Джон Харт
Кралят на лъжите (16)

15.

Джими имаше само един тестис. Тази мълва го последва, когато се премести при нас от друг окръг. Беше единствено дете на родителите си, което не попречи на треньора да го сложи на най-трудната позиция, между втора и трета база. Следващата пролет, по време на първия мач за сезона една топка удари Джими при второто хвърляне. Когато падна, всички замряха. Докато не започна да вика.

Оказа се, че семейството му е бедно. А операцията за спасяването на единствения тестис на Джими беше скъпа. Един от родителите го организира и две седмици по-късно ние скачахме за Джими в градския търговски център, когато още беше нов и работеше, преди в него да започнат да изскачат трупове в затворени складове. Планът беше прост. Децата ще дават залози и ще скачат на въже в отбори по четирима. На всеки час ще се сменят. Очакваше се събитието да продължи цял ден. Имаше двайсет отбора. Осемдесет деца.

Ванеса беше едно от тях. Аз също.

Беше прекрасна.

 

 

Предполагам, че е била на около петнайсет, първа или втора година в гимназията, което си беше супер. Малко от по-големите деца дойдоха да скачат за топката на Джими. Забелязах лилавата й рокля веднага щом влязох. Намираше се в дъното на дългия коридор. Хвана ме да я зяпам веднъж-дваж, но изглежда нямаше нищо против. Дори се усмихна, но приятно, а не мазно или нещо такова.

След това си мислех само за нейната усмивка и какво ли ще е да я целуна. Доста мислих за това. Ей така ми се беше усмихнала.

Имаше много родители, но никой не ни обръщаше много внимание. За тях бяхме просто група деца, скачащи на въже. На всеки десет минути се сменяхме, така че между включванията си имахме по трийсет минути. Достатъчно време, за да отидем до електронните игри, да се помотаем с приятели и да оглеждаме момичетата в лилави рокли. След това ти идваше редът и пак скачаш. И така цял ден. Родителите идваха и си отиваха, пазаруваха и пиеха кафе.

След два часа вече не можех да спра да мисля за нея. Беше руса с огромни сини очи. Имаше дълги крака и ханш, който съвсем леко се поклащаше. Смееше се много и беше мила с по-малките деца. Струваше ми се най-прекрасното нещо, което бях виждал, и погледите ни непрекъснато се намираха.

— Не си губи времето — чух глас. Познах го, без да се обръщам — Делия Уолтън, нахална кучка, дъщеря на някого си. Тя, заедно с още няколко момичета, направо управляваше училището. Те бяха популярните, с безупречните кожи и златните медальончета, които грееха на шиите им.

— Как се казва? — попитах.

— Ванеса Столън — уведоми ме Делия. — Голяма е. В гимназията е.

Кимнах, без да откъсвам очи от Ванеса Столън. На Делия това не й хареса. Знаеше какво виждам.

— Тя е от скапано семейство — настоя Делия.

— Не ти ли е ред да скачаш? — попитах.

— Да — отвърна тя и махна незаинтересовано.

— Тогава отивай да скачаш — рекох и се отдалечих.

Мина обед, а децата продължаваха да скачат. Чух някой от възрастните да казва, че сме събрали над осем хиляди долара, което си изглеждаше доста за една топка.

Към три часа видях момичето с лилавата рокля да излиза. Не се изненадах, когато я последвах, само малко се уплаших. Но денят нямаше да продължи вечно.

Навън духаше горещ вятър, който носеше миризмата на изгорели газове по паркинга. По магистралата летяха коли. Птиците ни наблюдаваха от електропроводите. Тогава я видях край потока, близо до мястото, където той се спускаше под паркинга. Загледана в обувките си, риташе малки камъчета. Изглеждаше сериозна и се зачудих за какво мисли и как да я заговоря, когато най-накрая събера смелост.

