Джон Харт
Кралят на лъжите (12)

11.

Час по-късно вече си бях взел душ, бях се преоблякъл и прояснил съзнанието си за първи път от години. Може и години да са минали. Знаех само това: семейството е най-важното. Ако имаш късмет, в него се включва и съпругата ти. Аз не бях толкова благословен, но имах Джийн. Бих умрял за нея, ако се наложи.

Обадих се на двама души, първо на Кларънс Хамбли. Смятаха го за втория най-добър адвокат в окръга след баща ми. Той състави завещанието на Езра. Току-що се бе върнал от църквата и с неохота се съгласи да се видим по-късно през деня. След това звъннах на Ханк Робинс, частен детектив от Шарлот, когото бях ползвал в повечето от делата си за убийства. Отговори ми телефонният му секретар: „В момента не мога да вдигна, най-вероятно, защото шпионирам някого. Оставете си номера, за да не се налага да ви проследявам по обаждането“. Ханк беше непочтително копеле. Беше на трийсет, но в тежки дни изглеждаше на четирийсет. Бе най-безстрашният човек, когото познавах. Освен това го харесвах. Оставих му съобщение да ми се обади на мобилния.

Написах на Барбара бележка, че може би тази вечер няма да се прибера и качих Боун в колата. Отидохме на пазар. Купих му нова каишка, повод и кучешки чинийки. Взех и пакет с петнайсет килограма кучешка храна и кутия пастърма. Когато се върнах в колата, той вече беше издъвкал кожата на едната облегалка за глава, но от това ми хрумна нещо. Карах БМВ, за което Барбара твърдеше, че ще привлече клиенти и навремето си мислех, че идеята е страхотна. Все още дължах няколко бона за него и сърцето ми се късаше при всяка вноска. Закарах го на засенчения от дървета паркинг на шосе №150 и го замених за петгодишен пикап. Миришеше лошо, но на Боун май му хареса на вкус.

Обядвахме в парка, когато Ханк най-накрая се обади.

— Уърк, мой човек! Чета за теб по вестниците. Как е любимият ми адвокат?

— Да ти призная, бил съм и по-добре…

— Да. Така си и знаех.

— Как ти е графикът тези дни, Ханк?

— Пълен. Дори работя понякога. Какво имаш за мен? Още някоя роуънска трагедия с любов и измама? Наркодилъри съперници? Надявам се, да не е пак някое убийство заради дистанционното.

— По-сложно е.

— Най-добрите случаи винаги са такива.

— Сам ли си? — попитах го.

— Все още съм в леглото, а това отговаря на въпроса ти.

— Трябва да говорим, но не по телефона.

— Салисбъри, Шарлот или някъде по средата. Само ми кажи къде и кога.

Лесна работа. Бих използвал всякакво извинение, за да се махна от града и да подишам спокойно.

— Какво ще кажеш за шест часа в „Дънхил“? — Хотел „Дънхил“ се намираше на улица „Тайрън“, в центъра на Шарлот. Имаше чудесен бар, пълен с големи, дискретни сепарета и в неделя вечер щеше да е полупразен.

— Да си водя ли гадже? — попита Ханк и от другата страна на слушалката дочух женски кикот.

— Шест часа, Ханк. И заради тази грешка сега ще трябва да черпиш първите питиета — затворих и се почувствах по-добре. Хубаво беше да имаш човек като Ханк на своя страна.

Адвокатът на Езра ми беше дал ясно да разбера, че не трябва да го посещавам преди два часа. Имах половин час. Оставих кучешките чинийки и другите джунджурии в пикапа и подсвирнах на Боун. Беше се намокрил в езерото, но го оставих да скочи на предната седалка. Още не беше се качил и вече се настаняваше в скута ми и показа глава през прозореца. Така вмирисан на мокро куче и кола втора употреба се качих по широките стълби на палата на Хамбли, кацнал насред много акри близо до града. Къщата беше огромна, имаше мраморни фонтани, врати два метра и половина и къща за гости с четири стаи. Табелка до вратата съобщаваше, че резиденцията на Хамбли е построена около 1788. Помислих си дали не трябва да коленича благоговейно.

