Джон Харт
Кралят на лъжите (33)

32.

В гардероба си намерих редица празни закачалки, което не беше зле. Никога повече нямаше да облека костюм. В това бях напълно сигурен. Издърпах чифт джинси, стара памучна риза и маратонки, които носех преди години. На най-горната полица имаше избеляла и неугледна бейзболна шапка. Взех и нея.

Намерих Барбара в кухнята. Приготвяше кафе. Халатът й беше здраво пристегнат.

— Какво да направя, за да ти се извиня? — запита. — Искам всичко между нас да е наред, Уърк. Затова просто ми кажи.

Преди седмица щях да се огъна и да се пречупя. Щях да й кажа, че я обичам и че всичко ще се нареди. Част от мен щеше да повярва в това, но останалата част щеше се да се гърчи в агония.

— Не те обичам, Барбара. Мисля, че никога не съм те обичал — отвори уста да каже нещо, но аз продължих, преди да е успяла. — И ти не ме обичаш. Може би мислиш, че ме обичаш, но не е така. Хайде да не се преструваме повече. Всичко свърши.

— Просто ей така? — попита тя. — Обявяваш го и всичко свършва — очевидно бе разгневена, но може и да беше наранено его.

— От години се спускаме надолу по спиралата.

— Няма да ти дам развод. Преживели сме толкова много заедно. Ти си ми длъжник.

— Длъжник?

— Точно така.

— Не ми трябва съгласието ти, Барбара. Дори не ми е нужна причина. Достатъчно е да живеем една година разделени.

— Ти имаш нужда от мен. Няма да се издигнеш в този град без мен.

Поклатих глава.

— Ще се изненадаш от колко малко неща имам нужда — но тя не ми обърна внимание и тръгна през кухнята. Краката й не се виждаха под халата.

— Имаме си проблеми, Уърк, но сме един екип. Можем да се справим с всичко.

И протегна към мен ръце.

— Не ме докосвай — отвращаваше ме.

Ръцете й бавно се отпуснаха. Вдигна очи към мен и ми се стори, че се предава.

— Добре, Уърк. Щом така искаш, няма да споря с теб. Дори ще постъпя цивилизовано. Нали това искаш — цивилизована раздяла без емоции. Чист край. За да започнеш новия си живот, а аз да се опитам да измисля какво да правя. Нали така?

— Новият ми живот може и да е в затвора, Барбара. Това може да се окаже най-голямата услуга, която някога съм ти правил.

— Няма да отидеш в затвора — рече тя, но аз само свих рамене.

Барбара се засмя и видях в очите й да се появява пак някогашната горчивина и студенина.

— Не печелиш достатъчно, Уърк. Никога не си печелил добре, дори когато Езра беше жив и никой не заработваше повече от него.

Думите й отекнаха в главата ми и нещо ми прищрака.

— Какво каза?

— Чу ме — обърна се, взе пакет цигари и запали една. Не бях забелязал, че пак е почнала да пуши. За последен път я бях виждал с цигара в колежа. А тази сега не слизаше от устатата й, докато говореше, и танцуваше в ритъм с думите. — Едвам свързваше двата края, когато Езра се грижеше за теб. Не познавам друг адвокат в града, който да печели толкова малко като теб — издиша дим към тавана. — Така че раздавай празни обещания. Аз знам колко струват.

Не това ме изуми.

„Да печелиш не е същото, като да имаш“, беше казал Ханк.

— Би ли казала, че Езра обичаше да печели пари? — попитах. — Или просто обичаше да разполага с тях?

— Какви ги приказваш, Уърк? Какво значение има? Той е мъртъв. Както и нашият брак.

Но нещо не ми даваше мира. Пъзелът още не се подреждаше, но парченцата бяха там и привличаха вниманието ми.

— Пари, Барбара. Спечелването или притежанието им? Кое беше по-важно за него?

Тя издиша още дим и сви рамене, сякаш нищо вече нямаше значение.

— Притежанието — отговори. — Не му пукаше как ги изкарва, това беше просто път към тях.

Беше права. Той беше зависим от тях. Искаше да разполага с тях. И изведнъж ми светна. Не знаех още точната комбинация на сейфа, но знаех къде да я намеря. Неочаквано отварянето на сейфа на стареца се превърна в най-важното нещо в моя свят. Трябваше да го направя и вече знаех как.

— Трябва да изляза — хванах я за ръката, тя не се отдръпна. — Съжалявам, Барбара.