Тя подмина последната кола. Вече бяхме далеч от търговския център. Наоколо нямаше никого. Никакви деца, никакви родители. Тя беше почти до потока, край тъмния тунел сред стръмните обрасли брегове. Пред слънцето преминаха облаци и стана тъмно. Вятърът утихна и аз вдигнах очи за миг.

Тогава видях Ванеса да се стряска. Разпери ръце, сякаш за да се хване за нещо, но не издаде и звук. Направи една-единствена стъпка назад. Изведнъж един приведен мъж с дълги ръце изскочи от коритото на потока. Беше облечен в ужасни дрехи, очите му бяха кървясали, а брадата — разчорлена. Сграбчи я, затисна с ръка устата й и след това изчезна обратно в потока и после в тунела, който влизаше под паркинга.

Огледах се за помощ, но видях само празни коли, а търговският център изглеждаше толкова далеч. Стоях парализиран, когато чух сподавен вик. Преди да осъзная какво правя, вече бях на брега на потока и бях толкова уплашен, че едвам дишах. После я чух пак, беше по-скоро хлипане, отколкото вик, и тъмнината ме погълна. Мислех си за лилавата рокля и усмивката, която ми беше подарила. Направих още една крачка в тъмната дупка и тогава останахме само тримата. Мислех си за лицето й, за сините й, широко отворени очи над мръсните пръсти. Видях как белите й крака се оголват, докато той я влачи надолу и как ритат от ужас. И тогава се препънах, като насън…

 

 

Свалих прозорците, исках да ме подуха вятърът. Спомените ми не се бяха връщали така ярки от години, а и този път беше различно, сякаш някой се опитваше да ме нарани. Пред мен изникнаха очи като синчец и се върнах отново във времето в онази тъмница, сякаш се случваше сега, а не преди двайсет и три години.

 

 

… Тъмната вода приличаше на катран в мрака. Чувствах я да прониква в кецовете и да плиска прасците ми. Чух ги далеч пред мен, един-единствен силен писък и после само шума от потока като мърморене, украсено с няколко леки плисъка. Спрях и се извърнах към светлия квадрат, който ставаше все по-далечен.

Исках да се върна, но тогава бих постъпил като страхливец, като женчо. Затова продължих напред, а около мен ставаше все по-тъмно. Протегнах ръце като слепец. Препъвах се в камъчета, а тъмнината се опитваше да ме дръпне надолу, но още си представях момичето. После отпред нещо слабо проблесна и ми се стори, че ги видях.

Спънах се и паднах лошо. Ръцете ми потънаха в гнилоч и в лицето ми пръсна мръсна вода. Нещо помръдна до ръката ми и аз почти извиках. Но станах. „Бъди силен“, казах си. След това отново протегнах ръце и тръгнах към далечната светлина.

Все едно бях сляп, но по-лошо. Много по-лошо…

 

 

Един слепец не би направил това, което направих аз. Промълвих си го тихо, докато спирах до къщата на Ванеса и загасвах пикапа.

— Слепец не би го направил.

Наведох се и надникнах през предното стъкло. Вътре светеше. Светлината струеше през прозорците и прорязваше тъмнината като нож. „Не и през прозорците, които бяха заковани с дъски“, помислих си. Те бяха тъмни и без блясък.

Изчегъртани.

Слепи.

 

 

Момичето изкрещя дълго и провлачено „Не!“, изведнъж викът рязко секна. След това чух нисък разгорещен мъжки глас.

— Млъквай, малка мръсна кучко. Млъквай или…

Другото не го разбрах, нечленоразделно бръщолевене.

Тогава ги видях — тъмни силуети на фона на слабата светлина. Краката й се бореха, ритаха над водата, а той я разтърсваше, докато я влачеше. Главата й беше заклещена под мишницата му. Блъскаше го с ръце, но юмручетата й бяха малки. Пак изпищя и той я удари. Един, два, три пъти и тя повече не помръдна, просто увисна в ръцете му. Беше безпомощна и тогава осъзнах, че наоколо нямаше никого другиго, освен мен.