По изражението на Кларънс Хамбли разбрах, че не съм изисканият колега, когото е очаквал да се появи на прага му в светия ден. Хамбли беше стар, тъпкан с пари и много консервативен и се извисяваше пред мен в тъмния си костюм и вратовръзка от мек вълнен плат с индийски десен. Имаше гъста бяла коса и рошави вежди, които може би прибавяха още петдесет долара към хонорара му за час.

Беше толкова благовъзпитан, колкото баща ми агресивен, с добри обноски, които нямаха нищо общо с хулиганското поведение на Езра, но и двамата бяха от едно тесто. Виждал го бях доста пъти в съда, за да разбера, че въпреки че се правеше на праведен фанатик, не се свенеше да дава тлъсти подкупи на съдебните заседатели. Свидетелите му бяха добре подготвени и ловки. Десетте божи заповеди не висяха в рамка в кабинета му.

Произхождаше от стар, заможен род от Салисбъри и знаех, че баща ми го мрази заради това, но беше добър, а Езра искаше най-доброто, особено когато ставаше въпрос за парите му.

— Бих предпочел да го свършим утре — заяви той, без предисловия и погледът му обходи протритите ми туристически обувки, лекьосаните с трева джинси и опърпаната яка на ризата, която отказвах да изхвърля.

— Важно е, Кларънс. Трябва да го свършим сега. Съжалявам.

Той кимна.

— Бъди благодарен, че си ми колега — подметна и ме въведе вътре. Пристъпих в мраморното му фоайе с надеждата, че по обувките ми не е полепнало кучешко лайно. — Да отидем в кабинета ми.

Последвах го по дългия коридор, надничайки през широките френски прозорци към басейна отвън и добре поддържаната градина зад него. Миришеше на пури, лъсната кожа и старост. Бях готов да се обзаложа, че прислужниците му носеха униформи.

Кабинетът му беше тесен, но дълъг, с високи стени, френски прозорци и библиотека, простираща се от пода до тавана. Личеше страстта му към старинни оръжия, свежи цветя и синия цвят. До бюрото му висеше двуметрово огледало със златна рамка, в което изглеждах окаян и малък, но май това му беше предназначението.

— Утре отварям завещанието на баща ти — съобщи той, докато затваряше двойната врата и ми посочваше кожено кресло. Седнах. Отиде зад бюрото си, но остана прав. Погледна ме отгоре с авторитетен вид и ми напомни колко много мразех адвокатските номера. — Така че няма причина да не можем да обсъдим подробностите сега. Искам обаче да знаеш, че тази седмица се канех да ти се обадя и да насрочим среща.

— Благодаря ти — бях любезен, защото това се очакваше от мен, макар че щеше да вземе огромен хонорар за изпълнението на завещанието на Езра. Събрах върховете на пръстите си пред гърдите и се съсредоточих върху това да си придам сериозен вид, като в същото време исках само да си кача краката върху бюрото му.

— Освен това искам да изразя съболезнованията си за загубата. Знам, че Барбара ти е голяма утеха. Тя произхожда от изискано семейство. Красива жена.

Щеше ми се по обувките ми да е полепнало кучешко лайно.

— Благодаря — повторих.

— Въпреки че с баща ти често бяхме от различни страни на барикадата, аз изключително много уважавах способностите му. Беше добър адвокат — и ми хвърли поглед от високо. — Човек за пример — завърши той многозначително.

— Не бих искал да ти губя времето излишно — напомних му.

— Да, разбира се. Да се захващаме за работа тогава. Собствеността на баща ти е доста голяма.

— Колко голяма? — прекъснах го. Езра беше много потаен за финансите си. Не знаех много за тях.

— Голяма — повтори Хамбли. Гледах го безизразно и чаках. След като завещанията се отворят, те ставаха публично достояние. Нямаше нужда от тази загадъчност.

