Джон Харт
Кралят на лъжите (37)

Епилог

Минаха месеци и болката изчезна, появяваше се само по някое бодване от време на време. Все още имах проблеми със съня, но не ми пречеха. Мислите ми не бяха неприятни. Пазя писмото на Ванеса в чекмеджето на нощното си шкафче и го чета понякога, обикновено през нощта. То ми напомня колко близо бях до смъртта и че животът трябва да се заслужи. Помага ми да съм честен и поддържа това, което започнах да наричам „безценната ми яснота“.

Часовникът показва пет и въпреки че от известно време дните ми започват рано, няма закъде да бързам. А и все още съм сънен. Стъпвам на хладния под и тръгвам през стаята. Коридорът е огрян от лунна светлина и аз тръгвам по нея към прозореца. Гледам през него към неподвижните полета, после се обръщам надясно към реката. Тя се вие в далечината като сребърна нишка и ми напомня за потока на времето, за отдавна отминали неща.

Съдът реши, че парите и бижутата от сейфа на баща ми са част от състоянието му. И те отидоха за фондацията. Продадох бързо имотите, и то на по-добра цена, отколкото се надявах. Накрая изпратих повече от осемстотин хиляди долара на Джийн и с тях тя си купи къща на покрития с дървета бряг на езерото Чамплейн. Още не съм й ходил на гости. Джийн каза, че е прекалено рано, че все още се наслаждават една на друга. Но говорехме нещо за Коледа.

Може би.

Използвах моята част от парите по най-добрия начин. Ремонтирах старата ферма, купих приличен трактор и съседния парцел от двеста акра. Земята е добра, с богата почва и буен поток. Хвърлил съм око и на осемдесет акра до южната граница на имението, но собствениците знаят, че ги искам и още държат прекалено висока цена. Но аз мога да чакам.

Чувам, че вратата зад мен се отваря и се усмихвам въпреки волята си. Тя винаги се буди, когато идвам до този прозорец. Сякаш усеща, че съм тук и става, за да гледаме заедно градината, която създадохме двамата. Ръцете й нежно се плъзват по гърдите ми и виждам отражението на лицето й в стъклото. Ванеса, моята съпруга.

— За какво мислиш? — пита.

— Пак сънувах същия сън.

— Същия?

— Да.

— Върни се в леглото — шепне.

— След малко.

Целува ме и си ляга.

Опирам ръце в перваза и чувствам хладния бриз. Мисля си за нещата, които научих и които ми предстои да открия. Фермерският живот е тежък, пълен с несигурност и повечето неща в него за мен са нови. Но пък станах по-строен и съм благодарен за дългите часове, които заздравиха ръцете ми. Този живот ми подхожда. Няма напрежение, никой не те притиска да избираш или да действаш. И това може да доведе до най-голямата промяна. Все още ми предстои да се изправя срещу още едно нещо, за което съжалявам.

Продължавам да съм син на баща си и е невъзможно да избягам напълно от осъдителните решения, които той е взимал. Знам, че никога няма да мога да му простя. Но съдбата, колкото и да е непостоянна, все пак е справедлива. Езра си поигра с Барбара, манипулира я в името на собствените си извратени цели. Промени завещанието по нейно настояване, включи клаузата, че ако умра, децата ми ще наследят петнайсетте милиона долара. Било е идея на Барбара, нейният спасителен пояс. Сигурен съм, че когато е приключил с Барбара, баща ми е искал да промени завещанието. Но тя го е убила, преди да подпише новите документи. Може би точно заради това го е застреляла. Никога няма да разбера. Но когато най-накрая прочетох завещанието му, разбрах, че тази клауза няма давност. Направих проучвания и стигнах до следното заключение: когато умра, когато и да стане това, детето ми ще наследи голяма част от милионите на Езра. Подадох възражение по случая с молба за декларативно отсъждане. Хамбли, разбира се, го оспори и загубата все още му горчи. Но в завещанието е посочено ясно и законът е на страната на моето тълкувание.

След малко се връщам обратно и се мушвам под завивките. Тя е топла, легнала е на една страна и аз се притискам в нея. С всеки следващ път сънят става все по-реален и все по-дълъг. Вървим по зелена поляна тримата.

Разкажи ми приказка, тате.

Коя?

Любимата ми.

Протягам се към Ванеса и ръката ми намира корема й. Тя се сгушва още повече под завивките и се притиска към мен.

— Надявам се да е момиче — прошепвам.

— Момиче е — отвръща тя и слага ръка върху моята.

Не знам дали го знае със сигурност или просто го усеща. За мен е достатъчно, че го казва. Чувам гласа й в съня си, гласа на моето малко момиченце и виждам огромното богатство, което, ако поиска, някой ден ще бъде нейно. За последен път се сещам за баща си и неговото отношение към жените и парите. В това има поезия, ирония, която затваря кръга. Чудя се дали се обръща в тъмния си вечен гроб.

Оставам в леглото още няколко минути, но денят вече ме зове и ставам неспокоен. Навличам джинсите и пуловера, а Боун ме следва надолу по стълбите. Навън е студено, заставам на верандата под светлината от напиращото на хоризонта слънце. Поемам дъх, който ме изпълва, и хвърлям поглед към тихите полета. По падините се стеле ниска мъгла, а върховете се издигат да посрещнат изгряващото слънце.