Джон Харт
Кралят на лъжите (10)

9.

Спрях се на павирания път, чувствах се виновен, все едно съм стъпил върху паднало от гнездото птиче. Мисълта за току-що случилото се ми беше непоносима, но вече се беше загнездила в мен и не можех да я отпъдя. Усещах сълзите й, пръстите й, които толкова нежно ме докосваха по шията, притиснатата й до гърба ми буза. Потърсих нещо солидно, за да се хвана: волана, таблото, часовника, който показваше, че минава четири. Поех дълбоко дъх и включих пак колата на скорост. След това си спомних за детектив Милс и нашата среща в три часа. Бях забравил за нея, докато изневерявах на съпругата си и съсипвах жената, която обичам.

Натиснах газта. Пътят под мен се размаза в еднородна черна лента. До ушите ми достигна песен от радиото и се зачудих кога съм го включил. Натиснах копчето му, а отстрани преминаваха хълмове като парад и се изнизваха земеделски ниви. Като влизах в града, покрай мен се заредиха къмпинги за каравани и търговски алеи. Миришех на секс от километри. Обадих се вкъщи да видя дали Барбара се е прибрала и затворих, когато вдигна. Гласът й беше сладък като захарен сироп, поколебах се дали да й отговоря, за да видя дали няма да се вкисне. Но ако станеше така, щеше да вкисне и мен с въпроси, на които не бях готов да отговарям. Имах нужда да се успокоя, да се стегна. Да охладя страстите.

В кантората влязох под душа на Езра, за да отмия греха от плътта си и се зачудих колко ли често и той го е ползвал по същото предназначение. Реших, че вероятно никога. Езра обичаше жените, но не познаваше вината. Дали не му завиждах за това? Не. Подхранвах вината си, защото наличието й предполагаше наличие и на душа. Като излизах, вдигнах среден пръст към сейфа на Езра. Да го начукам на всички. Имах нужда от малко време за себе си. Може би все пак ще си взема куче.

Излязох и точно когато стигах до колата си, улових движение с периферното си зрение. Извърнах се рязко.

— Видях колата ти — беше Дъглас, районният прокурор. Изглеждаше уморен. Очите му бяха подпухнали, а носът — с цвят на старо вино. Погледна ме странно и се зачудих дали не е пиян. — Не отговори на почукването ми, затова изчаках.

Мълчах. Незнайно защо сърцето ми отказваше да започне да бие по-бавно. Той прекоси двата метра, които ни разделяха и се спря точно преди да влезе в личното ми пространство. Огледа мократа ми коса и мърлявите дрехи. Усетих, че страните ми пламват и не мога да овладея изчервяването. Трудно ми беше да излъжа Дъглас.

— Всичко наред ли е? — попита той и пъхна парче дъвка в устата си.

— Да — едвам събрах сили да отговоря. — Да — знаех, че се повтарям.

— Питам, защото току-що разговарях с детектив Милс. Каза, че се моли да си мъртъв, защото само това извинение би приела — очите му излъчваха студена светлина, не блестяха и осъзнах, че това е официалният му поглед за съдебната зала. — Мъртъв ли си?

— Почти — отвърнах и се опитах да се усмихна, но не се получи. — Виж, съжалявам за срещата с Милс. Имах си причини.

— И би ли ги споделил с мен? — Дъглас стана заплашителен, дори без да пристъпва.

— Не — не обърна внимание на гнева в гласа ми. Бръкна с ръце в джобовете си и се взря в мен. Опитах се да му пробутам покерджийското си изражение, адвокатската си поза, но ми беше трудно да го направя в кантората на мъртвия си баща. Нямах представа какво вижда в мен, но знаех, че не е спокойната и овладяна физиономия, която репетирах пред огледалото.

— Ще ти кажа нещо, Уърк, и искам добре да ме чуеш — не трепнах. — Това е последното нещо, което мога да ти кажа като приятел. Добър съвет е, затова по-добре го приеми — млъкна, сякаш изчакваше да му благодаря и въздъхна, когато не го направих. — Не се бъзикай с Милс — посъветва ме той. — Говоря ти сериозно. Тя е ядосана и нервна. А това я прави най-опасния човек в обкръжението ти.

Усетих през мен да минава ужасна ледена тръпка.

