, но не глупаво — отвърна съдията. После ме погледна право в очите. — И не безчувствено.

— Благодаря ви, Ваша Чест — успях да кажа само.

Тя ме погледна изпитателно няколко секунди и попита:

— Откъде е синината на окото ви, господин Пикънс?

Пръстите ми се вдигнаха сами и докоснаха подутата морава плът под лявото ми око.

— Нищо сериозно, Ваша Чест. Разногласия със съкилийник рано сутринта.

— Пристав? — обърна се тя към служителя.

Той се покашля.

— Един от затворниците се опитал да го сплаши, Ваша Чест. Но само устно. Господин Пикънс посегнал пръв.

— Това не е цялата история, Ваша Чест.

Тя върна погледа си към мен.

— Бихте ли обяснили?

— Не е важно — спомних си затворника от другия край на отделението. Никога не го бях представлявал, но го бях виждал в съда през годините. Беше наркоман и бияч на жени. Хвърли се срещу мен, веднага щом отвориха вратите на килиите и се строихме за закуска.

Съдията продължаваше да ме гледа в очите и беше ясно, че очаква отговор, затова свих рамене.

— Искаше портокаловия ми сок, Ваша Чест.

Тя обърна ястребовия си поглед към прокурора.

— Уверихте ме, че този човек няма да бъде заедно с другите затворници — докато гледах изопнатите й черти, осъзнах нещо. Тя е подписала заповедта за арест. И се чувстваше отговорна.

— Така беше, Ваша Чест. Но не мога да контролирам събитията в затвора.

Очите й се върнаха върху мен, разгледаха лицето ми и в тях се появи дълбока тъга.

— Добре — каза. — Това е достатъчно.

Върнахме се на местата си и заседанието продължи. Съдията ми обясни в какво съм обвинен — предумишлено убийство, и ми припомни, че имам право на адвокат.

— Искате ли друг адвокат да ви представлява?

— Не, Ваша Чест — при тези ми думи през насъбралите се зад мен адвокати премина вълна и аз осъзнах още нещо. Всеки един от тях искаше случая. Процесът щеше да е шумен и широко отразен в медиите. Телевизионни интервюта, вестници, радиа — дори да загуби, адвокатът, който ме представлява, ще си създаде добра репутация. А ако спечели, може и да наследи самия Езра.

— Възнамерявам сам да се представлявам — заявих. Последното, което исках, беше още един човек, който да си пъха носа в нещо, което най-добре да си остане скрито.

— Подпишете протокола — наредиха ми. Един пристав ми подаде формуляр, в който се отказвах от правото си на назначен от съда адвокат. Чиста формалност. Само бедните отговаряха на условията за платен от щата адвокат. Подписах и приставът подаде документа нагоре.

Сега пристъпвахме към по-трудната част. Обикновено дотук приключваше първото появяване на обвиняем в съда. След това можеше да му бъде насрочено изслушване за обосноваване на обвинението и на щата се падаше бремето да убеди съдията, че има достатъчно основателни причини обвиняемият да бъде предаден на по-висш съд, където да бъде съден за съответното престъпление. След като обвинението се обоснове, обвиняемият можеше да поиска освобождаване под гаранция, но всичко това отнемаше време. Имаше и още един съществен проблем, а аз знаех само един начин да го разреша.

— Ваша чест — започнах, — искам ускорено разглеждане на освобождаването ми под гаранция.

Дъглас скочи.

— Възразявам, Ваша Чест. Най-настоятелно възразявам.

— Седнете — отсече съдията и по смразяващото й лице явно личеше раздразнение. — Разбира се, че ще възразявате — насочи вниманието си към мен. — Доста необичайно, господин Пикънс. Знаете го не по-зле от мен. Трябва да се следват процедурите. Съответните стъпки в тях. Първо трябва да изслушам обосноваваното на обвинението. Делото ви трябва да бъде предадено на по-висшестоящ съд — млъкна, сякаш засрамена от лекцията си. Очевидно беше объркана.

