Джон Харт
Кралят на лъжите (18)

17.

Накрая успях да се изправя на крака. Излязох навън и видях, че духа. Вятърът се блъскаше поривисто в лицето ми, сякаш за да го изчисти. Зад мен се издигаше съдът, чиято белота контрастираше на каменносивото небе. Дневната светлина беше изтъняла и сребриста, студена светлина. Хората по тротоара долу бързаха. Обикновени хора, втурнали се по обикновените си дела, но и те като че се бяха смачкали от тежестта на небето, което се бе надвесило над тях, докато се изкачваха по стръмнината към ресторантите и магазините. Никой не поглеждаше съда, покрай който преминаваше. Вероятно не се и сещаха за него и аз ги мразех за това, макар че беше по-скоро завист.

Погледът ми се плъзна нагоре по улицата към избелялата врата на бара в центъра на града. Имах нужда от обяд, но ми се пиеше. Пиеше ми се много, направо усещах вкуса на питието в устата си. Както стоях и си мечтаех за студена бира, изведнъж осъзнах колко много пиех през последните няколко години. Не ме притесняваше. Това беше най-малкият ми проблем, невинно удоволствие сред грозната действителност. Все пак реших да се въздържа. Вместо това заслизах по широките стъпала на съда на път за кантората.

Стъпих на тротоара и завих към адвокатската алея. Гледах си в краката, затова не забелязах веднага странните погледи. Накрая обаче ги почувствах. Хората се спираха и се вторачваха в мен, докато вървях, бяха все лица, които познавах: двама адвокати, една жена от администрацията, двама полицаи, отиващи в съда за процес. Заставаха неподвижни и ме гледаха, чувствах се в друга реалност, сякаш всички бяха замръзнали и времето беше спряло да тече. Разчитах израженията им с невероятна яснота: неверие, любопитство, отвращение. Чух и шепот, когато адвокатите, които познавах от десет години, не посмяха да ме погледнат в очите, а си казаха нещо, прикривайки устите си с длани. Забавих неуверено стъпка и за миг си помислих, че сигурно си говоря сам, без да се усетя, или ципът ми е отворен. Но когато завих по адвокатската алея, видях непоносимата истина и разбрах всичко.

В кантората ми беше нахлула полиция. Патрулките заприщваха входната ми врата. Коли без опознавателни надписи се бяха килнали като пияни, две колела на тротоара, две на улицата. Ченгетата влизаха и излизаха от кантората ми с кутии в ръце. Зяпачите се бяха събрали на безформени групи. Разпознах ги почти всичките. Адвокати, които работеха до мен. Секретарките им. Стажантите и помощниците им. Имаше и една съпруга, която се беше хванала за шията, все едно щях да й открадна бижутата. Вцепених се, но се опитах да си запазя достойнството. Само един адвокат дръзна да ме погледне в очите, но аз и не очаквах друго. Дъглас стоеше сам в дълго сиво палто, което висеше на него като чувал. Беше застанал до вратата и погледите ни се срещнаха. Той поклати глава и си проправи път през тълпата, за да дойде при мен. Насилих се да тръгна да го посрещна като равен.

Вдигна ръце в извинителен жест, но го изпреварих и заговорих пръв. Хората ни гледаха от разстояние, без да продумат.

— Предполагам, че имате заповед — попитах.

Дъглас ме огледа и не изглеждаше изненадан от гледката. Очите ми бяха кървясали, бях изтощен и изпит. Изглеждах виновен. Когато заговори, в очите му нямаше тъга.

— Съжалявам, че се стигна дотук, Уърк, но ти не ми остави друг избор.

Полицаите продължаваха да влизат и излизат от кантората ми и когато погледнах през рамото на Дъглас, забелязал секретарката ми. Изглеждаше дребна и потисната.

— Винаги има избор — рекох.

— Не и този път.

— Искам да видя заповедта.