— Какви ги говориш, Дъглас?

— Нищо не съм ти казал. Този разговор не се е състоял.

— Заподозрян ли съм? — попитах.

— Онзи ден ти казах, че всички са заподозрени.

— Това не е отговор — отвърнах.

Дъглас опъна рамене и огледа празния паркинг, вдигна очи към очертанията на покривите, след това отново ги впи в моите и стисна устни.

— Езра беше богат човек — отбеляза той, сякаш това обясняваше всичко.

— Е? — не го разбрах.

— За бога, Уърк — раздразнението си личеше по тона му, той пое дълбоко дъх, за да успокои нервите си. — Милс търси мотив и преглежда обичайните заподозрени. Предполагам, че Езра е имал завещание.

— Стига бе! — възкликнах. — Майтапиш се, нали?

— Барбара има скъпи прищевки, а практиката… — той млъкна и сви рамене.

— Моля ти се, Дъглас!

— Просто изговарям очевидното, не е ли така? Ти си великолепен тактик, Уърк. Имаш един от най-острите юридически умове, които някога съм виждал. Бива те дори в съдебната зала. Но не си велик. Повече няма да поемаш дела за обезщетения и не би целувал задници, за да спечелиш голям клиент. А точно това изгради практиката ви и направи Езра богат. Адвокатската практика е бизнес. Дори Милс го знае и понеже не е вчерашна, е разбрала, че твоята никак не е цветуща. Виж, знам, че не си убил баща си. Просто не давай на Милс поводи да те разследва. Помагай й, за бога. Не се дръж като проклет идиот. Дай й каквото иска и си гледай живота. Това не е висша математика.

— Това е тъпа математика!

— Едно плюс едно е две. Прибави шест или седем нули и математиката става още по-привлекателна.

Бях поразен от думите му, лицето му излъчваше напрежение, все едно можеше да ме разреже и да ми предскаже бъдещето по вътрешностите.

— Езра имаше много нули — заключи той.

Вътрешностите ми потрепнаха, сякаш вече се намираха между дебелите му месести пръсти.

— Милс говорила ли е за това с теб? — попитах, защото наистина ми беше необходимо да знам.

— Не толкова подробно — призна районният прокурор. — Но не трябва да си гений, за да се сетиш къде се реят мислите й. Затова помогни си сам, подчини й се, дръж се като мъж и след това си гледай живота.

— А Милс информира ли те, че снощи някой се опита да ме убие? — попитах.

Той се намръщи, че го прекъснах.

— Може и да ми е споменала нещичко.

— И?

Дъглас сви рамене и отклони поглед.

— Тя не ти вярва.

— Ти също — произнесох аз неизречената му мисъл.

— Тя е детективът — рече той безизразно.

— Според теб си измислям, нали?

— Вече не знам в какво да вярвам. Какво клише!

— Някой бутна стола от върха на стълбището, Дъглас. Ако не е искал да ме убие, със сигурност е искал да ме нарани.

— И според теб това има връзка със смъртта на баща ти?

Спомних си за сейфа и липсващото оръжие.

— Може би. Възможно е.

— Трябва да знаеш, че Милс не вярва и думичка от това. Според нея нарочно предизвикваш хаос и объркваш разследването. Ако мислех, че ти си го направил, казвам — ако се правя на адвокат на дявола, тогава ще съм склонен да се съглася с Милс. Това е законът на Окам, Уърк. Най-простото обяснение обикновено е вярното.

— Това са глупости, Дъглас. Някой се опита да ме убие.

— Дай на Милс алиби, Уърк, и каквото там още иска. Нека тя си го провери и да се приключва.

Замислих се какво ме караше Дъглас да разкажа. И почти чух звука от чупещ се под ужасна сила врат.

— Ти знаеш какво се случи онази вечер, Дъглас — това беше изявление, епична реплика.

— Знам, че майка ти загина при нещастен случай, но това е всичко, което знам — в гласа му нямаше състрадание.

— Не е достатъчно — настоях.

— Така е, Уърк, не е. Защото в същата нощ изчезна и баща ти, а доколкото Милс знае, ти и Джийн сте последните, които сте го видели жив. Това е важно, никой няма намерение да засяга наранените ти чувства. Баща ти е убит. Тя разследва убийство. Затова говори с нея.