— Отказвам се от обосноваване на обвинението — обявих и думите ми предизвикаха буря от разговори сред адвокатите зад мен. Съдията се наведе напред, беше изненадана като всички останали. Никой адвокат, който отива на процес, не се отказва от обосноваване на обвинението. Обвинението трябва да представи тезата си по време на това изслушване. Не цялата, но в общи линии. И това е прекрасна възможност да се проверят силните и слабите й страни. Освен това съществува и вероятността съдията да сметне, че обвинението е недостатъчно обосновано и да го отхвърли. Това, разбира се, го знаех, но знаех и още нещо. Дъглас би се възпротивил делото да се гледа от местен съдия. Щеше да твърди, че би бил прекалено пристрастен. Съдията ще трябва да се оттегли. После да бъде определен нов от друг окръг. А това ще отнеме време, което аз ще прекарам в затвора, зад решетките. Може да са дни.

Постепенно вълнението утихна и залата се успокои. Настана пълна тишина.

— Наясно ли сте с последствията от молбата ви? — попита съдията и се размърда под робата си. — Обосноваването ма обвинението е крайъгълен камък в процедурата. Не бих искала да изпълня молбата ви, господин Пикънс. Боя се, че преценката ви може да е неправилна.

Съсредоточих се в точка зад съдията и без да отклонявам поглед нито вляво, нито вдясно, казах:

— Да повторя ли молбата си, Ваша Чест?

Тя въздъхна и думите се спуснаха над залата натежали от съжаление.

— Много добре, господин Пикънс. Нека бъде отбелязано в протокола, че ответникът се отказва от правото си да бъде изслушано обосноваване на обвинението и иска от съда ускорена процедура по освобождаване под гаранция — повиши глас, когато Дъглас стана. — Молба, която съдът е склонен да даде.

— Възразявам! — Дъглас направо викаше.

Съдията се облегна на стола и махна с тънката си ръка.

— Приближете се — нареди. — И двамата — като стигнахме катедрата, ни погледна със строгото неодобрение на училищна директорка и със същата слаба ръка, с която ни повика, покри микрофона. Дъглас понечи да каже нещо, но тя го пресече с остри като бръснач думи. — Какъв е проблемът, Дъглас? Арестува го, обвини го и го докара в съда. Сериозно ли мислиш, че има опасност да се укрие?… Не? Аз също не мисля. Така, видях доказателствата ви и между нас да си остане, но в тях има пробойни. Но това си е ваш проблем, не мой. Моя работа е да взема решение — тя ме погледна съсредоточено и усетих, че очите й се спират върху синините ми. — Вие възнамерявате да оборите тези обвинения, нали, господин Пикънс?

— Да.

— И смятате да го направите в съда, така ли?

— Да.

— Значи ще се видим там.

— На всяка цена — отвърнах.

— Ето, виждаш ли, Дъглас — обърна се съдията към районния прокурор, — ще дойде на всяка цена — стори ми се, че чувам скърцане на зъби. — А сега вече си говорим неофициално, като хора, и тъй като няма да водя аз процеса, ще кажа каквото смятам за необходимо — следващите й думи бяха насочени към мен. — Подписах заповедта, защото нямах избор. На хартия съществуваше достатъчно основание за арест и ако аз не го бях разрешила, някой друг съдия щеше да го направи — обърна се към Дъглас. — Не мисля, че той е извършителят, господин прокурор, но ако ме цитирате, ще го отрека. Познавам този човек от десет години и не мога да повярвам, че е убил баща си. Не искам да повярвам. Можете да оспорите пускането под гаранция в тази зала. Можете да пледирате и да се горещите. Изборът е ваш. Но няма да оставя този човек да се върне при другите затворници. Това е моето решение и имам право на него.

Погледнах Дъглас, чието окаменяло лице едвам помръдна, когато заговори.

— Това ми мирише на пристрастност, Ваша Чест.

— Аз съм на шейсет и девет години и нямам намерение да се кандидатирам за преизбиране. Мислите ли, че ми пука? А сега и двамата се върнете на местата си.

Краката сами ме отнесоха зад банката, където седнах. Рискувах да хвърля поглед на Дъглас, който беше почервенял и усърдно избягваше детектив Милс.

— Господин Пикънс — рече съдията. Станах. — Имате ли нещо да добавите пред съда в подкрепа на молбата си?