Хамбли неохотно се примири.

— Грубо четирийсет милиона долара.

За малко да падна от стола. Не бих предположил, че е повече от шест-седем милиона.

— Не само беше добър адвокат — продължи Хамбли, — но е бил и усърден инвеститор. Освен къщата си и сградата на адвокатската алея, всичко друго е в ликвидни акции.

— Четирийсет милиона долара — промълвих.

— Даже всъщност малко повече — Хамбли срещна погледа ми и трябва да му призная, че успяваше да запази неутралност. Беше роден богат, но никога нямаше да има четирийсет милиона долара. Сигурно злобееше и осъзнавах, че вероятно това е още една причина баща ми да се обърне към Кларънс Хамбли. За малко да се усмихна, но тогава си спомних за Джийн и мизерната къща, в която живееше. Усетих миризмата на престояла пица и си представих лицето й в прозореца на разбитата й кола, как се качва по стълбите на каменния паметник на алчността и егоизма на Глена Уърстър.

— И? — чаках продължението.

— Къщата и кантората получаваш ти. Десет милиона долара са отредени за финансиране на благотворителна фондация „Езра Пикънс“. Ти ще бъдеш в управителния съвет. Получаваш и управлението на петнайсет милиона долара. Останалото ще погълнат данъците.

Бях поразен.

— Ами Джийн? — попитах.

— Джийн не получава нищо — Хамбли подсмръкна шумно.

Надигнах се от стола.

— Нищо? — повторих.

— Моля те, седни.

Подчиних се, защото нямах сили да остана на краката си.

— Наясно си какво мислеше баща ти. Че жените нямат работа с пари и финанси. Може да не е много прилично да ти го кажа, но баща ти промени завещанието, след като Алекс Шифтън се появи на сцената. Първоначално той възнамеряваше дай даде два милиона, които да се управляват от мен или от съпруга й, ако се омъжи. Но когато Алекс се появи… Знаеш какво беше отношението на баща ти.

— Беше ли разбрал, че двете са любовници?

— Подозираше.

— И затова я изхвърли от завещанието си.

— В общи линии — да.

— Джийн знаеше ли?

Хамбли сви рамене, но не отговори на въпроса.

— Хората вършат странни неща с парите си, Уърк. Използват ги, както намерят за добре.

През мен премина ток, когато осъзнах, че вече не говори за Джийн.

— Има и друго, нали?

— Парите, които поверява на теб… — започна Хамбли и най-накрая седна.

— Какво за тях?

— Ще имаш пълен и неограничен достъп до доходността, която генерират, до шейсетгодишна възраст. Ако се инвестират предпазливо, могат да носят поне по милион на година. На шейсет години ги получаваш всичките.

— Но? — предчувствах, че има уловка.

— Има определени изисквания.

— Като например?

— Задължаваш се да практикуваш активно адвокатската професия дотогава.

— Какво?

— Тук той е изключително ясен, Уърк. Баща ти смяташе, че е важно да продължиш практиката му, да запазиш мястото си в обществото и професията. Притесняваше се, че ако просто ти остави парите, можеш да направиш някоя глупост.

— Като например да бъда щастлив?

Хамбли не реагира на сарказма и изгарящата неподправена емоция, която прозираше в гласа ми. Дори от гроба баща ми се опитваше да ми диктува условията на собствения ми живот, да ме манипулира.

— За това не казва нищо конкретно — обясни ми Хамбли. — Но беше много ясен за други неща. Моята кантора ще бъде попечител на фондовете. От нас ще зависи — той ми се усмихна ехидно, — всъщност от мен ще зависи да определя дали активно практикуваш право. Един от критериите е да печелиш поне по двайсет хиляди долара на месец, като сумата се актуализира според индекса на инфлацията, разбира се.

— Не печеля и половината от това в момента и ти го знаеш.

— Да — и пак се усмихна. — Баща ти смяташе, че това ще те мотивира.