Внезапно пак се препънах и паднах тежко с лице във водата, която имаше вкус на бензин и кал. Когато полузаслепен вдигнах очи, вече знаех, че той ме е чул. Стоеше неподвижен и се оглеждаше назад. Притиснах се към земята, кръвта ми блъскаше в ушите. Не знам колко дълго е стоял така, но на мен ми се стори цяла вечност.

Щеше да се върне. Щеше да ме намери и да ме убие.

Но не го направи. След известно време се обърна и продължи напред. Тогава за малко да побягна назад, но усмивката й ме задържа и аз се молех на бог така, както никога не го бях правил в църквата. Не знам дали ме беше чул, или не, но продължих напред, вместо да се върна. Все още чувах звука от удара на юмрука му в лицето й. Един, два, три пъти…

Не позволявай да умре.

Чух стъпките му съвсем ясно, влачеше крака през водата и ми се стори, че бяга. Непрогледната тъмнина се превърна в тъмносива и вече виждах ръцете си. Светлината все още беше далеч, но я виждах. Забелязах отводнителна шахта и си помислих, че вече сме доста дълбоко под паркинга. Посегнах към стената, докоснах я и усетих мръсния бетон, все едно пипнах сополи.

Спряха под шахтата, осветени от слабата светлина, проникваща отгоре. Над потока имаше бетонна полица като олтар и той я хвърли на нея. Погледна в моята посока, но знаех, че не ме вижда. А той се взираше, като че ме усещаше. Почти изпаднал в паника, се обърнах назад към пътя, по който бях дошъл. Тунелът зад мен се виеше надалеч и приличаше на гърло.

Той се извърна, пришпорен от нетърпението си. Пак заговори, мърмореше си под носа и в гласа му личеше желание.

— Да, да, да. О, да…

Пръстите му се движеха по нея. Чух шум от скъсване на плат и се приближих. Повиши глас, когато разкъса лилавата й рокля. Тя остана разперена под нея като прекършени криле, а тялото й блестеше в мрака като студен мрамор. Надигаше и снишаваше глас, говореше като насън, като луд.

— Благодаря ти, боже. Благодаря ти. Да. Толкова време мина, толкова, толкова. О, мили мой боже…

Застана между нас с гръб към мен, виждах само лицето й и долната част на краката й. Пак чух шум от скъсан плат и неговия глас:

— Оооооо…

Беше стон. Гащичките й минаха покрай мен, носени от тихата вода. Наведох се и се загледах в тях — сини маргаритки на черно поле — очи, взрени от тъмнината. Понесоха се покрай крака ми, после се завъртяха и изчезнаха в дълбокото гърло зад мен.

Вдигнах очи и осъзнах, че доста съм се приближил, на не повече от пет-шест метра и светлината ме докосва. Очите й бяха широко отворени и вперени в пространството над нея. Устата й също зееше, видях къде я беше ударил. Устните й се раздвижиха и от нея се изтръгна тихо хъркане. Пръстите й потрепнаха към мен. После той пак я удари и устните й повече не помръднаха. Очите й все още бяха отворени, но се виждаше само бялото им. Усещах гняв и го задържах в себе си, защото се нуждаех от него. Той ме правеше силен.

Кракът ми докосна нещо под водата и аз разбрах какво е.

Посегнах надолу и пръстите ми се сключиха около камък с големината на детски череп…

 

 

Загледах се в светлината, процеждаща се от къщата на Ванеса, но тя не отпъди спомените. Затворих очи, потърках ги, като се страхувах, че мога, без да искам, да ги издера.

 

 

Вдигнах камъка над главата си и пристъпих напред, очаквах той да се обърне и да ме види, след това да се втурне към мен. Но не го направи. Виждаше само момичето.