— Не, Ваша Чест — седнах, изпълнен с благодарност към нея по ред причини. Да се изправя пред толкова хора и да се аргументирам защо трябва да ми се окаже доверие да бъда пуснат на свобода, щеше да е най-малкото неприятно. Тя ми спести това унижение.

— Има ли обвинението да добави нещо? — попита. Ако Дъглас искаше, можеше да направи цирк. Можеше да изтъкне много доводи, повечето от които щяха да са логични. Можеше да злепостави съдията и аз се надявах да не го направи. Той бавно се изправи, забил поглед в банката и направи дълга пауза за максимално усилване на напрежението.

— Обвинението само настоява размерът на гаранцията да е разумен, Ваша Чест.

Претъпканата съдебна зала отново се раздвижи, в гърба ми се блъсна енергийна вълна, която после се оттегли и отстъпи място на притихнало очакване.

— Определям гаранция от двеста и петдесет хиляди долара — обяви съдията. Обвиняемият се препраща към по-висшестоящ съд и остава в ареста до плащането на гаранцията. Съдът се оттегля на петнайсетминутна почивка — удари веднъж с чукчето и стана. Изглеждаше дребна и сбръчкана в черната си роба.

— Станете — изрева приставът и аз се подчиних. Видях я как изчезна през вратата до катедрата й, а съдебната зала избухна в разгорещени коментари.

Гледах неподвижния Дъглас. Мускулите по лицето му се свиваха и разпускаха, докато се взираше във вратата, през която излезе съдията. Главата му се извъртя, когато усети погледа ми. Махна на приставите и за секунди белезниците се озоваха отново на ръцете ми. Очите ни се срещнаха. Милс прошепна нещо в ухото му, но той не й обърна внимание. Имаше нещо в очите му, което не очаквах да видя там. Съзирах го, макар да не разбирах какво е. Знаех само, че това не е обичайният му поглед, който бях виждал да отправя към други обвиняеми. И ме изненада, като се усмихна. Пристъпи към мен, а гласът му беше като балсам за слуха ми.

— Бих казал, че мина доста добре за теб, Уърк — Милс остана зад банката, лицето й беше непроницаемо. Няколко адвокати зад нас се обърнаха да ни наблюдават, но никой от тях не се приближи. Обгръщаше ни тишина, която си беше само наша. Дори приставите за миг се почувстваха излишни. — Можеш да излезеш на свобода до няколко часа.

Опитах се да прикова погледа му, но с оранжевите дрехи и белезниците нямах тази власт. Усмивката му стана по-широка, сякаш и той бе стигнал до същото заключение.

— Защо разговарящ с мен? — попитах.

— Защото мога — отвърна.

— Ти си истински задник, Дъглас. Чудя се как не съм го разбрал толкова години.

Усмивката му изчезна.

— Не си го разбрал, защото аз така исках. Същото е и с другите адвокати. Искаш сделка, искаш да си ми приятел, улеснявам ти живота. Това е игра и винаги така е било. Знаеш го не по-зле от мен — очите му се стрелнаха вляво и вдясно и той повиши леко глас. — Но играта свърши и не се налага повече да я играя. Така че наслаждавай се на малката си победа. Следващият съдия няма да е толкова благосклонен към теб и бъди сигурен, че и аз няма да съм.

Пак нещо не ми се връзваше, нещо в погледа му може би или в това, което каза, в начина, по който го произнесе. Докато се опитвах да си изясня какво е, изведнъж ми просветна. Дъглас играеше театър за пред публиката. Адвокатите гледаха и районният прокурор им изнасяше представление. Преди не го бях виждал да прави такива демонстрации. Докато се взирах в лицето му и си мислех това, ми хрумна един въпрос. Бях си го задавал и през изминалата нощ, но почти го бях забравил. И преди да обмисля думите си, те се изплъзнаха от устата ми и ефектът им беше незабавен.

— Защо ми позволи да отида на местопрестъплението? — попитах.

Дъглас изглеждаше смутен. Очите му се стрелнаха към заобикалящите ни адвокати, после се впиха в мен. Гласът му се сниши.

— За какво говориш? — попита.

— За деня, в който намериха трупа на баща ми и ти поисках разрешение да отида на местопрестъплението. Не вярвах, че ще се съгласиш. Никой прокурор с всичкия си не би го направил. Но ти се съгласи. Почти заповяда на Милс да ми покаже трупа. Защо го направи?