— Не мога да повярвам, мамка му! — гневът най-накрая ме завладя.

Хамбли се изправи и се наведе, като подпря ръце на бюрото си.

— Нека ви изясня нещо, господин Пикънс. Няма да търпя цинизми в тази къща. Ясно ли е?

— Да — изсъсках през стиснати зъби. — Ясно е. Нещо друго?

— Във всяка една година, в която не отговориш на изискванията на завещанието, доходът от акциите ти ще отива за фондация „Езра Пикънс“. Ако в две от всеки пет последователни години не отговориш на изискванията, завещанието губи сила и всички акции ще преминат без право на обжалване към фондацията. Но когато станеш на шейсет, ако си отговорил напълно на условията в завещанието, всичко става твое и ще можеш да правиш с него каквото си поискаш. Ще ти дам копие от документите, разбира се.

— Това ли е? — попитах. Сарказмът ми беше толкова явен, че нямаше как да не бъде забелязан. Трябваше да го предвидя.

— В общи линии — отвърна той. — Има още една последна дреболия. Ако стане ясно, че някога си дал някакви пари на сестра си Джийн Пикънс, директно или индиректно, губиш правата си над всички фондове и те преминават на сметката на фондацията.

— Това е прекалено — възроптах, вече станал на крака и крачещ из стаята.

— Това е последната воля на баща ти — напомни ми Хамбли, сякаш за да ме поправи. — Желанието му, преди да умре. Малцина биха се оплакали, ако чуят, че получават права над петнайсет милиона. Опитай се да го погледнеш от тази страна.

— Има само една гледна точка в този случай, Кларънс, тази на баща ми, а тя е адски извратена — по-възрастният адвокат понечи да каже нещо, но аз го прекъснах и видях как лицето му започва да почервенява, докато аз повишавах тон и уважението ми към правилата на къщата му се изпаряваха. — Езра Пикънс беше извратено манипулативно копеле, който не даваше пукната пара за собствената си дъщеря, а към мен се държеше малко по-добре отколкото към добитък. Сега ни се присмива от шибания си гроб — наведох се над бюрото на Хамбли. Усетих, че от устата ми се разлетя слюнка, но не ми пукаше. — Беше първокласен негодник, а ти можеш да задържиш парите му. Чу ли ме? Задръж си ги!

При последните думи се дръпнах назад. Никога не съм изпитвал такъв бяс, той ме изтощи. За миг настъпи тишина, нарушавана само от лекото потрепване на стиснатите юмруци на по-възрастния адвокат. Заговори с добре овладян глас.

— Разбирам, че си под огромен стрес, затова ще се опитам да забравя богохулствата ти, но повече да не си стъпил в тази къща — очите му намекваха за силата, която го правеше толкова добър адвокат. — Никога — подчерта. — Като адвокат на баща ти и изпълнител на завещанието му, ще ти кажа следното: завещанието е напълно валидно. Утре го легализирам. Може да се окаже, че отношението ти към него се е променило, когато охладиш страстите. Ако е така, обади ми се в кантората. И накрая ще ти кажа и нещо друго. Нямах намерение да го правя, но ти промени решението ми. Детектив Милс идва при мен. Искаше да види завещанието на баща ти.

Ако Хамбли очакваше някаква реакция, не беше разочарован. Гневът ми се уталожи и на негово място се появи нещо по-недостойно, хладно и мазно, което се сви в стомаха ми като змия. Беше страх, а с него се чувствах гол.

— Първо й отказах, но тя се върна със съдебна заповед — Хамбли се наведе напред и разпери ръце. Не се усмихваше, макар че усещах, че му се искаше. — Бях принуден да се подчиня — поясни. — Беше заинтригувана. Може би ще ти се иска да й обясниш защо петнайсет милиона не те интересуват — изправи се и стисна юмруци. — Благоразположението ми се изчерпа, както и търпението ми. Винаги, когато пожелаеш да се извиниш, задето наруши неделното ми уединение, съм готов да си помисля — и посочи вратата. — А сега ти желая приятен ден.