Още една стъпка и страхът се надигна в мен заедно с гнева. И беше по-силен. Можеше да ни убие и двамата. Разбирах го. Трябваше да отида да повикам баща ми. Този мъж беше огромен, очевидно луд и можеше да ни убие. Като едното нищо. Бях на косъм да се обърна и да побягна. Вече започвах да го приемам. Отчаян и примирен, понечих да се извърна.

Тогава той се раздвижи. И я видях. Беше като мраморна статуя на бетонен пиедестал…

Беше съвършена.

Не можех да откъсна очи от нея. Никога преди това не бях виждал голо момиче, не и по този начин. Не и истинско. Почувствах се странно, докато я гледах, засрамен и омърсен, но не можех да откъсна очи. И забелязах, че краката ми бяха като заковани. Камъкът натежа в ръката ми и се отпусна заедно с нея, главата ми се завъртя. Задишах тежко, а тя сякаш заемаше цялото пространство пред погледа ми. Гледах гърдите й и по-надолу, към меките руси косми, които изпълваха пространството между краката й. Бях забравил за мъжа, за опасността, в която се намирах, за всичко, освен за нея, просната на олтара. Минаха няколко секунди, но ми се стори по-дълго. Само стоях и зяпах.

Той се размърда, мръсните му пръсти се плъзнаха по корема й и по-надолу, като змии към гнездо. Проникна в нея, грухтеше като животно, а кафявите му зъби захапаха бледата й безпомощна гръд.

Не можех да помръдна.

Видях очите й, те бяха празни. В тази празнота отново открих себе си. Ръката ми се стегна и камъкът се вдигна във въздуха.

Излязох на светло. Направих няколко стъпки и тогава видях лицето му и безумните му очи, които ме гледаха. Право в мен! Устата му беше отворена и в нея се виждаха грозните му мръсни зъби. Усмихваше се, а тялото му още се движеше напред-назад като животно със свой собствен живот. А думите, които каза, ме пронизаха като нож.

— Обичаш да гледаш, нали, момче?

Замръзнах.

— Видях те да гледаш.

Очите му се наляха с кръв и той изгуби човешкия си вид. Но тялото му продължи да се движи. Напред-назад. Грух. Грух. Грух. Чувствах мазния му поглед на лицето си. И онази ужасна усмивка. Той знаеше.

— Е, хубаво гледай, момче… защото ти си следващият.

Остави я, хилейки се, и тръгна към мен с протегната ръка, сякаш за да ме прегърне през рамото.

— Боже, мили боже.

Устата му беше тъмна, воняща дупка. Пръстите му трепереха. Лъхна ме миризма на умряло куче, като онова, което бях намерил веднъж край шосето.

— Адам и Ева? — извика той. — Ева и сега Адам — наведе се напред, свиваше се, докато заприлича на огромен плъх. — Да се помолим.

Повтаряше го непрекъснато: „Да се помолим, да се помолим…“ Думите му се превърнаха в креслив кикот, който секна, когато беше само на сантиметри от мен. След това изви устни и смени думите, като ги произнасяше по-бавно: „Да си поиграем… Да си поиграем“.

Пръстите му ме сграбчиха и аз запищях.

Пищях, но замахнах с камъка и го ударих някъде, а той само се закиска по-силно. Опитах се пак да го ударя, но той грабна камъка от ръката ми и го хвърли на земята. Чух го да пльосва все едно в много дълбок кладенец, после лицето ми се блъсна в бетона и усетих вкуса на кръв. И отново, и отново, докато вече нямах сили да пищя. Чувствах ръцете му навсякъде по тялото си, но не можех да помръдна. Все едно не бях там, но все пак бях… Усещах ръцете му. Мокрият му език по бузата си.

… и хлипах.

После светна силно и се чуха далечни гласове. Видях го как премигна, разтвори устни и между тях се показа езикът му, приличащ на парче развалено месо. Погледна отново надолу към мен и погали лицето ми с ръка.

