Джон Харт
Кралят на лъжите (24)

23.

Отидох до кантората, защото трябваше да се занимавам с нещо. Ако бездействах, щях да пия, а ако пиех, щях да се напия. Мразех тази мисъл, защото беше прекалено изкусителна. Но алкохолът си беше още едно бягство от действителността, както отрицанието и самозаблудата.

Седнах зад бюрото си, без да обръщам внимание на бъркотията и потърсих телефона на съдебния лекар от „Чапъл Хил“. Беше бивш футболист, бивш пушач и бивш съпруг. Добър съдебен лекар и приличен свидетел в съда. Бе ме консултирал по няколко случая и се разбирахме добре. Обичаше да пийва по някое питие.

Секретарката му ме свърза с него.

— Не знам дали е редно да говорим — започна той без предисловия. Тонът му ме изненада.

— Защо?

— Защото сме в много различна ситуация. И аз чета вестници.

Разбирах накъде бие.

— Е, и? — попитах.

— Не мога да обсъждам констатациите си с теб.

— Той ми е баща.

— За бога, Уърк. Ти си заподозрян.

— Виж, знам, че е прострелян два пъти. Знам и вида на куршумите. Просто искам да знам дали има и нещо друго. Нещо необичайно.

— Проверяваме разни неща, това ще ти призная. Но ме поставяш в трудно положение. Нямам какво да ти кажа, не и преди главният разследващ или районният прокурор да ми разрешат. По дяволите, Уърк, знаеш това не по-зле от мен!

— Мислиш, че аз съм го извършил.

— Няма значение какво мисля.

— Ти си медицинският експерт по случая. Всичко, което мислиш, има значение за разследването на убийството.

— Все едно не сме говорили, Уърк. Ако случаят отиде в съда, не искам да ме сгащят на свидетелската скамейка заради обвинения в некоректно поведение. Затварям.

— Чакай — имах още един въпрос.

Пауза.

— Какво?

— Трябва да организирам погребението. Кога можеш да освободиш тялото.

Настъпи още по-дълга пауза, преди да ми отговори.

— Ще освободя тялото, когато получа документите от прокуратурата. Както винаги — пак млъкна и усетих, че нещо го притеснява.

— Какво има? — попитах.

— Предпочитам да предам тялото на сестра ти — отвърна бавно той. — По същите причини.

— Тя е в болницата — обясних. — Опита се да се самоубие тази сутрин.

— Не знаех.

— Е, сега вече знаеш.

Между нас настана пак тишина. Беше виждал Джийн един-два пъти.

— Ще остане под мое разпореждане, докато не са готови документите, Уърк. После ще видим.

— Благодаря ти, че не ми каза нищо — отвърнах.

— Ще отбележа този разговор в доклада си и някой от болницата ще ти се обади, когато документите са готови. Докато това не стане, не искам повече да ми звъниш.

— Какъв ти е проблемът?

— Не ме ядосвай, Уърк. Не си играй с мен. Чух, че си се разходил на местопрестъплението. Изиграл си Милс и сега тя си плаща. Това може да й коства разрешаването на случая, дори работата. Няма да позволя да бъда компрометиран и няма да се оставя да ме манипулират. Не и мен, не и тази болница. А сега, дочуване.

Затвори, а аз се взрях в слушалката в ръката ми. Най-накрая я върнах на мястото й. Какво ли му е било пред очите, когато е сложил слушалката до ухото си и е чул гласа ми? Не професионалист. Не колега и не приятел. Чул е някого, когото никога преди това не е чувал в своя стерилен кабинет с лъскави маси и редици безмълвни мъртъвци. Чул е гласа на насилник, на хладнокръвен убиец, който запълва дните си, като мирише разни химикали. Познавах го от осем години, а той си мислеше, че аз съм извършителят. Вече бях съден и признат за способен да убия. От Дъглас, Милс, жена ми. От целия проклет град.