Умът ми беше празен, но трябваше да задам още един въпрос.

— Милс знае ли, че Езра е изхвърлил Джийн от завещанието? — попитах.

— Този въпрос — отвърна той видимо успокоен — е най-добре да зададеш на детектив Милс. А сега се махай.

— Трябва да знам, Кларънс — вдигнах умолително ръце. — Моля те.

— Няма да преча на разследването й. Изясни се с нея и не ме питай повече.

— Кога я изхвърли? На коя дата?

— Задълженията ми към теб не надхвърлят тези между изпълнител и основен бенефициент, както и попечителството, определено от завещанието. Като се имат предвид обстоятелствата около смъртта на баща ти и полицейският интерес по случая, ще е глупаво и от моя, и от твоя страна, да отиваме по-далеч. Не целя нищо друго. След като отворим завещанието, можеш да се свържеш с мен в работно време, за да обсъдим свързаните с него проблеми. Извън това няма за какво да говорим.

— Кога е написано завещанието? — настоявах. Разумен въпрос, а и беше в рамките на правата ми.

— Петнайсети ноември — уточни Хамбли, — миналата година.

Седмица преди баща ми да изчезне.

Тръгнах си прекалено ядосан, за да се страхувам. Знаех как ще изглежда на ченгетата. Ако Джийн е знаела, че Езра се кани да я отреже от двата милиона заради връзката й с Алекс, би имала достатъчно основателна причина да го убие. Точно така ще го изтълкува детектив Милс. Дали Джийн подозираше? Кога е разбрала? Кога Езра я е изключил от завещанието? Чувах Милс да задава всички тези въпроси. Наистина ли го беше извършила?

По дяволите Кларънс Хамбли и неговата дребнава отмъстителност.

Върнах се в колата си, Боун додрапа в скута ми и ми облиза лицето. Погладих го по гърба, радвах се на компанията му. Разбрах, че през последните дни, докато бях замъглен от алкохола, светът бе продължил да се върти. Милс не бе стояла със скръстени ръце, беше се прицелила в мен. Бях заподозрян. Това беше прекалено, но можех да го преодолея. През изминалия ден бях започнал да осъзнавам толкова много неща и нито едно от тях не беше приятно. А сега и това. Имах петнайсет милиона долара, но само ако предам малкото достойнство, което ми беше останало.

Седях в колата на алеята под прозорците, приличащи на очи с огледални очила, и мрачни мисли бяха изкривили устните ми в горчива усмивка. Мислех си за завещанието на Езра и последният му опит да ме манипулира. Животът ми все още беше каша, но знаех нещо, което Езра не знаеше и което дори не можеше да си представи. На мястото на змията на страха се настани черен хумор. Цвърчеше като горещо олио и ми ставаше по-леко. Представих си лицето на Езра, ужаса в очите му, пълното неверие, ако разбереше. Не исках парите му. Цената беше прекалено висока. Мисълта ме накара да се засмея и продължих да се смея, докато се отдалечавах от къщата на Хамбли. Смеех се като идиот. Направо цвилех.

Когато се прибрах, истерията ми беше отминала и се чувствах празен. Раздирах се, сякаш бях пълен със счупено стъкло. Но си спомних за Макс Крийзън и неговите начупени пръсти и изтръгнати нокти, който все още имаше сили и чувство за хумор, за да каже на един непознат да престане да се държи като путка. Това помогна.

Оставих Боун в задния двор и му сипах храна и вода, погалих го по коремчето и влязох. Бележката ми до Барбара си стоеше, където я бях оставил. Взех писалката и добавих следното: „Не се изненадвай, че в задния двор има куче — то е мое. Ако се съгласиш, ще го прибера вътре“. Знаех, че няма да стане, Барбара не обичаше кучета. Другият златист лабрадор, който доведох, когато се оженихме, така и не успя да влезе в дома ни. А го имах от три години, преди да се оженя за Барбара. Постепенно от добър приятел се превърна в едва поносима досада, още една жертва на лошия избор. Заклех се това повече да не се случва. Докато гледах Боун от кухненския прозорец, усетих колко празна е къщата и си спомних за майка ми.

