Джон Харт
Кралят на лъжите (28)

27.

Кантората на Кларънс Хамбли не беше далеч. Като повечето адвокати от града и той работеше близо до съда. Ханк спря на паркинга му, който беше доста пренаселен. Имаше акценти с тухли, които смекчаваха строгото излъчване на напукания бетон. Сградата беше над двестагодишна, строена преди Гражданската война, обилно боядисана в черно и скрита от улицата.

— Е, какво ще правим тук? — попита Ханк.

— Трябва да задам няколко въпроса. Няма да се бавя.

Фоайето беше пълно с обвинени по криминални дела, които Хамбли щеше да прехвърли на някой подчинен за двайсет и пет долара на час или за твърд хонорар в зависимост от възможността за спечелване. Имаше заден вход и частно стълбище за най-височайшите си клиенти. Те се качваха право при личната му асистентка, която пазеше кабинета му. Знаех, че няма да мога да се промъкна незабелязано, затова не си направих труда. Минах през тълпата в централното фоайе и се хванах за блестящия плот от черешово дърво на рецепцията. Една от служителките на Хамбли, възрастна жена, ме попита с какво може да ми помогне и отстъпи, когато вдигна поглед и ме позна.

— Искам да говоря с Кларънс — заявих.

— Невъзможно — отвърна тя.

— Искам да го видя веднага. И нямам търпение да вдигна скандал. Затова моля ви, кажете му, че съм тук.

Тя ме изгледа продължително, докато мислеше. Сигурен бях, че се е справяла със стотици превъзбудени и гневни клиенти, затова трябваше да ме прецени. След няколко секунди вдигна телефона и каза на асистентката на Хамбли, че съм тук и искам да говоря с него. Отне цяла минута.

— Можете да се качите — съобщи.

Хамбли ме посрещна на вратата на кабинета си и отстъпи настрани, за да вляза. Кабинетът беше дълъг и елегантен, с изглед към вътрешния двор от другата страна на главната улица. Не ме покани да седна, само ме гледаше високомерно иззад кашмирената си папийонка.

— Хората обикновено си уговарят среща — подхвърли.

— Няма да те бавя — отвърнах и затворих вратата. Направих крачка към него и разкрачих крака. — Искам да знам как копие от завещанието на баща ми се оказа в дома ми.

— Не знаех, че е станало така.

— Кой има копие?

— Този разговор е крайно неуместен — възропта Хамбли.

— Зададох ти прост въпрос.

— Много добре. Дадох два оригинала на баща ти и запазих един за себе си. Ако е направил копия, това си е било негова работа. Нямам представа как едно от тях се е озовало в дома ти.

— Видя ли копието, с което разполага полицията?

— Да, но не съм сигурен дали е това, което са намерили в дома ти. Помолиха ме да потвърдя истинността му и аз го направих.

Притиснах го.

— Значи е било достоверно копие и ти си го потвърдил пред тях.

— Да — призна той.

— Защо не ми спомена, че Езра се е канел да ме изключи от завещанието си?

— Какво те накара да мислиш така?

— Милс — отсякох.

Хамбли се усмихна лукаво и очите му заблестяха.

— Ако Милс ти е казала това, значи е имала причини. Да, баща ти обмисляше някои малки промени, но никога не е възнамерявал да те изключи от завещанието си. За това беше категоричен. Подозирам, че Милс се е опитвала да те провокира да издадеш нещо.

— Какви промени?

— Нищо съществено, освен това така и не ги направи. Ерго, нищо, което те касае като негов наследник.

— Твоят оригинал на сигурно място ли е? — попитах.

— Депозиран е в Гражданския съд. Сигурен съм, че ще ти го покажат, ако го поискаш.

— Но си направил копия.

— Разбира се, че съм направил копия. Това е кантора. Аз отговарям за имуществото му.

— На кого си давал копия? Милс? Дъглас? На кого другиго?

— Не ми повишавай тон, млади човече. Няма да търпя това.

— Тогава виж дали ще понесеш това, Кларънс. Ако ме осъдят за убийството на Езра, мога ли да го наследя според законите на Северна Каролина?

— Знаеш, че щатът няма да позволи убиец да се възползва от престъплението си по този начин.

— Тогава кой получава контрола над авоарите на Езра?

— Какво намекваш? — попита Хамбли.

— Кой?

— Цялото имущество на баща ти преминава на разпореждане на фондацията.