Тя кимна и заби поглед в пода, а от устата й излезе дим.

— Ще поговорим пак по-късно — рекох и си взех ключовете. Пред вратата на гаража се спрях и се обърнах. Очаквах да я видя променена, но не стана така. Изглеждаше си както винаги. Дланта ми беше на дръжката, когато гласът й ме спря.

— Един въпрос — звучеше особено.

— Какъв?

— Ами алибито ти? — попита тя. — Не се ли притесняваш, че ще загубиш алибито си?

За миг погледите ни се срещнаха. Тя свали маската и надникнах дълбоко в нея. Тогава разбрах, че тя знае. Знаела го е през цялото време. Затова казах каквото трябваше и с това сякаш свалих товар от раменете си, а Барбара остана неуязвима.

— Никога не си ми била алиби, Барбара. И двамата го знаем.

Тя кимна леко и сълзите й потекоха.

— Някога бих убила заради теб — промълви и вдигна поглед. — Какво остава за една малка лъжа.

Сълзите й закапаха още по-обилно и раменете й се затресоха, сякаш най-накрая се беше огънала под някакво невидимо бреме.

— Ще се оправиш ли? — попитах.

— Правим каквото трябва, нали? Това е оцеляването.

— Просто нищо не трябва да се отлага. Затова и двамата ще бъдем добре. Може дори да се разделим като приятели.

Тя изсумтя силно и се засмя. После избърса сълзите си.

— Няма да е зле, нали?

— Няма — съгласих се. — Слушай, отивам до кантората. Няма да се бавя. Когато се върна, ще поговорим пак.

— Какво ще правиш там? — поинтересува се тя.

— Нищо особено. Просто се сетих нещо.

Тя размаха ръце в изпълнената с болка атмосфера около нас: стаята, къщата, целия ни съвместен живот.

— И то е по-важно от това тук? — промълви.

— Не — отвърнах. — Разбира се, че не.

— Тогава не отивай — настоя.

— Такъв е животът, Барбара, понякога нещата се объркват. Не всичко става, както го искаш.

— Става, стига да го искаш достатъчно силно.

— Само понякога — излязох и затворих вратата на стария си живот. Запалих двигателя и се обърнах. Децата още си играеха в парка, приличаха на малки цветни петънца, докато бягаха и пищяха. Загасих радиото, подкарах колата и тогава видях Барбара в гаража. Стоеше неподвижно и ме следеше, за миг ми се стори като напълно непозната. После ми махна и затича боса към колата.

— Не отивай. Не искам всичко да приключи така.

— Трябва.

— По дяволите, Уърк. Какво е толкова важно?

— Нищо — отвърнах. — Нищо, което да те засяга.

Обви ръце около раменете си и се наведе, сякаш я болеше стомахът.

— Ще свърши зле, знам си — погледът й стана студен. Насочи очи към парка, сякаш гледката на децата действаше и на нея. — Десет години от живота ни — пропилени. Все едно не ги е имало.

— На всеки се случва да си промени живота, Барбара. Ние не сме изключение.

— Ето защо не се получаваше — усетих обвинение в гласа й. Сведе поглед към мен. — Никога не си искал да бъдеш победител и аз не можех да направя нищо, за да те накарам да го поискаш. Много лесно се задоволяваш. Обираше огризките от масата на Езра и си мислеше, че си на банкет.

— Езра беше окован за тази маса. Той не беше по-щастлив от мен.

— Напротив, беше. Взимаше каквото си иска от живота и изпитваше удоволствие от това. Беше истински мъж.

— Да не се опитваш да ме обидиш? — попитах. — И без това ми е достатъчно тежко.

Барбара удари с длан по покрива на колата.

— Да не мислиш, че на мен ми е леко?

Извърнах очи от нея и погледнах надолу по хълма към цветните петънца, които изпъстряха тъмнозелената трева. Изведнъж ми се прииска да се махна от това място, но трябваше да кажа още нещо.

— Знаеш ли какъв ни е проблемът, Барбара? Ти никога не си ме познавала. Виждала си само това, което си искала. Млад адвокат от богато семейство с известен баща. И си решила, че ме познаваш. Кой съм, какво искам, кое е важно за мен? Омъжила си се за непознат и през цялото време си се опитвала да го превърнеш в това, което си си представяла. Десет години ме тъпчеш и аз ти го позволявах. Но не мога да се превърна в това, което искаш. Ти ставаш все по-неудовлетворена и огорчена, а аз — все по-обезверен. Аз си затварях очите, като че така нещата можеха да се оправят, а това не ме прави по-добър от теб. Оженили сме се по грешни причини, доста разпространена грешка, и ако аз бях мъж на място, щях да прекратя това още преди години.