Затворих очи и видях тънки посинели устни, които произнасяха думи, които не можех да чуя, но въпреки това разбирах. „Изметта на обществото“, казваха те. Бяха женски устни, обградени от диамантени обеци, които искряха като слънце. Видях устните да се извиват в кисела усмивка. „Горката Барбара. Как се е заблудила!“

Преди да осъзная какво правя, бях скочил на крака. Изтръгнах телефона от бюрото и го запратих през стаята. Той се удари в стената и се разпадна, оставяйки дупка с размер на футболна топка. Искаше ми се да допълзя до него и да се отдам на отчаянието си. Но вместо това отидох и събрах парчетата от счупения телефон. Не успях да ги сглобя, затова ги пуснах на пода и докоснах дупката в стената. Всичко се разпадаше.

Отидох до бюрото на секретарката ми, защото не можех да понеса мисълта да седна на писалището на баща ми. Обадих се на погребалната агенция. Ако на агента му е било неудобно да говори с мен, поне не го показа. Гласът му беше любезен и премерен, сякаш излят от стъклениците формалин, които винаги си представях, че изпълват мазетата на моргите. Каза ми да не се тревожа. Само трябвало да определя деня на службата. Всичко друго било организирано.

— От кого? — попитах.

— От баща ви. Той се е погрижил за всичко.

— Кога?

Погребалният агент млъкна, сякаш да се говори за мъртвите с кротко уважение изискваше внимателно обмисляне.

— Преди известно време — отвърна.

— Ами ковчегът?

— Избран е.

— Парцелът?

— Избран е.

— Надгробното слово? Музиката? Паметникът?

— Баща ви се е погрижил за всичко — повтори погребалният агент. — Уверявам ви, че беше доста подробен в приготовленията — замълча. — Във всяко отношение — перфектен джентълмен и перфектен клиент. Не пожали средства.

— Не. Не е в негов стил.

— Мога ли да ви помогна с още нещо в този тежък миг?

Беше задавал този въпрос толкова пъти, че усетих неискреността му дори по телефона.

— Не — отвърнах. — Не, благодаря ви.

Гласът му стана по-плътен.

— Тогава мога ли да ви помоля да се обадите пак? Когато всичко се уреди. Единственото, което искам от вас е дата за заупокойната служба.

— Добре — обещах. — Ще се обадя — и почти бях затворил, когато зададох въпроса, който ми се въртеше в главата в последните минути. — Кого баща ми избра да произнесе надгробното слово?

Агентът изглеждаше изненадан.

— Защо? Вас, разбира се.

— Разбира се — отвърнах. — Точно така би постъпил.

— Нещо друго?

— Не, благодаря.

Затворих телефона и поседях, размишлявайки. Мога ли да произнеса надгробното му слово? Вероятно. Но бих ли могъл да знам какво би искал да кажа? Когато Езра е направил избора си, аз бях друг човек, неговият паж и хранителят на неговата истина. Чрез моите думи би оживял отново, и то по такъв начин, че всички присъстващи да го запомнят и да изпитат страхопочитание. Затова бе избрал мен, защото ме беше създал и защото беше сигурен в творението си. Но моите думи биха били само негово ехо, а спомените избледняват с времето. Затова е създал фондация „Езра Пикънс“, с която името му щеше да живее вечно. Но и това не му е било достатъчно, затова е измислил подкупа от петнайсет милиона, за да е сигурен, че ще продължа великата му традиция.

Искаше ми се да го прегърна, да му кажа, че по някакъв свой си начин винаги ще го обичам и след това да го пребия до смърт. Защото каква е цената на суетата и лептата за вечност? Името си е просто име независимо дали е от плът и кръв, или изсечено в мрамор. Може да се запомни по много начини и не всички са добри. Ние искахме само баща, някого, на когото да му пука за нас.

Отпуснах глава на бюрото върху твърдото и хладно дърво. Притиснах бузата си върху него и разперих ръце. Спомних си за гимназията. Затворих очи, усетих миризмата на гума за триене, стаята се стопи и се пренесох в миналото.

Беше първият ни път. Бях на петнайсет, а Ванеса малко по-голяма. По тенекиения покрив трополеше дъжд, но плевнята във фермата на Столън беше суха. Кожата й блестеше в рано падналия здрач. Проблесна светкавица, която освети външния свят и ни запечата в нашето интимно местенце. Опознавахме телата си и когато падаше гръм, ни се струваше, че пада точно до нас в ритъм с движенията ни. От яслите миришеше на сено, конете потропваха с копита, сякаш разбираха какво правим и даваха одобрението си. Все още усещах мириса й и чувах гласа й.

