Джон Харт
Кралят на лъжите (32)

31.

Излязох от стаята, защото нямах друг избор. Джийн беше разбита. Поведох я по опасни пътеки. Имаше си двама души на този свят — Алекс и мен. А сега Алекс беше най-важна за нея и аз се опитах да й я отнема.

Но поне най-накрая знаех истината. Джийн не е убила Езра. Тя не беше убийца и след като това не тежеше на съвестта й, някой ден можеше да излезе от кризата, която я беше довела в болницата. А алтернативите можеха да са също толкова разрушителни. Някой щеше да влезе в затвора заради убийството на Езра и по всичко личеше, ще щях да съм или аз, или пък Алекс. Щеше ли Джийн да успее да преодолее, която и да е от двете възможности? Щеше да й се наложи. Просто и ясно като две и две.

За мен обаче положението се промени драматично. Бях готов да опера пешкира заради Джийн, но не и заради Алекс. Нямаше никакъв начин да го направя.

Облегнах се на стената. Усещах я твърда и студена под гърба си. Затворих очи. Стори ми се, че чувам плач, но после звукът утихна. Въобразявам си, казах си. Гузна съвест.

Когато отворих очи, пред мен стоеше сестра. Изглеждаше разтревожена.

— Добре ли сте? — попита. Въпросът й ме изненада.

— Да.

Тя продължаваше да ме оглежда.

— Блед сте като платно и едва си стоите на краката.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Няма да споря с вас — съгласи се. — Но ако не сте пациент, ще трябва да си тръгнете. Посещенията започват чак след час.

— Благодаря — отвърнах и тръгнах. Обърнах се и видях, че още ме гледа и лицето й е озадачено. Можех да прочета мислите й. „Не ви ли познавам отнякъде?“ Беше се замислила. После се обърна и тръгна.

Докато вървях по коридора към асансьорите, си мислех за Алекс. Не бях психиатър, така че само можех да предполагам какво й е, но най-вероятно е опустошена. И защо си бе сменила името? Разбирам, че е искала да се спаси от нещастното си детство, но защо ще взима името на мъртвата си сестра? Защото е умряла недокосната и неосквернена, пречистена от огъня, който я е убил? Или пък беше от чувство за вина и желание тя да продължи да живее по някакъв начин? Вероятно никога нямаше да разбера. Но едно нещо беше кристално ясно, и то ме плашеше. Алекс Шифтън беше лоялна до безумие и щеше да предприеме драстични мерки да премахне всяка заплаха за себе си, Джийн и тяхната връзка. Убила е баща си, за да защити сестра си. Убила е Езра, за да защити връзката си с Джийн. Сега аз представлявах заплаха за нея и тя ме натопяваше за убийството. Настройваше Джийн срещу мен. Рушеше алибито ми, по някакъв начин беше получила копие от завещанието и го беше подхвърлила в къщата ми.

Изведнъж замръзнах, парализиран от мисълта, която се появи неканена, но ужасяващо ясна в ума ми. Алекс беше подкопала алибито ми. Знаеше, че не съм бил вкъщи при Барбара, когато Езра е бил прострелян. Дали знаеше къде съм бил онази нощ? Подозираше ли за Ванеса? Мили боже! Дали знае, че Ванеса може да ми осигури алиби? А сега Ванеса беше изчезнала.

Не се прибра снощи.

Не можех да довърша мисълта. Но трябваше. Нямах време за губене в страх и отричане на очевидното. Затова формулирах въпроса. Ако Алекс знае, че Ванеса може да осуети плановете, дали би я убила?

Отговорът беше недвусмислен.

Абсолютно.

Вратата на асансьора се отвори. Проправих си път през чакащата тълпа от зелени роби и бели престилки и затичах към изхода. Навън ми стана ясно, че нямам план. Няма къде да отида. Погледнах си часовника. Беше десет и трийсет. Обадих се във фермата на Столън и противно на здравия разум всяка фибра от тялото ми се надяваше. Вдигни, моля те, вдигни. Телефонът иззвъня четири пъти и всяко позвъняване беше като пирон в сърцето ми. Алекс я е убила. Тя е мъртва.

Почти бях съсипан от мъка, но една себична мисъл проби болката и се появи в главата ми, шепнейки предателски. Нямах алиби. Можех да отида в затвора до края на живота си. Самото присъствие на тази мисъл в главата ми ме наведе на идеята, че може би го заслужавам. Отхвърлих я и тя повече не се появи.

След това се обадих на Ханк. Сега повече от всякога имах нужда да говоря с него. Не вдигна домашния си телефон, затова звъннах на мобилния му.

— Точно се канех да ти се обадя — изпревари ме той.

— Слава богу, Ханк.

— Млъкни за малко. Имаме страшни проблеми — усетих, че покрива слушалката с ръка и чух приглушени гласове. Мина почти минута, преди отново да заговори от другата страна на линията. — Добре, излязох.

— Слушай, Ханк. Мисля, че ми хрумна нещо за Ванеса.