Стори ми се, че ако произнесе още веднъж „убийство“ или „убит“, аз самият ще го убия. Нямах нужда да ми напомня. Всеки път, като затворех очи, виждах оголената кост от челюстта на баща ми, дори в момента се опитвах да отпъдя картината на останките му под ножовете и трионите на съдебните лекари в „Чапъл Хил“.

Дъглас не помръдваше. Мълчанието след последните му думи изискваше отговор, но аз не вдигах очи. Искаше да изкашлям спомена за тази нощ като някакъв кървав тумор, който Милс да препарира, нареже й обсъжда с другите полиции на кафенце и цигарки. Същите, с които се срещах всеки ден в съда. Знаех какво представлява извратеното им воайорство — бяха видели всичко, но жадуваха за още и още. Знаех как обсъждат жертвите на изнасилвания пред съдебните зали, как разглеждат фотографии и ровят в съдбите на хората, за да спечелят титлата „Най-забавно ченге на деня“. Чувал съм ги да се шегуват със смъртта на другите: Боля ли? Тя молеше ли те? Жива ли е била, като са я чукали? Била ли е в съзнание, когато ножът е пробол бялата й кожа? Той подозирал ли е нещо? Чух, че се е напикал.

Мрачен фарс, трагедия, изградена по болката на жертвите от различните градчета в окръга. Но този път ставаше въпрос за моята болка, моето семейство, моите тайни.

Видях мама в подножието на стълбището, очите й бяха широко отворени, по устата й бе избила кръв, а шията й беше гротескно извита. Видях всичко: червената рокля, която носеше, положението на ръцете й, пантофката като на Пепеляшка, захвърлена на стълбището. Споменът беше жесток, прерязваше ме на две, но ако вдигнех очи, можех да видя Езра на върха на стълбите, а това щеше да е още по-лошо. Не бях готов за това. Не можех да го направя. Не отново. Защото ако погледнех зад Езра, щях да видя Джийн. Щях да видя какво й причини онази вечер, застиналия като маска на лицето й ужас, който още ме преследваше в сънищата ми. По лицето й бе изписан страх, гняв, животинско изражение, което я правеше друг човек. Това бе лице на непозната, способна на убийство, а това сега ме ужасяваше повече от всеки друг път. В какво се бе превърнала сестра ми онази вечер? И дали я бях изгубил завинаги?

Ако разговарях с Милс, всичко щеше да се върне. Полицейският й инстинкт щеше да я накара да любопитства и бърника в спомените ми, докато стигне до същината им. Можеше да види неща, които не мога да понеса.

— Няма проблеми — обещах на районния прокурор. — Ще говоря с нея.

— На всяка цена — настоя той.

— Не се тревожи — отключих колата си, отчаяно исках да избягам. — Благодаря ти за загрижеността — казах, но сарказмът ми не стигна до него. Влязох в колата, ала той сложи ръка на вратата в опит да ме спре.

— Между другото — подметна, — ти какво прави в нощта, в която Езра изчезна?

Опитах се да издържа на погледа му.

— За алиби ли ме питаш? — поинтересувах се, сякаш се шегуваше. Не му отговорих, а се засмях, но смехът ми изкънтя на кухо. — Като приятел или като районен прокурор?

— Може би по малко и от двете — отвърна.

— Странен човек си ти — рекох.

— Зарадвай ме — предложи той.

Исках да се махна оттам, да избягам от въпросите и студения му поглед. Затова направих това, което всеки на мое място би направил: излъгах.

— Бях си вкъщи. В леглото. С Барбара.

Той се усмихна леко.

— Не беше толкова трудно, нали? — попита ме.

— Не — изненадах се. — Въобще не беше трудно.

Той се усмихна по-широко и видях, че между зъбите му е заседнала храна, нещо кафяво.

— Добро момче — похвали ме в опит да звучи по-приятелски, но всъщност прозвуча покровителствено. Опитах се да му върна усмивката, но не можах. Успях само да кимна, но дори и това ми беше мъчително. Той не беше сигурен в мен. Познавах по очите му. Възможно ли е аз да съм убил Езра? За него това си беше сериозен въпрос и той се опитваше да провери алибито ми. Сигурен бях, че го е обсъждал с Милс. Случаят беше в неговия район и беше получил публичност, не би се задоволил да остане в периферията. Затова ме излъга и аз го излъгах, а това означаваше само едно. С приятелството ни беше свършено, независимо дали Дъглас го искаше, или не. Утре можеше да обеси някого заради смъртта на баща ми, но за мен нямаше връщане назад. Мостът беше изгорен.