— Знаеш защо — отвърна.

— Заради Джийн.

— Заради Джийн. Точно така.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. Джийн имаше и над двама ни власт, която може би беше останала единственото общо помежду ни.

— Но това няма да ти помогне толкова, колкото си мислиш — рече той, имайки предвид посещението ми на местопрестъплението. — Няма да го позволя.

— Може би вече ми е помогнало.

— Какво би трябвало да значи това?

— Че човек има много време за мислене в затвора, Дъглас. Адски много време.

Дразнех го и той най-накрая го разбра. Но бях отбелязал точка. Накарах го да се усъмни поне за миг. Лицето му се затвори като завеса след спектакъл. Силата му се изпари и остана само неподвижността. Известно време общувахме само с поглед, без да си казваме нито дума. Беше ми се случвало един-два пъти в живота. Не ставаше въпрос за размяна на послания, а на чувства, на студенина, на каквато очаквах да се натъкна в затвора, но странно защо ми се размина. Но и неговите очи бяха празни и мрачни като килията ми и в тях времето беше спряло. После някаква неразгадаема емоция изкриви устните му в жестока усмивка и с едно кимване към приставите той ме отпрати.

Следващите часове ми се сториха безкрайни. Чаках, вероятно напразно, някой да ми плати гаранцията. Пак ми разрешиха да се обадя и аз звъннах на единствения възможен човек. Но Барбара я нямаше или просто бе решила да не вдига. Оставих съобщение на жена ми и зачаках да видя дали ще ме зареже да изгния тук.

Заведоха ме в изолатор надолу по коридора, до главния пропускателен пункт. Предположих, че е дело на съдията. Стените някога може и да са били бели, но сега бяха във всички нюанси на кафявото, като изсъхнало дърво. От време на време ми идеше да се хвърля към тях и да крещя като заклан. Не бях имал по-дълъг ден в живота си. С всеки изминал час стаята сякаш се смаляваше, а аз се чудех колко ли вече ме мрази жена ми. Дали нарочно би ме оставила в ареста? Честно, не знаех.

Най-накрая дойдоха да ме вземат и да ме прекарат през процедурата за освобождаване. Изсипах лекьосания кафяв плик на бюрото. От него изпаднаха часовникът ми, след това портфейлът с парите, кредитните карти и документите за самоличност. Всичко беше налице. Подписах, за да го потвърдя. Върнаха ми и дрехите, колана и обувките. Когато ги облякох, усетих промяната. Отново бях човешко същество. Минах пак през вратите на затвора, но този път те ме отведоха в задушно фоайе, където нормални хора чакаха такива като мен. Кого очаквах да видя там? Барбара? Непознат брокер на гаранции? Честно казано, не бях се замислял, не и докато не почувствах бельото си до кожата. По време на все по-вълнуващото ми завръщане към човешката раса, очаквах само да се разходя под синьото небе, да дишам свеж въздух и да ям прилична храна. Бъдещето ми беше толкова несигурно, че нямах никакви други очаквания. Но категорично не очаквах и Ханк Робинс. Нито това, което ми каза по-късно.

— Какво правиш тук? — попитах го.

Той ми се усмихна криво и показа счупения си преден зъб.

— Аз би трябвало да те попитам това.

— Да, май си прав.

Имаше още двама души в помещението. Една безлична женица, която можеше да е на трийсет, а можеше и да е на петдесет. Седеше на твърд пластмасов стол с облегната на стената глава и отворена уста. Вонеше на тютюн и тежък живот, цялата беше сбръчкана, но бръчките й не бяха от усмивки. Загорелите й бедра се подаваха от отрязани панталони, които бяха прекалено къси и за тийнейджърка. Стискаше чантата си като талисман и аз се зачудих откога ли чака тук и кого точно. Другият човек беше униформен полицай. Видях го да влиза през вратата от бронирано стъкло, после да оставя пистолета си в една от металните касети, наредени на стената. През цялото време не се обърна с гръб към нас, поне не изцяло, а Ханк го наблюдаваше със зле прикрита тревога. Знаех, че Ханк не би искал да свързват името му с мен при така създалите се обстоятелства и се чудех какво го е довело тук.