— Уърк, не искам да съм груб, но нямаме време да се занимаваме с изчезналата ти приятелка. В момента съм в полицейския участък.

— В Салисбъри?

— Да. Дойдох да проверя докладите за пътните произшествия, преди да започна да търся приятелката ти. Но тук е истинско гнездо на оси. Трябва да поговорим, но не по телефона. Къде си в момента?

— В болницата. Пред изхода на спешното отделение.

— Не мърдай оттам. Опитай се да останеш незабележим. Идвам след минути.

— Почакай, Ханк — успях да кажа, преди да затвори. — Какво, по дяволите, става?

— Намерили са оръжието, Уърк. Онова, което си изхвърлил в реката.

— Какво?

— Просто стой и не мърдай. Идвам след две минути — и затвори. Взирах се в замлъкналия мобилен телефон в ръката ми най-дългите две минути в живота ми.

Намерили са оръжието. Възможно ли е Алекс да е в дъното и на това?

Ханк се появи на паркинга и аз го посрещнах на тротоара. Влязох в седана му. Той нито ме погледна, нито ми проговори. Зави наляво и излезе от паркинга, направи няколко на пръв поглед безсмислени завоя и спря на тротоара. Намирахме се в жилищен квартал. Беше тихо и наоколо не се виждаше никой. Ханк се взираше мълчаливо през предното стъкло.

— Чакам ти да започнеш пръв — рече той накрая и ме погледна.

— Какво имаш предвид?

Лицето му беше напрегнато, погледът също. Когато заговори, усетих студенина в гласа му.

— Каква река? Какво оръжие? Това бяха въпросите, които трябваше да ми зададеш. Притеснявам се, че не ми ги зададе.

Не знаех какво да му кажа. Беше прав. Ако бях невинен, щях да го попитам точно това.

— Не съм го убил, Ханк.

— Кажи ми за оръжието.

— Нямам какво да ти кажа — излъгах инстинктивно.

— Малко хора са на твоя страна, Уърк, и скоро ще останеш съвсем сам. Не помагам на хора, които ме лъжат. Просто правило. Давам ти една минута и следващия път мисли, преди да говориш.

Никога не бях виждал Ханк толкова напрегнат, сякаш всеки миг можеше да ме фрасне в лицето или да започне да си скубе косите. Но не беше само гняв. Чувстваше се предаден й не можех да го виня.

Щом Джийн не беше дръпнала спусъка, нямах причина да лъжа за оръжието. Всъщност би трябвало да съм доволен, че полицията го е намерила, ако това щеше да помогне да обвинят Алекс. Но аз го бях избърсал и изхвърлил, което само по себе си беше престъпление. Но сега за мен най-важно беше да намерим Ванеса и щом Ханк щеше да ми помогне да го направим, бих му казал всичко, което искаше знае. Но преди това имах още един въпрос.

— Как са намерили оръжието?

Ханк изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да ме свали и да отпътува сам. Затова пак заговорих.

— Кълна се в бога, Ханк. Просто ми кажи и ще отговоря на всичките ти въпроси.

Той започна да го обмисля.

— Анонимно обаждане. Човекът казал, че видял някой да изхвърля пистолет в реката. Шофьор от шерифството отишъл тази сутрин и го намерил, където посочил анонимният информатор. Това е станало преди час. Знаят, че това е пистолетът на Езра, защото на него са изписани инициалите му.

— Знаят ли кой се е обадил? — мислех си за Алекс. Би направила нещо такова само ако е сигурна, че пистолетът е чист. Не би искала да го свържат с нея.

— Мъжът не се представил, но описанието, което дал, ужасно прилича на твоето. Същият ръст, същата възраст, същата коса и същата кола. Опитват се да го намерят, за да те разпознае. Ако го открият, ти пръв ще разбереш. Милс ще те прибере толкова бързо, че свят ще ти се завие. И ако той те разпознае, край. Присъдата ти е в кърпа вързана.

— Значи е бил мъж? — попитах. — Този, който се е обадил.

— Не ме ли чу? Опитват се да свържат оръжието с теб.

— Но този, който се е обадил, е бил мъж?

А не жена?

— Така чух, ясно? Не е като аз да съм вдигнал телефона. Чух, че бил мъж. А сега ми разкажи за шибаното оръжие. Няма да те подканям повече.

Разгледах лицето му. Искаше да му кажа, че съм невинен. И не защото ме харесваше, макар да знаех, че може би наистина е така, а защото не му се искаше да е сгрешил за нещо толкова важно. Ханк Робинс никога не би свършил услуга на убиец и мразеше да го лъжат.

— Искаш да знаеш защо съм изхвърлил пистолета, след като не съм го убил — това не беше въпрос, а твърдение.

— Ето че вече се разбираме.

И започнах да му разказвам. Говорех и говорех, не спрях, докато не му обясних всичко. Той не продума, докато не свърших.

— Значи си искал да поемеш вината вместо Джийн.

Кимнах.

— Затова си изхвърлил оръжието.

— Да.