Обичаш ли ме?

Знаеш, че да.

Кажи го.

Обичам те.

Кажи го пак. Не спирай да го повтаряш.

И аз повтарях четирите срички в ритъма на телата ни. После чух гласа й до ухото си. Беше нежен. Повтаряше името ми отново и отново, докато ме изпълни, все едно ме обсебваше дух.

После стана по-силен.

Отворих очи и отново се озовах в кантората си. Вдигнах очи и я видях да стои на вратата от плът и кръв. Страхувах се да мигна, за да не изчезне.

— Ванеса?

Тя скръсти ръце и пристъпи в стаята. Ставаше по-истинска с всяка крачка. Сякаш внасяше нова реалност в онази, която бях започнал да мразя. Потрих си очите, още се страхувах, че е видение.

— Помислих си, че ще е хубаво да видиш една приятелска физиономия — гласът й премина през мен като призрак на отдавна починал обичан човек. Помислих си за нещата, които имаше нужда да чуе: че съм сгрешил, че се нуждая от нея и че съжалявам.

Но гласът ми ме предаде и издрънча кухо в напрегнатата тишина.

— Къде е новият ти мъж? — попитах и лицето й се превърна в лице на непозната.

— Не си го изкарвай на мен, Джаксън. И без това ми е достатъчно тежко. За малко да не дойда.

Станах.

— Не знам защо го казах. Извинявай. И без това не е моя работа — млъкнах и я загледах като видение, което можеше да изчезне. — Аз съм идиот, Ванеса. Вече не знам кой съм — протегнах ръце напред, но тя остана на безопасно разстояние в другия край на стаята. Ръцете ми се отпуснаха надолу. — Чувствам се прозрачен. Не мога да си събера мислите — спомних си за счупения телефон и дупката в стената. — Всичко се разпада — замълчах, а тя довърши мислите ми.

— Не ти е лесно.

— Да.

— И на мен не ми е лесно — промълви и прозрях истината в думите й. Кожата на лицето й се бе опънала, беше напрегната от проблеми. Очите й бяха празни и хлътнали и около устата й видях новопоявили се бръчки.

— Опитах се да ти се обадя — обясних й. — Никой не ми вдигна.

Тя вирна брадичка.

— Не исках да говоря с теб. Но после се случи това. И реших, че ще имаш нужда от подкрепа. Помислих си… може би…

— Правилно си решила — рекох.

— Остави ме да довърша. Не съм дошла като твоя любовница, а като приятел, защото никой не трябва да бъде оставян сам в такова положение.

Сведох очи.

— Всички се държат с мен, все едно аз съм го извършил.

— Ами Барбара? — поинтересува се тя.

— Използва го срещу мен. Като оръжие — извърнах поглед. — Между нас е свършено — заявих. — Няма да се върна при нея.

— А тя знае ли? — попита Ванеса. Имаше основание да е скептична. Често бях казвал, че ще напусна Барбара.

Вдигнах глава, срещнах погледа й и се опитах да й говоря само с очи. Исках да проумее какво наистина й казвам.

— Не го приема още. Но го знае.

— И предполагам, обвинява мен.

— Да, макар че й обясних, че причината е друга. Не може да приеме истината.

— Каква ирония — отбеляза Ванеса.

— Защо?

— До неотдавна с удоволствие бих поела вината. Ако тя значеше, че ще бъдем заедно.

— Но вече не, така ли? — попитах.

— Не. Вече не.

Исках да кажа нещо, за да променя мнението й, но бях толкова близо до това да я загубя, а мисълта за такава абсолютна самота ме парализираше.

Лицето на Ванеса беше побеляло и устните й бяха станали тънки, докато търсеше думите и не успяваше да ги намери.

— Аз съм на трийсет и осем години — заговори. — Почти на четирийсет. — Прекоси стаята, застана срещу мен от другата страна на бюрото. — В живота си съм искала само три неща, Джаксън, само три: фермата, деца и теб.

Стана още по-бледа и сякаш още по-слаба. Очите й изглеждаха огромни. Знаех какво й струва това.