— Хайде — бързах да изляза. — Да поговорим отвън. Писна ми от това място.

Ханк пак се усмихна.

— Няма нужда да ме подканяш. От това място ми идва да крещя.

Въздухът навън ми подейства тонизиращо. Облегнахме се на високата до гърдите ни бетонна ограда и се загледахме в трафика по главната улица. Беше късен следобед, слънцето светеше ярко ниско над хоризонта. Две от залите на Окръжния съд все още работеха, бяха останали малко обвиняеми, които чакаха да се произнесат по случаите им. Когато излизахме, видях двама адвокати в сградата, но отвън нямаше никого, за което бях благодарен.

— Нямаш цигари, нали? — попитах.

— Не, съжалявам. Изчакай секунда — докато му кажа да не се притеснява, Ханк вече се приближаваше към един от малкото хора, застанали край оградата. Когато се върна, носеше смачкан пакет „Марлборо“ и кибрит. Подаде ми ги.

— От човека ей там — и вдигна палец по посока на благодетеля ми. — И той като теб е бил в съда днес. Каза: „Дай му ги всичките“.

Запалих и за миг се замислих, какво ли е извършил. Прибрах пакета в джоба на ризата си.

— Не ме разбирай погрешно, Ханк, но не теб очаквах да видя тук.

Той се подпря на стената с гръб към преминаващите коли и скръсти ръце. Не ме погледна веднага.

— Тази сутрин бях в съда — обясни накрая. — Дойдох да поговоря с теб и хванах явяването ти. Реших, че някой трябва да се обади на жена ти, защото я нямаше в залата. Помислих си, че някой трябва да й каже да ти плати гаранцията.

— Опитах се да й се обадя.

Ханк кимна и ме погледна със съжаление.

— Аз също. Не вдига. Но нямах бърза работа, затова отидох до вас — Ханк вдигна поглед към покрива на затвора, към мястото, където се свързваше със съда. — Не отвори, когато позвъних на вратата, затова влязох. Намерих я във вътрешния двор да си пийва чай с лед и да чете „Космополитън“.

Настъпи мълчание. Знаех, че на Ханк му е неудобно да ми каже това.

— Може да не е знаела — имах предвид явяването ми в съда.

— Знаеше — отвърна Ханк. — Изглеждаше много виновна, като ме видя.

— Знаела е и не е искала да ми плати гаранцията?

— Не е чак толкова зле. Рече, че се обадила тук-там и чакала да събере парите.

— Къде се е обадила? — попитах. Ханк сви рамене.

— Не питах. Не знам. Но тя ме попита дали искам да те посрещна.

— Само това? — учудих се.

Ханк трепна и после потупа джоба си.

— За малко да забравя. Помоли ме да ти дам това — и ми подаде бележка, сгъната на две. Разпознах нейните листове за писма. Обикновено ги парфюмираше. Обясняваше, че това е защото ме обича. Отворих бележката и я прочетох. Беше кратка и непарфюмирана.

— Иска да ми каже, че още ме обича, и то много, и че някакъв мърляв бездомник откраднал кучето ми.

— Знам — измърмори Ханк. — Прочетох я.

Сгънах пак бележката и я прибрах в джоба си.

— Съжалявам, човече — промълви Ханк. — Животът е гаден.

Кимнах.

— Жена ти също.

— Защо си тук, Ханк? — попитах отново.

— Ами, за да ти спася задника — отвърна и аз вдигнах поглед от обувките си и се загледах в него в опит да схвана шегата. — Сериозно — погледна ме. — Виж, имах известни съмнения, признавам си. И кой не би се усъмнил? Петнайсет милиона долара са си джакпот. И да, помислих си, че може да си го очистил. Но ти обещах, че ще проверя Алекс и така и направих.

Ако в този миг вървях, щях да се спъна. Ако шофирах, щях да катастрофирам.

— Какво общо има Алекс с това?

— Може би няма. А може би има. Това трябва да разберем.

— Я пак, Ханк. Какви ги говориш, по дяволите?

Ханк ме хвана за ръката и ме обърна към широките стълби, които извеждаха от бетонната платформа.

— Не тук, става ли? В колата.

— Ще ходим ли някъде?

— Рейли — отвърна.