— А кой контролира фондацията?

— Не ми харесва намекът ти.

— Ти ще получиш контрол над всичките четирийсет милиона долара. Нали така?

Хамбли ме гледаше втренчено, лицето му се беше опънало от едвам сдържан гняв.

— Намирам поведението ти и плиткоумните ти спекулации за недопустими, Уърк. Махай се от кабинета ми.

— Ти беше в дома ми. За първи път, откакто го купих, ми дойде на гости. Защо?

— Дойдох, защото Барбара ме покани. И защото исках да изразя уважението си. Не съм длъжен да ти давам обяснения. А сега — вън! — и ме стисна за ръката. Пред кабинета му, пред очите на красивата млада асистентка, която беше станала на крака, издърпах ръката си от неговата.

— Някой е подхвърлил този документ в къщата ми, Кларънс. Отнякъде все трябва да се е взел.

Хамбли се изправи в целия си ръст и ме погледна от високо иззад дългия си нос. Видях, че лицето му почервеняло, а голямата вена на шията му пулсираше.

— По-рано днес имах някаква милост към теб, Уърк. Но вече я няма. Чакам с нетърпение процеса ти — когато посочи с костеливата си ръка към стълбището, забелязах, че трепери. — А сега си отивай.

— Много добре, Кларънс. Благодаря ти, че ми отдели от времето си — и тръгнах по частното стълбище на Хамбли, без да се обръщам. Чух вратата на кабинета му да се затръшва.

Заварих Ханк в колата, облегнал лакът на отворения прозорец.

— Как мина? — попита.

— Не знам — отвърнах.

— Наистина ли?

Погледнах към Ханк.

— Наистина.

— А сега накъде?

— Шосе 601, към Моксвил. Ще ти кажа къде да отбиеш.

И той пое извън града. С приближаването до фермата на Столън, чувствах, как пружината под лъжичката ми се затяга. Главата ми беше натежала от силни емоции и натежа още повече, когато приближихме къщата на Ванеса и спряхме отпред.

— Изчакай тук — рекох на Ханк и слязох от колата. После се наведох през отворения прозорец.

— Господи, Уърк.

Разперих умолително ръце.

— За последно — обещах му.

Фермата на Столън лежеше в сенките на обкръжаващите я гори. Слънчевите пръсти се протягаха към къщата, но не успяваха да я докоснат, а се задоволяваха само с избелялата червена стена на старата плевня. Бяхме паркирали на издълбаната пътека, къщата ни оставаше отляво, а плевнята — отдясно. Не виждах колата на Ванеса, но безименният й мъж беше там. Наблюдаваше ме през прашната пролука, която разделяше плевнята на две. Ако вдигнех глава, щях да видя входа към сеновала, където с Ванеса бяхме открили, че помежду ни има нещо, което смятахме, че ще е вечно. Но не вдигнах глава. Съсредоточих се върху мъжа. Работеше по трактора. Ръцете му и тежкия гаечен ключ, който държеше, бяха омазани с грес. Облегна се собственически на голямата гума. Беше много як и потискащо млад, но категорично беше човекът от онази вечер.

— Дотук — спря ме той. Заковах се на около три метра от него и вдигнах ръце.

— Не искам проблеми — успокоих го. — Искам само да говоря с Ванеса.

Отвори уста да попита нещо, но се спря и остави ключа върху покрития двигател на трактора. Тръгна към мен и си избърса ръцете в панталоните. По лицето му се изписа тревога.

— Мислех, че е с вас.

Ръцете ми се отпуснаха надолу и се почувствах глупаво. Онази вечер може и да го бях проснал на земята, но ми беше ясно, че това не го е уплашило.

— Какво?

Той спря и се изправи заплашително над мен. Взря се в лицето ми, сякаш търсеше нещо определено, после хвърли поглед към къщата. Проследих накъде гледа с надеждата да видя Ванеса, но старата сграда беше тиха и тъмна.

— Снощи не се прибра.

— Какво?

— И днес цял ден не съм я виждал.

В стомаха ми отново зейна познатата дупка. Нещо трепна в очите на младежа и аз се досетих защо. Приближих се към него.

— Започни от начало — помолих го. — Разкажи ми всичко.

Той кимна и преглътна тежко. Искаше да ми разкаже. Онова нещо в очите му издаваше, че има нужда да ми разкаже. Беше страх. Младежът се страхуваше и страхът му обземаше и мен.