— Исках ти да си бащата на децата ми. Исках да сме семейство — от окото й се спусна сълза и тя я избърса, преди да се е търкулнала прекалено надолу. — Обичах те повече, отколкото смятах, че е възможно жена да обича мъж. Още от дете, Джаксън. Цял живот. Между нас се случваше нещо, което рядко се случва между хората. Можеше да е толкова хубаво. И тогава ти ме изостави, просто ей така, след близо десет години. И се ожени за Барбара. Това за малко да ме убие, но се справих. Преодолях го. После започна да идваш при мен — веднъж в месеца, два пъти в месеца, на мен не ми пукаше. Беше пак с мен и само това имаше значение. Знаех, че ме обичаш, дори когато ме използваше. После Езра изчезна и дойде при мен в нощта, когато майка ти почина. Дадох ти всичко, което имах. Прегърнах те. Просмуках се в теб. Болката ти стана и моя болка. Помниш ли?

Не можех да я погледна в очите.

— Помня.

— Мислех, че след като Езра си отиде, ти ще успееш отново да намериш себе си, да станеш момчето, в което се влюбих. Толкова много го исках. Исках да си силен и си мислех, че ще станеш, затова чаках. Но ти не дойде. Година и половина не ми продума, не ми даде знак, а аз отново трябваше да се боря с мисълта, че съм те загубила за сетен път. Година и половина, Джаксън! И пак почти успях. Но ти, копеле, отново се довлече миналата седмица и въпреки всичко аз си позволих да повярвам. И защо не, се запитах. Ти също го усети. Осемнайсет месеца и между нас все още имаше същата страст, сякаш не беше минало толкова време. Но всъщност беше, аз се събрах и продължих нататък. Имах свой живот. Бях по-щастлива, отколкото се бях надявала. Е, не беше блаженство, но не се страхувах от следващия ден. И тогава ти пак се появи и ме накара да се разпадна на парчета.

Погледна ме, очите й бяха сухи.

— Не мисля, че бих могла да ти простя това. Но научих нещо от тази случка, един грозен и жесток урок; който съм взела много присърце.

— Моля те, недей — прошепнах, но тя продължи безмилостно да ме разкъсва с думите си.

— В теб има нещо недосегаемо, Джаксън, част от теб се издига като стена помежду ни. И тази стена е висока и дебела и боли, когато я удариш. Оставила съм от кръвта си по тази стена. Повече не мога да я блъскам. Не искам.

— Ами ако не трябва повече да я блъскаш?

Ванеса изглеждаше изненадана.

— Признаваш, че има стена?

— И знам от какво е направена — рекох.

— Какво? — в гласа й имаше съмнение.

— Ако ти кажа, няма връщане назад. Ужасно е и аз се срамувам от него, но се опитах да ти обясня.

— И защо не си ми казал? — попита Ванеса.

Поколебах се.

— Защото след това няма да ме обичаш.

— Не може да е толкова зле.

— Даже повече, отколкото си представяш. То е причината за всичко лошо помежду ни. Затова не можех да се разкрия пред теб. Оставих Езра да ме убеди да се оженя за Барбара, защото не можех да ти кажа. Дори сега ме плаши — погледнах я в очите и осъзнах, че никога не съм бил толкова беззащитен. — Ще ме намразиш заради това.

— Как можеш да кажеш подобно нещо?

— Защото аз самият се мразя.

— Не го казвай.

— Но е истина.

— За бога, Джаксън, защо?

— Защото те предадох, когато най-много имаше нужда от мен и защото причината, поради която ме обичаш, е фалшива — пресегнах се през бюрото и хванах ръката й. — Не съм този, за когото ме мислиш, Ванеса. И никога не съм бил.

— Грешиш. Каквото и да е това, което не ми казваш, грешиш, защото аз много добре зная кой си и какъв си.

— Не знаеш.

— Напротив — тя издърпа ръката си. — Не си толкова сложен, колкото си мислиш.

— Искаш ли да го чуеш?

— Трябва — отвърна и аз я разбрах. Имаше разлика между „искам“ и „трябва“. Въпреки смелостта в думите й, тя не би искала да го чуе.