И тя като баща ми беше израснала в пълна мизерия, но за разлика от Езра се чувстваше добре в кожата си. Никога не бе искала голямата къща, колите и престижа, нищо от това. Езра обаче беше ненаситен и докато си подобряваше положението, започна да я презира заради това, което непрекъснато му напомняше. Езра мразеше миналото си, срамуваше се от него, а то го преследваше и в леглото.

Това беше моята версия. Но какво друго би накарало двама души, израснали в отвратителна бедност и създали две деца, да се окажат напълно непознати накрая?

Годините на презрение бяха направили майка ми празна като тази къща, кладенеца, в който Езра беше излял гнева, неудовлетвореността и омразата си. Тя ги беше поела, носеше ги в себе си, докато се превърна в сянка. За децата й бяха останали само нейните бурни прегръдки и укорите да мълчат. Никога не ни беше защитавала, не и до нощта, в която умря. И точно тази кратка проява на сила, този ярък проблясък на собствена воля я убиха и аз го бях позволил. Скандалът беше заради Алекс.

Затворих си очите и в съзнанието ми изникна рубиненочервения килим.

 

 

Бяхме на върха на стълбището, на широката площадка. Погледнах си часовника, за да не гледам Джийн и баща ми. Тя му се беше опълчила и напрежението растеше. Беше девет часа и четири минути, навън бе тъмно, а аз не можех да позная сестра си. Не беше онази съсипана развалина, която ни върна психиатричната болница. Нямаше нищо общо с нея.

Мама стоеше изумена и с ръка на устата. Езра крещеше, Джийн също крещеше и го мушкаше с пръст в гърдите. Нямаше да свърши добре, гледах ги като влак, който се кани да катастрофира. Видях как мама посегна, сякаш да спре този влак с десетте си малки пръста.

А аз не направих нищо.

— Достатъчно! — изкрещя баща ми. — Ще стане, както казвам.

— Не — викна в отговор Джийн. — Не и този път. Животът си е мой!

Баща ми се приближи и се надвеси над нея. Очаквах Джийн да се смачка, но не стана така.

— Животът престана да е твой, когато се опита да се самоубиеш — извиси глас. — Тогава той отново стана мой. Едва излезе от болницата. Не си способна да мислиш трезво за нищо. Бяхме търпеливи, дори любезни, но вече е време тя да си ходи.

— Не ти влиза в работата какво ще прави Алекс. Нямаш право да ме молиш за това.

— Нека си изясним едно нещо веднъж завинаги, млада госпожице. Аз не моля. Тази жена е беля и аз няма да й позволя да ти човърка мозъка. Тя просто те използва.

— И за какво? Нито съм богата, нито известна.

— Знаеш за какво.

— Дори не можеш да го произнесеш, нали? За секс, татко. Да, за секс. Чукаме се непрекъснато. И какво смяташ да направиш?

Изведнъж баща ми замръзна.

— Ти си срам за семейството. Това, което вие двете правите е позор.

— Ето какво било — изкрещя Джийн. — Няма нищо общо с мен. Всичко е заради теб. Винаги ти си бил центърът на света! Е, на мен ми писна.

Джийн се обърна и понечи да си тръгне. Не погледна мен, нито мама, просто се обърна и направи една-единствена крачка. Тогава Езра я сграбчи. Така я блъсна, че тя падна на колене.

— Я не ми обръщай гръб! Никога не го прави!

Джийн стана и си издърпа ръката.

— За последен път ми посягаш — опълчи му се тя.

Времето сякаш спря и думите на Джийн увиснаха между тях. Видях, че на лицето на мама се бе изписало пълно отчаяние и очите й ме умоляваха както винаги. Но сянката на баща ми ме притискаше и мама сигурно го е усетила.