Барбара сви устни.

— Гади ми се от убеждението ти в твоята праведност — изстреля тя. — Не си по-добър от мен.

— Не съм и твърдял такова нещо.

— Тръгвай — отпрати ме. — Прав си. Всичко свърши. Просто тръгвай.

— Съжалявам, Барбара.

— Спести си шибаната любезност — обърна се и влезе в къщата.

Оставих я да си тръгне и за момент сякаш се разтворих във въздуха. Но отсъствието на болка може да мине за удоволствие само миг, не повече, а имах и работа за вършене. Поех с колата към кантората.

Някой психиатър сигурно би обяснил защо отварянето на сейфа на Езра се бе превърнало в идея фикс за мен. Разгадавайки тайните му, аз заемах мястото му, отнемах му властта. Или се опитвах да го разбера. Да го победя. Честно казано, не беше чак толкова сложно. Работех в тази сграда от десет години, тринайсет, ако се брои и летният стаж, докато следвах право. През това време баща ми никога не бе споменавал за сейфа. Ние бяхме от едно семейство. Бяхме съдружници. Не би трябвало да има тайни от мен. Да, бях любопитен, но и разтревожен, и дори повече. И някаква част от мен вярваше, че като разгадая тайните му, ще разбера баща си веднъж завинаги. Често най-истинската ни същност е тази, която не позволяваме на никого другиго да вижда. Ние сме това, което представляваме, когато сме сами. Сред хората се контролираме. Правим компромиси и увъртаме.

Исках да надникна зад завесата му.

Трябваше по-рано да се сетя, че за Езра беше по-важно притежанието на парите. Това е проклятието на мизерното детство. С пари се купуваше храна. Те бяха необходими и когато трябваше да се поправи покрива. Да ги имаш, значи да оцелееш. Спечеленото обезщетение от един милион долара, което го направи известен, а след това и богат, не беше най-важното нещо за него. Сбърках, като си го помислих. Защото присъдите за големи обезщетения могат да се обжалват, никой не ти дава чек в деня, когато се произнасят. Печеленето срещу имането. В това уравнение само една дата имаше значение, тази, в която депозираш чека.

Не знаех коя е, но сигурно можеше да се намери в архивите. Някъде в офиса трябва да е записано кога е получил 333333 долара и 33 цента, точно една трета от един милион долара. През последните му години няколко стотици хиляди за него бяха джобни пари, но това бе сумата, която го създаде. Трябваше да се досетя.

Паркирах отзад и погледнах високата, тясна сграда. Вече се чувствах като чужд човек в нея, а думите на Барбара още отекваха в главата ми: „Десет години — пропилени, все едно не ги е имало.“

Слязох от колата. Наоколо нямаше никого, но в далечината чувах вой на сирени и си спомних за Милс. Представих си я как стои, гледа оръжието на Езра и пляска с длани по твърдите си мускулести бедра. Ще намери анонимния информатор и той ще ме разпознае. Ще ме арестуват, съдят и осъдят. Имах само Ханк и избледняващата надежда, че Ванеса Столън ще ми помогне да отърва кожата и да си спася душата.

В кантората беше задушно, сякаш никой не беше идвал от седмици или месеци. През процепите на щорите се протягаха сенки, а в лъчите светлина се гонеше прах. Беше тихо и неприветливо, струваше ми се, че предчувствията ми са ме предали. Не тук ми беше мястото. Това беше посланието. Сградата беше по-мъдра от мен.

Заключих вратата и тръгнах по късия коридор, който извеждаше към рецепцията. Звуците бяха приглушени, движех се сред въздух, а сякаш крачех във вода. Реших, че това си беше от чист ужас. Опитах се да се отърся от него.

Ченгетата бяха взели компютъра ми, затова продължих по тесните скърцащи стълби към мазето с купищата кашони и една-единствена електрическа крушка, която се клатушкаше като бесило. Там се намираха стари дела и данъчни декларации, банкови документи. Видях счупени мебели, уред за тренировки от седемдесетте години, чанти за голф. Цареше бъркотия, но най-старите неща бяха в дъното. Изгазих сред купчините и се опитах да разгадая системата. Кашоните бяха нахвърляни безредно, но бяха групирани по дати. Така че папките от една година бяха заедно заровени в този масов гроб.