— Разбира се — Дъглас я извади и аз я погледнах, без да я виждам. Нещо не беше наред в тази картинка и ми трябваше време, за да разбера какво. Като имах предчувствие, обикновено не грешах.

— Къде е Милс? — огледах се. Не видях колата й.

Дъглас се поколеба и зад това колебание прозрях истината.

— Тя е в дома ми. Нали? Претърсва проклетата ми къща!

— По-кротко, Уърк. Само се успокой. Да го направим по правилата. И двамата знаем как става.

Приближих се и за първи път забелязах, че съм по-висок от Дъглас.

— Да, знам как се прави. Ти се ядосваш и аз съм прецакан. Да не мислиш, че хората лесно ще го забравят? — и махнах с ръка наоколо. — Огледай се. Няма връщане назад.

Дъглас не помръдваше и не показваше никакви емоции. Взираше се в брадичката ми толкова отблизо, че можеше да протегне устни и да я целуне.

— Не го прави по-трудно, отколкото вече е. Става ли? Никой от нас не иска да е тук в момента.

Не можах да овладея сарказма в гласа си.

— Забравяш Милс.

Дъглас въздъхна и така за първи път днес показа, че има емоции.

— Казах ти да не я ядосваш. Предупредих те — поколеба се, сякаш за да убеди сам себе си в нещо. — Не трябваше да я лъжеш.

— Кога съм я излъгал? — попитах, но гласът ми излезе по-слаб, отколкото ми се искаше. — Кой каза, че съм излъгал?

Учудих се, когато видях, че изражението му се променя. Стана по-меко. Хвана ме под ръка и ме обърна далеч от тълпата зяпачи. Заедно тръгнахме по тротоара и вървяхме, докато вече не можеха да ни чуват. Отдалеч всичко би изглеждало като нормален лен на адвокатската алея, двама юристи, които обсъждат случай или си разказват тъпи вицове. Но този ден не беше обикновен.

— Ще ти го кажа, защото го има в показанията, с които взехме заповедта и ти ще стигнеш до него рано или късно. Не можем да вземем заповед без вероятна причина…

— Не ми чети лекции по правните страни на обиските и изземванията, Дъглас. Карай направо.

— Заради Алекс Шифтън е, Уърк. Тя обори алибито ти. Казал си на Милс, че вечерта, когато почина майка ти, ти, Джийн и Езра сте си тръгнали от болницата и сте се върнали в къщата на Езра. Освен това си й казал, че след като си си тръгнал от къщата на баща ти, си се прибрал веднага у дома и си останал там цялата нощ с Барбара. Алекс казва, че това не е вярно. Кълне се в това, всъщност.

— Вярно или невярно, как би могла Алекс да знае, по дяволите?

Дъглас пак въздъхна и аз осъзнах, че се кани да ми каже най-болезнената за него част.

— Джийн й е казала. Отишла у вас късно през нощта. Искала да говори с теб. Пристигнала точно когато ти си тръгвал. Било е късно, някъде след полунощ. Видяла те да потегляш с колата и тогава се прибрала и казала на Алекс. Алекс казала на Милс и ето ни тук — млъкна и се наведе към мен. — Ти ни излъга, Уърк. Не ни остави избор.

Сведох очи и ги затворих. Сега вече събитията от онази вечер започваха да ми се изясняват. Джийн е проследила Езра до търговския център и го е убила. След това е дошла в моя дом и ме е видяла как тръгвам към фермата на Столън. Разбрала е, че съм излязъл. И е казала на Алекс. Но не са знаели къде съм отишъл и какво съм правил. Чудех се само защо. Защо Джийн е идвала в дома ми? И дали оръжието на Езра все още е било в нея?

Когато вдигнах поглед, видях, че прокурорът е застанал в поза на търпеливо самодоволство. Усмихнах му се хладно.

— Заповедта ти се основава на честна дума, Дъглас.