Обиколих бюрото и тя се стегна. Боях се, че ще се обърне и ще си тръгне, но остана на мястото си. Вътрешно се топеше и светлинките в погледа й също гаснеха. Някакво чувство ги караше да трепкат, предполагам страх. Знаех, че душата й се е свила някъде дълбоко в нея. Исках да вдигна брадичката й и да надникна в тази дълбина през стъклените й очи.

— Ванеса — промълвих.

Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго, дъхът й ме галеше като перце, тя се отвори към мен и ръцете й бавно обвиха моите. Исках да се извиня, да й обясня и да моля за прошка, но от устата ми не излизаше нищо такова.

— Винаги съм те обичал — разкривах душата си. — От първия път, в който те видях. И не съм спирал да те обичам дори за миг.

Тя затрепери и маската, която бе пуснала пред лицето си, се разпадна на парченца. Очите й се изпълниха със сълзи и аз осъзнах, че вече не мога да крия нищо, но емоциите ме бяха стиснали за гърлото. Мълчахме, тя трепереше все по-силно, накрая се наклони напред и се притисна в мен. Тресеше се цялата, аз я закрилях с тялото си. Язовирната стена на решителността й се скъса и тя заплака. Когато заговори, между думите й имаше паузи, сякаш идваха от много далеч, за да ги чуя. За малко да не разбера смисъла им.

— Заклех се… — започна тя, млъкна и отново заговори: — Заклех се, че няма да плача.

Притиснах я по-силно. Не разсъждавах трезво, затова й шепнех като на дете.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя. — Всичко ще се оправи.

Исках да повярвам в тези думи, затова ги повтарях отново и отново, като в онзи далечен ден в плевнята на фермата, когато думите и топлината на телата ни топяха душите ни и ги превръщаха в искри. Пак можеше да е така и аз това й казвах.

— Всичко ще бъде наред.

Не съм чул вратата да се отваря. Нито видях и чух жена ми, докато тя не заговори.

— Ех — рече и разруши пясъчната кула, която бях изградил с думите си. — Колко трогателно, а?

Не беше въпрос.

Ванеса се отдръпна и се обърна към вратата и гласа, който в този миг звучеше изключително жестоко. Барбара стоеше на няколко метра от нас, в едната ръка държеше цветя, а в другата — бутилка вино.

— Трябва да призная, че съм малко изненадана, Уърк — хвърли цветята в кошчето за боклук и сложи виното на страничната масичка.

— Какво правиш тук, Барбара? — в гласа ми ясно личеше гняв. Ванеса се отдръпна още, но Барбара продължи, сякаш не ме бе чула.

— От начина, по който говориш за тази курва вкъщи реших, че вече ти е омръзнала — Барбара премести очи върху Ванеса и ако можеше, щеше да я изпепели с поглед. — Сигурно си искал да я изчукаш за последно — видях как Ванеса се сви и сърцето ме заболя. — Заради доброто старо време — Барбара се приближи още, продължавайки да изгаря Ванеса с поглед. — Но май съм се объркала.

— Това не е вярно — викнах. — Нито дума от това, което казваш, не е вярно — но Ванеса вече се насочваше към вратата. Устните ми произнесоха името й, но краката ми бяха като залепени. Тя мина покрай Барбара, преди да я достигна, а думите на жена ми се забиваха в беззащитния й гръб.

— Ти наистина ли си мислиш, че можеш да ми бъдеш конкуренция?

Ванеса се извърна, погледна ме в очите и тресна вратата зад себе си. Барбара извика след нея:

— Стой далеч от съпруга ми, боклук такъв!

В следващия миг не можех да се позная. Гневът ме запрати до Барбара и аз стиснах ръката й. Гневът ми я завъртя. Гневът вдигна ръката ми, но аз я стоварих. Ударих я толкова силно, че тя падна на пода. После отново се изпълних с гняв, който този път ми подсказваше да я наритам и да я накарам да млъкне. Гневът ми искаше кръв. Искаше разплата. А този гняв беше много мощен.

Трябваше да го потисна, да го смачкам и подчиня на волята си. Иначе можеше и да я убия.