Намерих годината, която смятах, че ми трябва, и започнах да отварям кашоните. Нямаше никакъв ред, което ме изненада. Езра винаги е бил педант. А тук папките бяха номерирани, както дойде и нахвърляни в стари кашони. Вътре в тях намерих по-малки кутии с календари, касови бележки, самозалепващи се листчета, изхабени писалки и кламери. Имаше и бележници, и изхвърлени картончета от картотеки. Струваше ми се, че всяка година Езра е прочиствал бюрото си и е започвал на чисто. Отворих календара му за декември, видях малката удивителна, която беше поставил на трийсет и първи и разбрах, защо е толкова важна. Това беше краят на годината, която Езра беше натъпкал в кутия и хвърлил в забрава, както беше направил с по-голямата част от миналото си. Той мислеше само за бъдещето. Всичко друго за него беше боклук.

Намерих това, което търсех на дъното на седмата кутия, под половин метър пледоарии за дело по развод. Познах назъбения гръбнак на дебелата черна счетоводната книга, която Езра предпочиташе. Изскърца, когато я отворих и запрелиствах зелените листове, които бяха започнали да стават кафяви по краищата. Бяха изписани с прегледния почерк на баща ми. Първото ми впечатление беше за нещо дребно — дребни цифри, дребни суми, нищо не подсказваше за положението и големите хонорари, които скоро щеше да спечели. Намерих депозита, вписан на трийсет и трета страница. Над него беше записан приход от петдесет и седем долара, а този под него беше за сто долара. Почеркът му не беше трепнал никъде. Беше вкарал в сметката си повече от триста хиляди долара за един ден. Представях си какво удовлетворение е изпитал тогава. И в същото време беше потиснал всякакви формални признаци на радост и задоволство. Може да е било от егоизъм, може просто да е бил дисциплиниран. Все още помнех вечерта, когато ни заведе да празнуваме. „Нищо вече не може да ме спре“, каза тогава. И е бил прав, докато Алекс не го застреля в главата.

Излязох от мазето и загасих осветлението. Миризмата на мухлясала хартия ме последва, когато тръгнах към кабинета на Езра. Спрях се в подножието на стълбището и си спомних звука, който издаде тежкият стол, когато се свлече надолу. Но сега цареше пълна тишина, която аз наруших, като поех по износените стъпала. Килимът изглеждаше различен. Може би беше от светлината, но в далечния край ми се стори нагънат. Издърпах го и се зачудих дали умът ми не ми прави номера. Дъската беше счупена в ъгъла и издраскана около главите на пироните. Драскотините ми бяха непознати, малки и плоски като направени с отвертка. Прокарах върховете на пръстите си по тях и се запитах дали някой друг не е идвал.

Изхвърлих тази мисъл от главата си. Времето не беше на моя страна, а в съзнанието ми имаше много болезнени дупки. Грабнах чука и се заех с пироните. Опитах се да подпъхна острата му част под главите им. Издрасках още дървото, лъснах главите на пироните, но не можах да ги извадя. Подпъхнах острието под самата дъска и натиснах дръжката. Не поддаде. Дръпнах по-силно и усетих напрежение в гърба си. Но четирите големи пирона държаха прекалено здраво.

Изтичах обратно в мазето, върнах се под слабата светлина на клатушкащата се крушка, минах през сметището от документи и отидох в ъгъла, където бяха инструментите. Там бях забелязал лопата за сняг, стълба, счупено гребло и стар автомобилен крик. Намерих тръбния ключ, който вървеше с крика. Беше половин метър дълъг с остър сплескан край. Качих се обратно горе задъхан, пъхнах плоската част между дъските и заудрях с чука от другата страна. Стоманата потъна в цепнатината, с която жълтеникавото дърво сякаш ми се усмихваше. Подпрях чука в основата на тръбния ключ като опора, застопорих го със стъпалото си и натиснах дългото рамо на така образувалия се лост с всичките си деветдесет килограма. Стоварих се върху него и чух дървото да пука и да се чупи. Натиснах дъската, изкъртих едно по едно отчупилите се парчета и накрая тя цялата се откова. Извадих я и усетих в дланта ми да се забиват трески, но не им обърнах внимание, само изхвърлих счупената дъска настрани.