— Езра — опита се да го успокои.

— Ти не се бъркай — нареди й баща ми, без да откъсва заплашителен поглед от Джийн.

— Езра — повтори тя и пристъпи към него. — Остави я на мира. Тя е вече голяма и е права.

— Казах ти да си затваряш устата! — продължаваше да се взира в Джийн и когато тя пак се опита да се обърне, той я сграбчи и я разтресе, както гневно момченце тресе безгръбначната кукла. Но Джийн имаше гръбнак и аз се боях, че може да го счупи. — Казах ти никога да не ми обръщаш гръб! — след това заръмжа неразбираемо и главата на Джийн се отпусна безжизнено. Видях как майка ми се опита да се намеси в тази битка.

— Остави я, Езра — тя задърпа огромната му ръка. Джийн съвсем се беше отпуснала, но той продължаваше да я тресе. — По дяволите, Езра — извика тя. — Остави дъщеря ми на мира! — започна да го удря по ръката с малките си юмручета и по лицето й заблестяха сълзи. Опитах се да помръдна и да кажа нещо, но бях като парализиран. Тогава той замахна с опакото на ръката си и този бекхенд сякаш продължи цяла вечност. После тя се затъркаля по стълбите. Времето като че ли спря, но не беше така. Видях я свита в подножието на стълбището, още една безгръбначна кукла в къщата на баща ми.

Джийн се строполи, когато баща ми я пусна. Той се взря в ръката си, после в мен.

— Беше нещастен случай, момчето ми. И ти това видя, нали?

Погледнах го в очите, за първи път почувствах, че се нуждае от мен и се усетих как кимнах. Оттам нямаше връщане назад.

— Добро момче — рече той. След това земята пропадна и аз се продъних в безбрежното море на самопрезрението.

Но все още не бях достигнал дъното.

 

 

Ако бяха намерили Езра само с един куршум в главата, бих сметнал, че е било самоубийство. Как иначе да се справи с истината за деянието си? Но най-големият грях беше този на бездействието, това беше моето бреме и то костваше живота на майка ми и моята безсмъртна душа. Защитата на Джийн беше моя отговорност. Познавах слабостта на майка ми и гнева на баща ми. Тя ме бе помолила безмълвно да се намеся, умоляваше ме така, както само слабите могат. Не знам защо не направих нищо, но се боях, че душата ми носеше трагичен дефект, предизвикан от баща ми. Защото не любовта спря ръката ми, никога не бях изпитвал любов към него. Тогава какво? Така и не разбрах и въпросът продължаваше да ме преследва. Живеех с провала си и сънувах претъркулване по стълбище с рубиненочервен килим.

Джийн не беше на себе си, когато се случи, не беше сигурна какво точно стана, но се досещаше. И в очите ми виждаше лъжата, която се бе превърнала в истината на Езра. Когато ме питаха, казвах, че мама се е подхлъзнала. Че се опитала да се намеси в караницата и се е подхлъзнала. Нещастен случай. Защо прикривах баща си? Сигурно защото ме помоли. Защото за първи път имаше нужда от мен. Защото смъртта й наистина беше нещастен случай и защото му повярвах, като ми каза, че истината няма да помогне никому. Защото ми беше баща и аз му бях син. Или може би защото се обвинявах. Кой, по дяволите, да знае?

Полицаите си питаха и аз изговарях ужасните думи. Така истината на Езра стана и моя. Но пукнатината между мен и Джийн беше непоправима, превърна се в пропаст и тя се върна към живота си от другата страна. Видях я на погребението и последната лопата пръст върху ковчега на майка ни затрупа и нашите отношения. Тя си имаше Алекс, а за нея това беше достатъчно.