Барбара сигурно го усети, защото не каза и дума преди убийствените пламъци в очите ми да изгаснат. Когато гневът ми изчезна, тя видя това, което очакваше, мъжа, за когото бе омъжена от десет години. Празният човек. Опаковката.

Ако беше осъзнала тази истина, нямаше никога повече да ми проговори.

— Свърши ли? — попита. — Свърши ли да се държиш така, както според теб трябва да се държи един истински мъж?

— Искащ да ме нараниш ли?

— От истината понякога боли.

— Виж какво, Барбара. Казах ти вече, с нас е свършено.

Тя поглади бузата си с опакото на дланта.

— Ще свърши, когато аз кажа. Няма да позволя да стана за смях. Не и заради теб и онази жена.

— Толкова приличаш на баща ми — рекох и хванах дръжката на вратата. Тя се усмихна, учудена, че чак сега съм го разбрал. Тя беше точно като баща ми. Същите ценности. Същата жестокост.

— Ще го приема като комплимент — съобщи, докато се изправяше и оправяше презрително дрехите си.

— Но не беше комплимент.

Вдиша силно през носа си. Лицето й бе почервеняло, а очите й блестяха хладно като нови монети.

— Един от двама ни трябва да е силен — заяви. — И двамата знаем кой е той.

Бях тръгнал да излизам от кантората, но се спрях.

— Не се заблуждавай. Може да вземеш някоя откачалка за гений, но той въпреки това ще си остане откачалка.

— И какво би трябвало да значи това?

— Че манията за контрол не е сила, а просто мания — спомних си Ванеса. — Знам какво е сила.

Не бях сигурен какво е прочела в изражението ми: отвращение, може би съжаление. А истината беше, че жена ми никога не е била силна, само гневна, а между двете има огромна разлика. И дълбоко в себе си тя го знаеше.

— Ти имаш нужда от мен, Уърк. Независимо дали го осъзнаваш, винаги ще имаш нужда от мен.

Докато бързах по празния коридор да настигна Ванеса, чух последните думи на Барбара. Те звучаха уверено, но ми стана ясно, че тази увереност е фалшива. И този път грешеше.

— Знаеш къде да ме намериш — извика тя и аз забързах крачка. — Ще се върнеш — аз затичах. — Винаги се връщаш!

Блъснах външната врата с рамо. Тя се отвори рязко и следобедната светлина ме заслепи. Присвих очи и ги засенчих с длан, тогава видях Ванеса зад волана на колата й. Излизаше на заден от паркинга и бързаше да се махне. Като стигна улицата забави, но не спря. Зави надясно и ускори, а от ауспуха излезе синкав дим. Затичах след нея, виках името й. Миришеше на изгорял бензин, аз дишах тежко, сърцето ми силно биеше. Хората ме зяпаха, но не ми пукаше. Затичах по осовата линия и виках името на Ванеса.

Тя не спря.

Но аз нямаше да я оставя да ми избяга, не и този път. Затова се върнах тичешком до пикапа. Ще я настигна по пътя или в дома й. Все някъде. И ще довършим това, което започнахме.

Не бях във форма, дишах тежко, когато стъпих на ивицата трева, отделяща паркинга от шосето. Спънах се, но си възвърнах равновесието, преди да падна, след това затърсих ключовете. Намерих, който ми трябваше, пъхнах го в ключалката и превъртях. Не можеше да се е отдалечила много. Сигурно беше на не повече от километър и половина.

Вдигнах поглед и видях Барбара на задния вход на сградата. Гледаше ме, лицето й беше безизразно. Нямах какво да й кажа. Очите ми изразяваха всичко.

Влязох в пикапа, двигателят беше още топъл. Сложих крак на газта. Дадох на заден и след това насочих колата към изхода. И просто ей така целият ми свят се промени. Изведнъж отвсякъде на паркинга нахлуха коли. Засвяткаха лампи. Видях униформи. Бях обкръжен от автомобили и джипове.

Никой не извади оръжие, но видях пистолетите и сърцето ми спря. Не можех да повярвам. Знаех какво става. Милс спря до вратата на колата ми и почука на прозореца. Лицето й беше изненадващо спокойно.