— Извади късмет, момче — рече. — Да, господи — и ме хвърли във водата. Главата ми пак се блъсна в стената и пред очите ми изскочиха звездички. След това изчезнаха. Той беше още там, приклекнал над мен, с блеснали, но уплашени очи, а с едната ръка се стискаше за чатала.

— Но няма да те забравя. Разпнатият Адам… о, да. Ти винаги ще останеш моят малък Адам.

И изчезна, клатушкайки се през тунела, далеч от светлината и приглушените гласове, които се чуваха все по-ясно. Сетих се голото и безпомощно момиче, но този път беше различно. Изпълзях в калта и с мъка се изправих. Събрах остатъците от роклята и я обвих с тях. Сложих ръцете й на корема и затворих окървавените й крака.

Тогава видях, че ме гледа, синият й ирис проблясваше зад цепнатината в подутия клепач.

— Благодаря ти — прошепна, а аз едвам я чух.

— Тръгна си — промълвих. — Всичко ще се оправи.

Но не вярвах в това и не мислех, че и тя вярва.

 

 

Смятах, че съм приключил, че вече съм в безопасност, но друг спомен като хищник подгони по петите първия.

Нещо, което изрече баща ми. Бях в леглото, вече беше късно, но не можех да заспя. Не бях спал като хората през последните две седмици, откакто ни измъкнаха от онази дупка пред ококорената тълпа, която ни сочеше, сякаш можехме да я видим. Съсипаното момиче, загърнато в якето, което й дадоха. И мен, момчето с тракащи окървавени зъби, което се мъчеше да не се разплаче.

Родителите ми се караха в коридора, недалеч от вратата на стаята ми. Не знаех причината, но чух мама да пита:

— Защо си толкова суров с него, Езра? Той е още дете, и то смело дете.

Промъкнах се до вратата, открехнах я и надникнах навън. Баща ми държеше в ръката си чаша. Вратовръзката му беше разхлабена и до него под оскъдната светлина майка ми изглеждаше много дребна.

— Никакъв шибан герой не е — сопна се баща ми. — Няма значение какво пише във вестниците.

Изпи си питието и подпря длан на стената над главата на майка ми. Някак си беше усетил срама ми, разяждащите мисли, които не ми даваха да спя през нощта. Не знам как го беше разбрал, но знаеше. Усетих по бузите ми да се стичат горещи сълзи.

— Не му е леко сега, Езра. Има нужда да му кажеш, че се гордееш с него.

— Гордея се! Ха! Той е един тъп хлапак, който не трябваше да си пъха носа там. Гади ми се от начина, по който го дундуркаш…

Не чух останалото. Затворих вратата и се върнах в леглото си.

Не знаеше.

Никой не знаеше. Освен мен. И онзи човек.

Видях те да гледаш…

 

 

Отворих очи, край, повече не издържах. Сега трябваше да разкажа на Ванеса как я бях предал. Беше изнасилена на петнайсет години и аз гледах как стана, позволих да се случи.

Трябваше да направя повече, трябваше да го спра.

Погледнах към къщата й и изведнъж ми се повдигна. На верандата й имаше мъж, който се взираше в мен. Не го бях видял да излиза. Нямах представа откога е там. Кой беше и защо беше тук? Слезе бавно по стъпалата. Излязох от пикапа и го посрещнах пред предната броня. Беше по-млад от мен, може би на около трийсет, с гъста кестенява коса и приближени очи, висок, широкоплещест, с едри тежки ръце, които висяха като стоманени колони от ръкавите на джинсовата му риза.

— Госпожица Столън не иска да ви вижда — заяви той без предисловия, протегнал едната си ръка с разперени пръсти. — Иска да си тръгнете.

— Кой си ти? — попитах.

— Това не ви влиза в работата — приближи се и ръцете му бяха само на сантиметри от гърдите ми. — Защо не се качите в колата си и не се приберете у дома.