Той си тръгна и аз се загледах в широкия му гръб, докато се отдалечаваше през паркинга към очукания си шевролет седан. Влезе в него и отпътува. Не се обърна назад и аз осъзнах, че той също е наясно. Смъртта на Езра беше като изпусната в барутен погреб клечка кибрит, в момента тлееше, но беше въпрос на време да предизвика експлозия. Чудех се какво още ще взриви.

Запалих колата си, но оставих прозореца отворен. Вятърът, който влизаше през него, изсуши косата ми, изпуших и няколко цигари, за да премахна миризмата на сапун. Все още виждах лицето на Ванеса под следобедното слънце. То щеше да ме крепи. Как започна, а как свърши. Не че щях да й го кажа, когато следващия път се поддам на слабостта си и отида да потърся спасение в нежните й прегръдки.

Произнесох името й веднъж и погребах спомена дълбоко в себе си.

 

 

Беше почти шест часа, когато се прибрах вкъщи. Знаех, че нещо не е както преди в мига, в който пристъпих прага. Въздухът бе ароматизиран от свещи, от уредбата се носеше лека музика. Барбара ми извика от кухнята, отвърнах й, докато оставях сакото си на облегалката на един стол, после тръгнах бавно по посока на гласа й. Тя ме посрещна на вратата на кухнята с чаша изстудено бяло вино, вероятно шардоне, което струваше цяло състояние. На лицето й имаше фалшива усмивка, беше облечена в малка черна рокля.

— Добре дошъл вкъщи, скъпи — приветства ме тя и ме целуна. Устните й се разтвориха и усетих върха на езика й. Не си спомнях кога за последен път ме е наричала „скъпи“, когато за последно ме целуна така, беше мъртвопияна. Притисна се към мен, аз погледнах надолу и видях как от натиска гърдите й изскочиха от деколтето. Обви ръце около кръста ми.

— Пияна ли си — попитах, без да се замисля.

Тя не трепна.

— Не съвсем — отвърна, — но още две чаши и може да ти излезе късметът — потри се в мен и ме накара да се почувствам малко неудобно. Сякаш бяха нарушили неприкосновеността ми. Погледнах над главата й и видях тенджерите, които къкреха на печката.

— Готвиш? — изненадах се. Барбара рядко готвеше.

— Телешко „Уелингтън“ — съобщи тя.

— Какъв е поводът?

Тя отстъпи и остави виното си на плота.

— Искам да се извиня за начина, по който се държах снощи. Беше тежък момент за теб, направо ужасен, а аз можех да ти дам повече подкрепа — сведе очи, но аз ней повярвах. — Трябваше, Уърк. Трябваше да бъда до теб.

Барбара не ми се беше извинявала от години за нищо. Бях като ударен от гръм.

Хвана ръцете ми и ме погледна с фалшива загриженост.

— Добре ли си? — запита. Предположих, че има предвид падането. — Знам, че трябваше да дойда в болницата, но все още ти бях бясна — нацупи устнички и знаех, че според нея това би трябвало да оправи нещата. Обърна се, преди да успея да отговоря и пак грабна чашата си. Половината от съдържанието й изчезна в гърлото й на една глътка и спокойствието й вече не изглеждаше така истинско. Обърна се пак с лице към мен и се облегна на мивката с блеснали очи. — Е — започна, но гласът й прозвуча неестествено силно, — как мина денят ти?

За малко да се изсмея. И за малко да я зашлевя, за да видя какво изражение ще се появи на красивото й лице. Снощи някой се бе опитал да ме убие, а тя не дойде в болницата. Правех любов със самотна и крехка жена, след това смазах духа й в прахта по причини, които бях прекалено страхлив да осъзная. Баща ми е мъртъв с два куршума в главата, а районният прокурор иска да знае къде съм бил в нощта, в която е умрял. Наистина искам да изтрия фалшивата усмивка от лицето й, което според мен означава, че бракът ми е в беда. А сестра ми, която бях предал по всички възможни начини, ме мрази. А най-лошото е, че същата тази сестра, която обичам, според мен е убила баща ни.