Безброй пъти си бях представял тази сцена: докато лежах буден през нощта, докато шофирах и колелата се въртяха безмилостно с тропот под мен. Все си мислех, че никога няма да се случи, но си бях представял Милс винаги и без изключение със самодоволна усмивка. Но спокойствието й сега беше по-опасно.

Свалих стъклото, но не си чувствах ръцете.

— Би ли загасил двигателя и излязъл от колата, ако обичаш? — беше глас на чужд човек.

Направих каквото ми каза. Земята под краката ми беше като от гума.

Милс затвори вратата на пикапа зад мен и много добре чух звука, който издаде тряскащата се метална врата. Обградиха ме униформени полицаи. Не ги познавах и ми хрумна, че Милс сигурно лично ги е избирала.

Докато Милс говореше, усетих как някой ме подхвана, обърна ме и ме залепи върху предния капак на колата ми.

— Джаксън Пикънс, вие сте арестуван за убийството на Езра Пикънс. Имате право да мълчите…

Металът беше твърд и не ме щадеше. Видях ръжда там, където никога не бях виждал. Помирисах собствения си дъх. Чух изхриптяване и разбрах, че съм аз.

— Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас в съда…

Вдигнах очи и видях Барбара. Все още стоеше до сградата. Вгледах се в лицето й, но и то беше празно, като на Милс. Все пак нещо изкривяваше чертите й и ми се стори, че е гняв.

Усетих около китките ми да щракват белезници. Някой ме вдигна за гърба на ризата. На тротоара се бяха събрали зяпачи. Гледах втренчено назад, докато Милс довършваше четенето на правата ми от едно картонче.

— Имате право на адвокат — тук тя вдигна очи и срещна моите. — Ако не можете да си го позволите, такъв ще ви бъде назначен.

Не исках да виждам лицето й, затова погледнах към небето и изведнъж си спомних ястреба, който видях да кръжи над моста. Но небето над мен беше празно и ако в него имаше изкупление, то беше на място, което не виждах оттук.

— Разбирате ли правата си така, както ви ги обясних? — най-накрая я погледнах.

— Да, разбирам ги — още един глас на чужд човек, но този път излизаше от моята уста.

— Претърсете го — нареди Милс и отново усетих по себе си ръце. Те ме потупваха, плъзгаха се по краката ми, опипваха чатала ми и подмишниците. Взеха ми портфейла и джобното ножче. Пред очите на всички ми свалиха колана. Вече не бях личност. Бях част от системата.

Знаех как работи тя.

Ескортираха ме до една от патрулките и ме сложиха на задната седалка. Отново в ушите ми отекна металният звук на затръшната врата. Кънтя дълго, а когато утихна, видях, че тълпата се е разпръснала, Барбара също я нямаше. Не би искала да я видят, но си я представях на някой прозорец, с едно око наблюдава насъбралите се хора, с другото — мен. Трябваше да знае кой персонално е наблюдавал публичното ми унижение.

Навън Милс разговаряше с няколко униформени полицаи. Пикапът ми щеше да бъде конфискуван и претърсен. Мен щяха да ме закарат в ареста на окръг Роуън и там да придвижат задържането. Познавах упражнението.

Щяха да ме съблекат, да ме претърсят до голо и да ме облекат в два номера по-голяма оранжева униформа. Да ми дадат одеяло, четка за зъби, руло тоалетна хартия и чифт употребявани чехли. Щяха да ми дадат и номер и след това да ме заведат в килията.

В най-скоро време щях да бъда разпитан и знаех, че трябва да се подготвя.

Но сега това нямаше значение. Не ме занимаваше. Мислех само за Ванеса и колко щеше да я заболи, като види, че не съм я последвал.

Колко ли щеше да изчака, преди да ми затвори вратата завинаги?

Нямаше как да избегна отговора.

Не дълго, помислих си.

Ако въобще изчака.

Спомних си и за Джийн и се опитах да остана спокоен. За всичко си има причини, казах си. И те не са лоши. Ако не съм аз, ще е Джийн. Съсредоточих се върху тази мисъл и тя ме държеше на земята. Това беше само първата стъпка. Водеха ме в ареста, не в затвора. Никой още не ме беше осъдил.

Но не можех дълго да се заблуждавам и докато ме откарваха, усетих как ме избива потта на страха.