Погледнах покрай него и видях лицето на Ванеса, по-скоро неговия силует в кухненския прозорец. Видях те да гледаш…

— Не — викнах гневно, — на теб не ти влиза в работата — и посочих нервно с ръка наоколо, като имах предвид фермата, мен самия и Ванеса. Имах какво да й казвам и наистина исках да го кажа. — Искам да говоря с Ванеса — направих една крачка и ръката му ме притисна силно в гърдите.

— Не мисля, че ще стане.

Изведнъж в мен избухна бяс. Цялото недоволство от живота ми сякаш пламна за секунда и този безименен мъж беше неговата изкупителната жертва.

— Махни се от пътя ми — изрекох го ниско, хладно и застрашително, дори аз се уплаших.

— Няма да стане — отвърна.

Гняв. Бяс. Кипяха в мен и заплашваха да се взривят всеки момент. Лицето му беше грубо и едро. А вълната продължаваше да се надига в мен. Убийството. Разследването. Изгарящата нужда да говоря с Ванеса. Получих просветление, което миришеше на пророчество, и в него видях как детектив Милс слага белезници на Джийн, как малката ми сестричка седи в тъмната килия и си реже китките с назъбено тъпо метално парче. Всичко се разпадаше, а на мен ми беше останал само този миг и безумството, което го правеше кристално ясен. Когато той ме блъсна, аз го повалих с един удар, излях си всичко върху него. А болката от удара, която се качи нагоре по ръката ми, беше като божи дар. Той падна на земята, надвесих се над него с надеждата, че ще се изправи и пак ще ми даде повод. Но мъжът се претърколи, седна в прахта, изненадан и наранен.

— За бога, господине, защо го направихте? — изведнъж ми се стори по-млад. По-скоро към двайсет.

Гневът ми се оттече и аз се почувствах като старец.

Тогава Ванеса изскочи на верандата и застана пред мен с ръце на кръста.

— Какво ти става, по дяволите, Джаксън? Какъв ти е шибаният проблем?

Чувствах се объркан и пиян.

— Как си позволяваш да идваш тук и да се държиш така? Искам да се махнеш. Веднага. Прибирай се. Изчезвай.

Тя му помагаше да стане, ръката й изглеждаше малка в неговата. Представих си ги в леглото и ме заболя.

— Само исках да говоря с теб — дори на себе си прозвучах жалко. Губех почва под краката си.

— Казах ти да не ме търсиш.

— Този път е различно.

Но тя си тръгна, стъпи на верандата и отвори вратата пред младежа, за да влезе. Обърна се и ме погледна от високо, сякаш беше на върха на планина. Лампата на верандата хвърляше слаба светлина върху нея.

— Разкарай се от имота ми, Джаксън. Говоря ти сериозно!

Стоях вцепенен от болката, която ме разяждаше. Но чак когато тя се прибра и вратата между нас се затвори като преграда между две вселени, осъзнах, че е с лилава рокля.

Видях я през прозореца да седи на кухненската маса. Плачеше и се тресеше от стонове под ръката, която той бе сложил на рамото й.

Тръгнах си натежал от думите, които тя не ми позволи да кажа. Чак когато излязох от фермата и завих по черния асфалт, осъзнах, че нямам легло, в което да се приютя. Затова отидох в кантората и влязох в кабинета на Езра. Запалих една лампа, която хвърли мека светлина към тавана, и се опънах на кожения диван с Боун на гърдите си. Той затвори очи и скоро заспа. Гледах в тавана до късно след полунощ, но очите ми непрекъснато се връщаха на дългия старинен килим. Протегнах ръка и го докоснах.

Замислих се за сейфа и тайните, които баща ми криеше вътре.

Най-накрая сънят ме обори, но не и преди да осъзная, че е понеделник и трябва да ходя в съда. Изглеждаше ми нереално.