— Рейли? — повторих.

— Да зададем няколко въпроса.

— На кого? — попитах. Стигнахме до върха на стълбището. Тротоарът под нас ни мамеше. Поколебах се, исках отговор. Ханк сложи ръка на рамото ми, за да ме подкани да сляза по стълбите.

— Просто не спирай — нещо в гласа му ме накара да се обърна. Гледаше през рамо и аз проследих погледа му към вратата на съда. Слънцето блесна в стъклото и не разбрах какво става. За малко да пропусна. После фин облак покри слънчевия диск и го видях там, зад стъклото: Дъглас ме гледаше, смръщил съсредоточено намусеното си лице.

— Забрави за него — посъветва ме Ханк. — Утре ще му мислиш.

Извърнах се и оставих частния детектив да ме отведе надолу по стълбите.

— Паркирал съм ей там — посочи Ханк. Тръгнахме по склона и минахме покрай три шерифски коли, служебния вход за съдиите и бригада работници с шумни и зле миришещи машини на тясната улица, минаваща през необозначеното гробище за чернокожи, което бе на почти двеста години. Завихме наляво и шумът зад нас утихна. Отново влизах в кожата си, не бях вече пияница побойник. Разделихме се до колата му, тъмнозелен буик седан, и застанах на тротоара до предната дясна врата, а той отключи вратите. Хвърлих му един поглед през покрива, преди да вляза.

— Алекс? — попитах, но той не отговори, само чух вратата му да се затръшва. Колата се разтресе, все едно беше раздразнена. Качих се заедно с въпроса си.

— Това не е истинското й име — заговори Ханк пет секунди по-късно. — Затова не открих нищо за нея в болницата в Шарлот. Джийн я имаше в архивите, никакъв проблем с нея, но не и Алекс Шифтън. Замириса ми на нещо, но не можех да определя на какво. Не и докато не се върнах пак там със снимката, която ми даде.

— Значи си взел снимката? — попитах втрещен и се заех да обмислям малката подробност, върху която не можех да се съсредоточа заради по-големия проблем, който бе като седнал в скута ми слон.

— Отдавна — отвърна Ханк. — Малко след пет и след това стигнах до Шарлот навреме за новата смяна в болницата. Показах снимката, зададох си въпросите и накрая попаднах на правилния човек, един санитар, голям почитател на Бенджамин Франклин.

— И какво ти каза той?

— Познаваше много добре Алекс, но не и с това име. Според него се казвала Вирджиния Темпъл. Била в „Чартър хилс“ от три месеца, когато Джийн постъпила. Очевидно бързо се сближили. Няколко месеца сестра ти не говорела с никого другиго, освен с нея.

— Вирджиния, значи — повторих. Името звучеше измислено. Не ми се вярваше Алекс Шифтън да е Вирджиния, беше прекалено нежно, все едно да кажеш на бръснач, че е нож за масло.

— Става още по-интересно — продължи Ханк. — Прехвърлили я от „Доротея Дикс“.

— Болницата в Рейли?

— Държавната болница в Рейли. Където държат лудите престъпници.

— Не всички там са престъпници — напомних. — Само някои.

— Точно така. Само някои. И те накрая излизат и обикновено ги пращат в „Чартър хилс“. Стъпало към нормалния живот, като преход към дома.

— И мислиш, че случаят с Алекс може да е такъв?

Ханк сви рамене.

— Мамка му — изругах.

— Именно — отвърна Ханк и запали колата. — Точно това си помислих и аз.

И потегли.

— Не трябва да напускам окръга — рекох. — Това е част от стандартните правила при освобождаване под гаранция.

Той спря колата и се обърна с лице към мен.

— Ти решаваш, Уърк. Мога да те откарам у вас, ако искаш, и сам да проверя. Не е проблем.

Не исках съдията да съжалява за добротата си, но това беше прекалено важно, за да играя по правилата. А и наскоро бях стигнал до извода, че правилата невинаги са добри. Цял живот постъпвах по правилата, а сега положението никак не беше добро.

— Да го духат. Да вървим.

— Така те искам.

— Но по пътя трябва да спрем на няколко места.

— Ти решаваш, животът си е твой — и Ханк подкара колата от тротоара. — Аз само карам.