Вечерта, когато мама умря, полицаите си тръгнаха преди полунощ. Последвахме затъмнената линейка, защото не знаехме какво друго да направим. На задния вход на болницата непознати хора я отнесоха в светлата притихнала сграда, вкараха я в някаква студена зала, където мъртвите тихо чакаха. Стояхме под лекия ноемврийски дъжд. И тримата мълчахме под светлината на уличната лампа, притиснати от собствените си мисли. Истината за смъртта й тежеше върху нас, не смеехме да се погледнем. Когато имах възможност обаче разгледах баща си, видях как дъждът се стича по лицето му, стиснатите под бакенбардите мускули, които лъщяха на светлината. Най-накрая нарушихме мълчанието и пръв заговори Езра, но така и трябваше, мислех си.

— Да си вървим — предложи и ние го разбрахме. Нямаше какво друго да каже.

Когато се прибрахме, къщата светеше. Седнахме във всекидневната и Езра ни наля питиета. Джийн не докосна своето, но моето изчезна на мига и Езра ми наля още едно. Джийн стискаше и разпускаше юмруци, блъскаше ги в скута си, видях, че ноктите й са оставили следи в дланите. Лекичко се поклащаше, вцепенена от мъка и от време на време чувах коленете й да пукат. Посегнах към нея, но тя се отдръпна рязко. Исках да й кажа, че не съм като Езра, не че това би имало значение. Сега вече го разбирам.

Никой не продумваше, минутите течаха, чуваше се само подрънкването на леда в чашите и стъпките на Езра, който крачеше из стаята.

Всички подскочихме, когато телефонът иззвъня. Езра вдигна, послуша и затвори, след това погледна към нас, неговите деца, и излезе от къщата, без да каже една дума. Бяхме поразени, втрещени. Джийн си тръгна малко след него с изражение, което никога няма да забравя. На вратата се обърна, а думите прорязаха душата ми като бръснач.

— Знам, че той я уби. И проклет да си, задето го прикриваш.

Тогава за последен път видях Езра жив. Останах в тази къща на ужасите и счупените кукли десет дълги минути, след това и аз си тръгнах. Отидох у Джийн, но колата й я нямаше и никой не отвори, когато почуках. Вратата беше заключена. Почаках около час, но тя не се върна. Прибрах се и с възможно най-спокойния си глас разказах на жена ми какво се бе случило тази вечер. Пих още, след това я сложих да си легне и се измъкнах. Прекарах останалата част от нощта във фермата на Столън, плачейки на рамото на Ванеса като бебе. Призори се вмъкнах отново в леглото си, опрях гръб в гърба на жена ми и загледах как сивата светлина се промъква през процепите на щорите. Не помръдвах и се държах за истината на Езра като удавник за сламка. Тогава си мислех, че струва нещо, но времето може да бъде убийствено подло.

 

 

Почувствах болка и сведох поглед към ръцете си, с които така силно бях стиснал мивката, че бяха побелели. Пуснах се и дланите ми изтръпнаха, но болката беше поносима. Прогоних спомените от онази нощ обратно в миналото, където така упорито се стремях да ги държа. Бях си у дома. Боун беше в задния двор. Езра беше мъртъв.

Чух шум от двигател отвън и отидох до прозореца на пералното помещение. По алеята бавно се качваше кола. Познах я и се замислих за съдбата и неизбежността.

Животът ми се бе превърнал в древногръцка трагедия, но бях направил това, което бях сметнал, че трябва, за да запазя семейството цяло, да спася каквото бе останало от него. Нямаше как да знам, че Езра ще бъде убит, че Джийн ще ме презре, но фактите бяха неоспорими. Мама беше мъртва. Езра също. Нищо не можеше да промени това, нито чувството ми за вина, нито доживотната ми болка. Стореното — сторено, край на шибаната история. Затова се запитах, както много пъти преди; каква е цената на изкуплението и къде да го търся?

Нямах отговор и се страхувах, че когато настъпи мигът, няма да ми стигнат силите да платя цената. И както си стоях така в празната къща, си обещах едно: че когато всичко това премине и се обърна назад, няма да съжалявам както сега.

Молех се на бог да ми даде сили.

След това излязох и намерих детектив Милс да ме чака на алеята.