— Добре — бях кратък: — Денят ми мина добре. А твоят?

— Също — отговори тя. — Седни. Вестникът е на масата. Вечерята ще е готова след половин час.

— Ще отида да се преоблека — излязох от стаята с омекнали крака. Подпирах се, докато се движех, по стената, после по перилата на стълбището. Кое от всичко това беше реално? Кое имаше значение? Ако се върнех в кухнята с лайно в устата дали щеше да ме целуне и да каже, че имам вкус на шоколад?

Плиснах вода на лицето си и се преоблякох в спортни панталони и памучно поло, което Барбара ми беше подарила за Коледа преди няколко години. Погледнах се в огледалото и се учудих колко уравновесено, спокойно и неуязвимо изглежда лицето ми. Усмихнах се на отражението си и илюзиите се разбиха. Спомних си какво ми беше казала Ванеса.

Барбара все още беше до печката, когато се върнах в кухнята. Чашата й пак беше пълна. Усмихна се, когато и аз си налях. Без да каже нищо, чукна чашата си в моята и отпи.

— Още десет минути — съобщи. — Ще те повикам, когато е готово.

— Искаш ли да сложа масата? — попитах.

— Аз ще се погрижа. Ти си почини.

Тръгнах към всекидневната и мекия пухкав диван. Десет минути звучеше добре.

— Дъглас се отби — обяви жена ми. Спрях и се обърнах.

— Какво?

— Да, обясни, че е рутинно посещение. Да поговорим за нощта, в която изчезна Езра.

— Рутинно — повторих.

— Да попълни празнините, така каза. На формулярите си.

— Формулярите.

Тя ме погледна въпросително.

— Защо повтаряш думите ми? — запита.

— Така ли правя?

— Да. Почти всички.

— Извинявай. Не забелязах.

— Честно, Уърк — тя се засмя. — Понякога го правиш — обърна се към печката с дървена лъжица в ръка. Стоях като закован и смътно осъзнавах, че вцепенението ми ставаше нормално състояние.

— Ти какво му каза? — попитах накрая.

— Истината — отвърна. — Какво друго?

— Разбира се, че истината, Барбара, но какво по-точно?

— Не ми дръж тон, Уърк — сопна се тя. — Опитвам се… — млъкна и размаха дървената лъжица, сочейки разхвърляната кухня. Жълти капки паднаха на плота и аз се загледах в тях, защото нямах сили да срещна очите й. Когато най-накрая успях да я погледна, видях, че е покрила устата си с длан и в сведените й очи блестят сълзи. Друг на мое място щеше да отиде при нея и да я прегърне, но душата ми вече бе натежала от лъжи.

Поставих я в трудна ситуация за около минута, но тя се съвзе.

— Какво му каза? — попитах пак, но този път по-нежно.

— Малкото, което знам. Ти никога не споделяш с мен — гласът й беше тих. — Казах му, че след като си отишъл в болницата с… — замълча, не можеше да довърши изречението, за малко да каже „с трупа на майка ти“ — с майка ти, си се върнал в къщата на баща ти, а след това си дошъл тук, колко разстроен си бил и Джийн също — пак сведе очи. — Как двамата сте се скарали.

— Аз ли ти разказах това? — прекъснах я.

— Не и защо сте се скарали. Без подробности. Само че сте се скарали за нещо. Беше много разстроен.

— И какво друго?

— Господи, Уърк! Какво е това?

— Просто ми кажи, моля те.

— Няма друго. Искаше да знае къде си бил онази нощ и аз му казах, че си бил тук. Той ми благодари и си тръгна. Това е.

Слава богу! Но трябваше да я проверя. Трябваше да съм сигурен.

Придадох си небрежен вид.

— Би ли се заклела, че съм бил тук цялата нощ? Би ли свидетелствала за това?

— Плашиш ме, Уърк.

— Няма от какво да се плашиш — уверих я. — В мен просто заговори адвокатът. Знам какво могат да си помислят някои хора, затова е най-добре да сме наясно.

Тя се приближи и се спря на вратата на кухнята. Все още държеше дървената лъжица. Очите й бяха много спокойни. Снижи глас, сякаш за да придаде на думите си специално значение.