— И аз нямам нужда от лекции, Уърк. Алекс първа проговори. После разговаряхме и с Джийн. Тя неохотно се съгласи да ни сътрудничи — ти би трябвало да знаеш това — но подкрепи версията на госпожица Шифтън.

Пак ми стана зле, по врата ми се спусна студена пот и се търкулна надолу по гръбнака ми. Спомних си лицето на Джийн и животинската лудост в очите й, когато хленчеше: „Татко е мъртъв… стореното — сторено… Нали, Алекс? Нали така, а?“ Но това, че го е казала на полицията, направо ме разбиваше. Дъглас го знаеше, четях го в погледа му.

Усетих пръстите му да се сключват около ръката ми.

— Нали няма да ми кажеш, че Джийн е излъгала, а, Уърк? Джийн не би излъгала. Не и за такова нещо.

Погледнах през Дъглас към тълпата, състояща се в най-лошия случай от колеги и в най-добрия — от приятели. Кой какъв беше сега? Бяха изгубени за мен. Не съществуваха, сякаш вече бях в затвора. Змията на страха се размърда в корема ми, но не й обърнах внимание и отговорих на прокурора по най-добрия начин, който успях да измисля.

— Не мога да си представя, че си го е измислила, Дъглас. Не и Джийн.

Така си беше. Бях излязъл посред нощ и очевидно Джийн ме е видяла. Но какво точно си мислеше? Дали беше убедена, че аз съм убил баща ни? Толкова далеч ли беше отишла? Или ме накисваше? Ако смъртта беше достатъчно наказание за човека, убил майка ни, каква би била адекватната справедливост за мен? Аз превърнах истината на Езра в своя собствена. Колко ли ме мразеше?

— Барбара подкрепя алибито ми, Дъглас. Бях с нея през цялата нощ и тя ще го потвърди пред съда. Просто я попитай.

— Вече я попитахме — отвърна Дъглас.

— Кога — погледнах го изумен.

— Тази сутрин.

Сега вече ми ставаше ясно.

— Милс — предположих. Говорила е с Барбара тази сутрин — представих си Милс в ресторанта. Знаела е, че ще получи заповед. Затова е искала да знае графика ми. — Ще ме задържите ли? — попитах.

Дъглас сви устни и отклони поглед, сякаш въпросът го караше да се чувства неудобно.

— Това би било прибързано — отговори той накрая, което означаваше, че няма достатъчно доказателства за арест. Тогава разбрах. Ако Барбара беше казала нещо различно, той щеше да поиска и заповед за арест. Затова са изчакала толкова, преди да говорят с нея. Знаели са какво ще каже, а едно евентуално алиби би могло да повлияе на получаването на заповед за обиск. Съдията би се поколебал. Затова са искали първо да получат заповедта. А ако Барбара им беше казала нещо по-различно, тогава с Дъглас щяхме да водим съвсем различен разговор.

Кимнах и огледах за последен път действието, разиграващо се на улицата, сякаш за да запомня всички малки неща, които винаги съм приемал за даденост.

— Добре. Тогава няма да ти преча — понечих да се обърна, но Дъглас заговори.

— Ако искаш да направиш изявление, Уърк, сега му е времето.

Извърнах се и се наведох напред.

— Майната ти, Дъглас. Ето ти изявлението ми.

Той не трепна.

— Не си помагаш, Уърк.

— Искаш ли това изявление в писмен вид? — попитах.

Прокурорът се намръщи и хвърли поглед към кантората ми.

— Не разговаряй с Джийн за това — рече. — Има си достатъчно тревоги и без твоите. Не искам да я объркваш. Тя е дала показания под клетва и само това има значение.

— Нямаш такива правомощия, Дъглас. Не можеш да ми заповядаш да не се приближавам до сестра си.

— Тогава го приеми като ново предупреждение. Ако се намесиш, в който и да е етап на това разследване, така ще те подгоня, че няма да разбереш откъде ти е дошло.