Сейфът се показа предизвикателно срещу мен и изведнъж се уплаших. Спомних си записката в счетоводната книга на стареца и бях сигурен, че това е комбинацията. Бях готов да го разоблича и да го разбера, така че коленичих. Наведох се над това последно препятствие, останало след него, казах наум молитва и въведох датата, в която бе получил най-важната сума в живота си.

Вратата се отвори безшумно на смазаните панти и отдолу зейна тъмнина. После премигнах.

Първото нещо, което видях, бяха пари в брой, и то доста, вързани на пачки по десет хиляди долара. Извадих ги всичките. Банкнотите натежаха в ръцете ми, миризмата на тези парични тухли надделяваше над миризмата на застояло. На пръв поглед бяха повече от двеста хиляди долара. Оставих ги на пода до себе си, но ми беше трудно да отместя очи от тях. Никога не бях виждал толкова пари на едно място. Но не бях тук, заради тях, затова се върнах към зейналата дупка.

Имаше снимки на семейството му. Не на жена му и децата. Не това семейство. А на онова, бедното, в което беше израснал. Видях избеляла снимка на Езра и баща му. Още една на майка му и баща му. И една на няколко мръсни и ококорени деца, които може би бяха братята и сестрите му. Не ги бях виждал преди, съмнявам се, че и Джийн ги знаеше. Хората на тях изглеждаха изтощени, дори и децата, а на една групова фотография видях онова, което беше направило Езра по-различен. Беше нещо в погледа му, същото, което се виждаше и на снимката от бюрото му вкъщи. В него имаше сила, сякаш още като дете можеше да премести света. Братята и сестрите му сигурно са го усещали, защото си личеше как се скупчват около него.

Но за мен те бяха чужди хора. Никога не бях срещал и един от тях. Нито веднъж.

Оставих снимките при парите и се върнах към сейфа. В голяма, покрита с кадифе кутия намерих бижутата на майка ми — не тези, с които беше, когато умря, а наистина скъпи украшения, които Езра веднъж нарече „дрънкулки за прецакване“. Вадеха се само когато трябваше да се впечатли някой мъж или да се накара съпругата му да се почувства евтина. Мама мразеше да ги слага и веднъж ми каза, че я карат да се чувства като наложница на дявола. Не че не бяха красиви. Бяха. Но освен това бяха и оръжия и никога не са били използвани по друго предназначение. Оставих и тази кутия настрани, твърдо решен да ги дам на Джийн. Може би ще успее да ги продаде.

На дъното имаше три ненадписани видеокасети. Хванах ги, както бих хванал змия, и се почудих дали да не ги оставя, може би има неща, които синът не би трябвало да знае за баща си.

Защо ще държи видеокасети в сейф?

В ъгъла имаше видео и телевизор. Взех напосоки една касета и я сложих в гнездото. Включих телевизора и натиснах копчето на видеото.

Отначало се чуваше само бръмчене, после се показа диван. Мека светлина. Прозвучаха гласове. Погледнах дългия кожен диван зад мен, след това отново екрана. Беше същият.

— Не знам, Езра — говореше женски глас, който ми беше познат.

— Развесели ме — това беше Езра.

Чух звук от нежна целувка и взрив от кокетен смях.

Видях дълги загорели женски крака. Тя премина покрай камерата и се хвърли на дивана. Беше гола и се смееше. Зърнах белите й зъби и белите й гърди. После в кадър се появи Езра и запълни целия екран. Стана по-дребен, като се приближи към дивана, чух го да мърмори нещо. После нейният глас:

— Ами ела тогава — ръцете й се вдигнаха над главата, лицето й остана скрито. Краката й се разтвориха, левият се качи на облегалката на кожения диван, а десният обгърна кръста му и го придърпа надолу.

Той се стовари върху нея с цялото си масивно тяло. Но продължавах да виждам краката й. Имаше сили да мърда под него.

— О, да! — простена. — Точно така. Чукай ме точно така — и той го правеше, блъскаше я и я притискаше към меката кожа. Слабите й ръце се показаха изпод него, настаниха се на гърба му и оставиха следи от нокти по кожата му.

Повдигна ми се, докато ги гледах, но не можех да извърна очи. Защото част от мен вече знаеше. Гласът. Начинът, по който се събираха краката й. Краткото и зловещо показване на зъбите.

Знаех, но обзет от мрачно неверие продължавах да гледам как баща ми чука жена ми на дивана.