— Щях да знам, ако си излизал — започна тя и нещо в изражението й ме накара да се зачудя дали знаеше истината. Че бях излизал. Че часове наред бях плакал на рамото на Ванеса, преди да се върна в леглото ни час преди зазоряване, уплашен до смърт, че ще я събудя.

— Ти беше тук. С мен. Няма съмнение в това.

Усмихнах се с надеждата, че този път лицето ми ще остане безизразно.

— Добре. Значи всичко е ясно. Благодаря ти, Барбара — потрих ръце. — Мирише страхотно — добавих ни в клин, ни в ръкав и се обърнах бързо, но не прекалено. Почти бях стигнал до дивана, когато една мисъл ме спря. — Кога дойде Дъглас?

— В четири часа — отвърна тя, докато сядах на дивана. Четири часа. Час преди да говори с мен на паркинга. Значи грешах. Приятелството ни не умря, докато ме разпитваше, трупът му вече е изстивал и е започвал да вони. Тлъстото копеле ме е проверявало.

Вечерята сигурно би ми харесала много, ако можех да се заставя да я опитам. Карамелизирано сирене бри, оваляно в нарязани бадеми, салата „Цезар“, телешко „Уелингтън“ и пресен хляб. Шардонето се оказа австралийско. Жена ми изглеждаше красива под светлината на свещите и на моменти си мислех, че може би я подценявам. Правеше остроумни забележки, и то не на нечий гръб, обсъждаше текущите събития и книга, която и двамата бяхме прочели. От време на време ме докосваше по ръката. Виното и появилата се надежда ме разтапяха. Към девет и половина вече си мислех, че може би двамата все още имаме шанс. Но това не продължи дълго.

Чиниите бяха отсервирани и натрупани в мивката, утре вече щяхме да сме други хора. Останките от десерта се валяха по масата и почти допивахме кафето с „Бейлис“. Изпълваше ме кротко задоволство и вече очаквах с нетърпение да правим любов за първи път от цяла вечност. Ръката й беше върху крака ми.

— Кажи ми — започна тя, навеждайки се към мен, сякаш ми се предлагаше, — кога ще се преместим? — въпросът й ме свари неподготвен. Не разбирах какво ме пита, но очите й блестяха странно и усетих, че изтрезнявам почти против волята си. Отпи от виното си, тъмните й очи контрастираха на светлия полумесец на гърлото на чашата. Чакаше мълчаливо да определя напосоки някаква дата.

— Къде да се местим? — попитах, защото нямах избор. Страхувах се от отговора й, защото предчувствах какъв ще е.

Тя се засмя, но нямаше нищо смешно.

— Не се шегувай — рече.

И последната капчица удоволствие се изпари от мен, погълната от бруталната алчност в гласа й.

— Не се шегувам — отговорих. — А ти?

Видях, че погледът й омеква, но осъзнах, че се насили за това. Мускулите около някога красивата й брадичка бяха все още стиснати.

— В къщата на Езра. В нашия нов дом.

— И какво ти даде основание да мислиш, че ще се нанесем там?

— Просто си помислих… Искам да кажа…

— По дяволите, Барбара, и тази къща не можем да си позволим, а тя не и на половината на къщата на баща ми.

— Такъв хубав дом — подметна тя. — Просто предположих…

— Предположи, че ще се пренесем в къща от седемстотин и петдесет квадратни метра, които не можем да си позволим да отопляваме?

— Но завещанието…

— Дори не знам какво пише в него! — повиших тон. — Представа си нямам!

— Но Глена каза…

Тук вече избухнах.

— Глена! Трябваше да се сетя. За това ли си говорехте двете снощи? — спомних си нещастните часове, които прекарах в гаража, докато жена ми и отвратителните й приятели са планирали повишаването на социалния статус на Барбара. — Всичко си предвидила.

Видях как Барбара се промени. Изведнъж стана хладна и безстрастна.

— Има смисъл, ако се каним да имаме деца — настоя тя, след това отпи от виното и ме загледа с ловджийско търпение. Не беше честно. Барбара знаеше колко много искам деца. Въздъхнах дълбоко и си налях „Бейлис“.

— Изнудваш ли ме? — попитах. — Деца срещу къщата на Езра?