— Нещо друго? — попитах.

— Да. Има. Хамбли регистрира завещанието на баща ти днес. Поздравления.

Гледах го как се отдалечава. Вървеше към кантората ми. Към живота ми. Такъв, какъвто беше досега.

Изчезна вътре, а тълпата продължи да се върти наоколо. В този момент бях прекалено бесен, за да се страхувам, тревожеше ме само лекотата, с която сигурността на личното ми пространство ставаше на парчета. Всички очи бяха вперени в мен, но не с любопитство. А това най-много ме нервираше, направо ме отвращаваше. Това бяха хора, които познавах и които ме познаваха. И въпреки това в погледите им ясно се четеше, че съм повече от заподозрян. Бях прокълнат, сам във враждебна среда. И затова си тръгнах. Завих зад ъгъла към паркинга зад сградата. Влязох в пикала си и подкарах в неизвестна посока.

Не след дълго стигнах до парка, а къщата ми до него ми се струваше чужда. Светеше със зловеща светлина и изглеждаше по-висока от обикновено на фона на оловносивото небе. Ченгетата вече бяха там, бяха поне десетина. Съседите ми, също като колегите, се бяха събрали да гледат сеир. Мълвата щеше да се разнесе из целия град до час. Представях си погледите, пълни с изненада и неверие, но също така и истинските несъзнателни емоции, мрачната тръпка да видиш как друг човек се срива напълно. Щяха да тръгнат клюки, да изкарат Езра мъченик и герой, незаслужаващ съдбата си. Все едно вече ги чувах. Убил съм го заради парите.

Представих си полицаите в дома ми. Най-вече си представях Милс, която рови из нещата ми, чекмеджетата, бюрото. Поглежда в гардероба, под леглото и в мансардата. Няма нищо свято. Милс щеше да се погрижи за това. Щяха да нарежат живота ми на парчета, да ги опаковат и да им сложат етикети. Познавах тези хора, по дяволите! Щяха да научат за мен неща, които не влизаха в работата на никого другиго, освен мен. Какво съм ял. Какво съм пил. Каква паста за зъби ползвам. Бельото на жена ми. Как предпочитаме да се пазим от забременяване. Всичко това безкрайно ме изнервяше, затова вместо да се махна, подкарах към къщата. Барбара беше там и крачеше по алеята, изпаднала в паника и отчаяние.

— Слава богу! — трепереше. — Слава богу! Опитах да ти се обадя. Опитах…

Прегърнах я по стар навик, чувствах вълнението й, но нищо друго.

— Съжалявам. Бях в съда. Мобилният ми телефон беше изключен.

Тя започна да хлипа, а гласът й бе приглушен, защото бе притиснала лице до гърдите ми.

— Тук са от часове, Уърк. Ровят навсякъде. И взимат разни неща със себе си! И не ми казват какви — отдръпна се, погледът й беше станал безумен. — Направи нещо! Ти си адвокат, за бога! Направи нещо!

— Показаха ли ти заповед за обиск? — попитах.

— Да. Показаха ми нещо. Мисля, че това беше.

— Тогава нищо не мога да направя. Съжалявам. И на мен ми е толкова неприятно, колкото и на теб. Опитах се пак да я прегърна, да й предложа утешението, на което бях способен, но тя ме отблъсна силно, опряла ръце в гърдите ми.

— По дяволите, Уърк! За нищо не те бива! Кълна се в бога, Езра никога не би позволил това да се случи. Щеше да се справи със ситуацията, ченгетата нямаше да смеят да му скършат думата! — обърна се и обви ръце около раменете си.

— Не съм баща ми — отсякох, като вложих повече смисъл в това.

— Абсолютно си прав! — изригна Барбара. След това посочи към насъбралата се тълпа. — За тях днес е истински празник. Само това ще ти кажа.

— Да им го начукам — отвърнах.

— Не, на теб да ти го начукам, Уърк. Това е нашият живот. Моят живот. Имаш ли и най-малка представа какво означава това? А?

— Мисля, че по-добре от теб разбирам какво означава — но тя не ме чу. Опитах пак. — Виж какво, Барбара. Ще го направят независимо дали ще им позволим, или не. Няма нужда да стоиш тук. Нека те заведа някъде другаде. Ще вляза и ще се опитам да взема някои от нещата ти. Става ли? Няма нужда да стоиш и да гледаш. Ще отидем на хотел.

Но тя вече клатеше глава.

— Не. Отивам у Глена.

Моментната симпатия, която бях изпитал към жена си, се изпари и ми стана хладно.

— У Глена — повторих. — Разбира се.

Когато се обърна, лицето й беше мрачно.

— Утре, Уърк. Утре ще поговорим, но точно сега имам нужда да се махна. Съжалявам — извърна се и като по поръчка прозвуча клаксон. Видях черния мерцедес на Глена Уърстър на тротоара до къщата ни. Когато жена ми се обърна отново към мен, ми се стори, че е променила решението си.

— Погрижи се това да свърши, Уърк — гласът й беше леденостуден. — Погрижи се да свърши. Не мога да го понеса — и понечи да се извърне отново.

— Барбара… — пристъпих към нея.

— Ще те намеря утре. Дотогава, моля те, остави ме на мира.

Гледах я през цялото време как се спуска по алеята, чак докато се качи на лъскавата лимузина. Прегърна Глена и двете заминаха зад ъгъла, към кънтри клуба и дома на Глена, който приличаше на крепост. Взирах се в парка и изведнъж ми хрумна ужасна мисъл. Барбара не ме попита дали аз съм го извършил. Дори не стана дума.

Изведнъж усетих нечие присъствие зад себе си и разбрах, че е Милс, още преди да се обърна. Беше облечена в сини панталони и сако в същия цвят. Не виждах пистолета й. Лицето й беше спокойно, което ме изненада. Очаквах враждебност, но не съм бил прав. Милс беше професионалист, не би злорадствала, преди да постигне присъда. А след това всички правила отпадаха. Сигурно щеше да ми праща картички за Коледа в затвора.

— Къде е колата ти? — попита.

— Какво? — въпросът й ме свари неподготвен.

— БМВ-то ти. Къде е?

— Не те разбирам.

— Не се прави на глупак, Уърк. Заповедта се отнася и за него. Искам го.

Естествено, че щеше да иска колата. Кой знае какво би разкрил един пълен криминологичен анализ? Косъм от Езра на пода. Следи от кръв в багажника. В момента, в който го произнесох, осъзнах как звучат думите ми.

— Продадох я.

Взираше се в лицето ми, сякаш се мъчеше да прочете нещо в него.

— Много удобно — подхвърли ехидно.

— Съвпадение — обясних.

— Кога я продаде?

— Вчера.

— Вчера — повтори. — Имаш тази кола от години. Продал си я малко след като открихме трупа на Езра, ден преди да изпълня заповедта за обиск и искаш да ти повярвам, че е съвпадение? — свих рамене. — Защо я продаде? Питам за протокола — заплахата беше по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Усмихнах й се дръзко.

— Защото един човек ми каза да спра да се държа като путка.

— Играеш опасна игра, Уърк. Предупреждавам те.

— Нахлу в къщата ми! Нахлу в кантората ми! Предупреждавай ме, колкото искаш. За протокола: продадох я, защото ми се искаше, защото вече не се вписваше в картинката. Но ти никога няма да ме разбереш. Щом искаш да си губиш времето, можеш да я намериш на паркинга на запад от града, онзи на магистрала 150. Моля, заповядай.

Беше ядосана. След като колата не е била ползвана от мен известно време, стойността й като веществено доказателство се сриваше. Аз знаех, че това няма значение — колата нямаше нищо общо със смъртта на Езра — но тя не го знаеше и за миг ми стана приятно да я гледам как губи контрол. Евтина победа, но й се насладих.