— Разбира се, че не — отговори. — Просто предположих, че децата са логичната следваща стъпка за нас и че повече място ще ни дойде добре.

Опитах се да се успокоя. Усетих изтощението да тежи върху мен като циментов блок, но реших, че е дошло време да си кажем някои грозни истини. Мокрото от сълзи лице на Ванеса се появи неканено в ума ми. Спомних си какво ми каза, истините, които хвърли в лицето ми, а те бяха толкова ужасни, че предпочетох да я смачкам, пред това да застана лице в лице с тях.

— Защо нямаме деца, Барбара? — попитах.

— Каза, че искаш да се съсредоточиш върху кариерата си — отговори незабавно, думите й не бяха репетирани и аз осъзнах, че вярваше в тях. Главата ми се изпълни с отвратителна тишина, с арктическо спокойствие.

— Никога не съм казвал това — уверих я. Самата мисъл беше абсурдна. Бях принесъл прекалено много жертви пред кухия идол на юридическата си кариера. Никога не бих се отказал от деца.

— Напротив, каза го — отвърна Барбара. — Спомням си го ясно. Заяви, че искаш да се съсредоточиш върху практиката си.

— Винаги, когато съм повдигал въпроса за децата, Барбара, ти си ми казвала, че още не си готова. Променяше темата. Ако зависеше от мен, досега да имаме пет.

Тя сякаш се досети нещо, започна да вниква в проблема.

— Може би е било заради Езра — изтърси, след това трепна, сякаш потресена, че е произнесла тези думи.

— Може би е било заради Езра!? — повторих аз.

— Не исках да кажа това — отрече тя, но вече беше прекалено късно. Знаех какво мислеше и изведнъж в ушите ми забуча какофония, която заплашваше да ме повали от стола.

Може би е било заради Езра.

Може би… е… било… заради Езра.

Гледах втренчено жена си от разстояние и започвах да разбирам. Езра искаше да продължа неговото величие. Тя искаше от мен да печеля повече пари. Децата щяха да ме разсейват. Чертите й се изкривиха и аз се ужасих от нея. Жена ми и баща ми са се съюзили зад гърба ми, за да ме лишат от деца и аз съм бил тъп като галош да ги оставя да го направят. Всичко ми стана ясно. Станах, олюлявайки се от стола, гласът й се превърна в далечен неясен шум. Намерих някак си бутилката със скоч и си налях пълна чаша. Барбара ме гледаше, устните й мърдаха. След това отиде до кухнята, сякаш ми беше напълно непозната. Времето спря, докато изхвърляше остатъците от чиниите, зареждаше миялната машина и бършеше плота. Вършеше всичко това и ме поглеждаше, като че се боеше, че мога да изчезна. Но аз не можех да помръдна. Нямаше кой да ме води. Мисля, че се изсмях на тази мисъл.

Когато накрая се върна при мен, аз бях пиян до безпаметство, потънал в дълбини, за които не подозирах. Бяха ми ги откраднали! Децата, които винаги бях искал и които очаквах с нетърпение още от колежа. И то тези, на които би трябвало да имам най-голямо доверие, точно те ми бяха откраднали живота. И аз им бях позволил. Наречете го сляпо доверие или пък страхливост. Наречете го съучастничество или престъпно бездействие. И аз имах вина, този товар ме смазваше.

Жена ми протегна като в мъгла ръка към мен. Поведе ме към спалнята, сложи ме да седна и застана пред мен. Устните й продължаваха да мърдат, но чувах думите като със закъснение.

— Не се тревожи, скъпи. Ще измислим нещо. Сигурна съм, че Езра се е погрижил за всичко и това, което казваше, ми се стори безсмислено.

Съблече се, закачи внимателно тоалета си, преди да се обърне към мен и да ми покаже гърдите си като някаква манна небесна, но от небето на друг мъж. Свали си полата и разкри изваяните си бронзови крака. Беше като оживяла статуя, награда за добро поведение. Пръстите й намериха копчетата на дрехите, които трябваше да ме предпазват, но не успяваха. Свали ми панталоните с усмивка на победител, каза ми да се отпусна и коленичи пред мен. Знаех, че не бива, но се скрих зад затворените си очи, докато тя мълвеше нещо на непознати езици и правеше черни магии върху мен. Предадох се и докато го правех, познах проклятието на пълното падение.