— Искам и пикапа — и Милс посочи към старата кола, която изглеждаше смачкана под високата къща. Само тя ми беше останала.

— Заповедта отнася ли се и за нея?

Поколеба се.

— Не — отговори накрая.

Изхилих се.

— Да не би да искаш разрешението ми?

Милс ми хвърли убийствен поглед.

— Унищожаваш и последната добра воля, която ми е останала. И много добре го знаеш.

— О! Вече сме говорили за това. Ако искаш пикапа ми, ще трябва да вземеш още една заповед.

— Ще взема.

— Добре. Дотогава — няма начин.

Очите ни се срещнаха, тя кипеше от потиснати емоции и знаех, че преминава границата на професионализма. Тя ме мразеше. Искаше да ме тикне в затвора и се чудех дали е такава във всички разследвания. Или беше заради мен, а може би заради самия случай? Нещо лично?

— Приключваш ли вече тук? — попитах, посочвайки къщата.

Тя оголи зъби. Бяха малки и бели, освен един отпред, който беше леко жълтеникав.

— Далеч сме от приключване — уточни и осъзнах, че това й доставя удоволствие. — Добре дошъл си да влезеш и да гледаш. Това е твое право.

Изгубих контрол.

— Какъв ти е проблемът с мен, детектив Милс?

— Нищо лично — отвърна. — Имам труп, липсващо оръжие и човек с петнайсет милиона причини да ме лъже къде е бил във въпросната нощ. За мен това е достатъчно, беше достатъчно и да получа заповед. Ако имах още нещо, щях да те арестувам. Напълно сигурна съм. Ако това означава, че имам проблем с теб, тогава да, имам. Влез вътре или остани тук, както искаш. Но да знаеш, че само загрявам — обърна се и после пак рязко се изправи с лице към мен, вдигнала пръст, който приличаше на еректирал член. — Но да знаеш, че ще получа колата. И ако излезе, че си ме излъгал къде се намира, тогава ще имам още един проблем с теб.

Пристъпих напред и повиших глас като нея.

— Добре. Върши си работата. Аз си вадя хляба с това да разбивам на пух и прах заповеди за обиск. И не само начина, по който са получени, но и как са изпълнени. Внимавай какво правиш. В разследването ти вече има една голяма пробойна.

Имах предвид присъствието ми на местопрестъплението и видях, че забележката ми уцели десетката. Знаех какво си мисли. Всяко веществено доказателство, което ме свързваше с местопрестъплението, щеше да се свърже с деня, в който намериха трупа, а не с деня, в който е бил убит Езра. Всеки адвокат, който не си е купил дипломата, можеше да размаже с това съдебните заседатели. Милс имаше причина да се притеснява. Бяхме се срещали в съда много пъти и знаеше, че се справях с трудни ситуации. Ако се издънеше с тази заповед, съдията можеше да отхвърли обвинението, още преди да се стигне до процес. Да му се не види, дори можеше да не успее да повдигне обвинение. Гледах я как помръдва устни и почувствах леко задоволство. Да, трябваше да предпазя Джийн, но никъде не беше казано, че трябва да улеснявам живота на Милс, Дъглас или когото и да било другиго. Границата беше тънка.

— Влизам да си взема кучето — обявих. — Освен ако не искаш да претърсиш и него — не каза нищо, само стисна челюсти. — А когато всичко свърши, очаквам извинението ти — блъфирах, нямаше начин това да свърши добре за мен.

— Ще видим — отвърна тя, обърна се и закрачи към къщата.

— И заключи, като свършиш — извиках след нея, но се оказа безполезно. Нанесох й няколко крошета, но тя спечели битката и го знаеше. На вратата се обърна и погледна назад. Хвърли ми познатата хладна усмивка с един жълт зъб и влезе.