— Я пак ми кажи, защо си мислел, че Джийн е дръпнала спусъка?

Не бях много обстоятелствен по този въпрос. Нямаше начин да обсъждам с него нощта, в която мама умря, нито с Ханк, нито с някого другиго. Не знаех дали ще приеме теорията ми, без да е напълно наясно какво би накарало сестра ми да извърши убийство, но трябваше да рискувам. Този труп беше погребан и аз не исках да му ровя костите.

— Джийн не е добре психически от доста време. С Езра имаха разногласия.

— Хм — изсумтя Ханк и усетих, че го губя като съюзник. — Разногласия.

— Семейни работи, Ханк. Не мога да ти ги разкажа. Или ми вярваш, или не. Или ми помагаш, или не. Но само това мога да ти кажа.

Той мълча цяла минута. Не отмести очи от лицето ми и почти чувах как щрака мозъка му.

— Много неща не ми казваш.

— Да. Но както ти обясних, това са семейни работи — поколебах се. Но исках да го моля, но бях на ръба. — Не съм го убил, Ханк. Той беше измамник, грубиян и пълен негодник. Съгласен съм. Но той беше моят старец. Идвало ми е да го спукам от бой много пъти, но не бих могъл да го убия. Трябва да ми повярваш.

— А петнайсетте милиона долара? — попита Хакк и чертите му пак натежаха от съмнение.

— Никога не съм ламтял за пари.

Ханк вдигна вежда.

— Да печелиш не е същото като да ги получиш наготово. Баща ти е роден в бедност. Обзалагам се, че е разбирал това.

— Не ги искам — отвърнах му. — Никой не ме разбира, но аз наистина не ги искам. Оставил ми е къщата и кантората без условия. Това прави някъде към един милион и двеста хиляди. Ще ги продам, ще дам половината на Джийн и пак ще съм по-богат, отколкото някога съм си представял, че ще бъда.

— Шестстотин бона не са петнайсет милиона.

— На мен са ми достатъчни.

— Това би го казал един на милион — Ханк помълча. — Ти един на милион ли си, Уърк?

— Предполагам, че да.

Ханк се облегна на седалката.

— Аз бих взел петнайсетте милиона — заяви той и тогава разбрах, че ще ми помогне.

Запали колата и слезе от тротоара. Пътувахме в мълчание няколко минути.

— И какво искаш да направя? — попита Ханк. — Така, както аз виждам нещата, имаме два избора. Продължаваме да копаем за Алекс или отиваме да говорим с Милс и я оставяме тя да я провери. И колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че втората идея е по-добра. Обаче трябва да излезеш чист от разследването на оръжието, но никой не е казал, че това трябва да стане бързо. След като Милс се убеди, след като събере доказателства срещу Алекс, може и да й кажем. Разбира се, ако намерят анонимния информатор, всичко отива на кино. Няма да е лесно, независимо как ще го направим. Милс би те сдъвкала и изплюла, ако можеше. Няма да е лесно да я убедим. Тя иска да те изкара виновен. Направо си е лична война.

Почти не го слушах, умът ми беше другаде.

— Мисля, че Алекс ще тръгне да ме търси — изтърсих.

— Какво имаш предвид?

— Казах на Джийн за подозренията си. Алекс няма да остане със скръстени ръце. Ще тръгне да ме търси.

Ханк вече клатеше глава.

— Ако тя е убийцата, това е последното нещо, което ще направи. Ще се прави на ударена. Ще чака другите да доказват вината ти. Цялата черна работа е свършена. Тя може да се отпусне и да гледа как се използват парите от данъците й.

— Може би — измърморих, но той не успя да ме разубеди.

— Искаш ли да говоря с Милс?

— Искам да намериш Ванеса — настоях. — Не съм се отказал от това.

— По дяволите! Сега не е моментът да разпиляваме сили да търсим изчезнал човек. Не ме интересува какво изпитваш към нея. Щом Милс намери анонимния информатор, ще те арестува и доколкото на мен ми е известно, вече са проследили обаждането. Лесно могат да организират разпознаване по снимки. Дори може би вече те търсят и този път няма да те пуснат под гаранция. Не и след като си се опитал да унищожиш доказателство. Няма съдия, който да те пусне на свобода. Ще изгниеш в затвора, Уърк. Така че подреди си приоритетите! Игричките свършиха.

— Искам да я намериш, Ханк.

— Да му се не види, Уърк, защо?

Не исках да го казвам, защото това не беше най-важната причина, а и вече се чувствах зле заради нея. Но Ханк трябваше да го чуе.

— Тя не ми е просто приятелка, ясно? Тя е моето алиби.

— Моля? — неверието ясно се беше изписало по лицето на Ханк.

— Бях с нея, когато Езра е бил прострелян. Бях във фермата на Столън.

— О, Боже, Уърк. Защо не ми каза веднага?

— Заради Джийн, Ханк. Но има и нещо друго. И се надявам, че греша.

— Какво? — попита Ханк.

— Според мен Алекс знае, че Ванеса е моето алиби. Възможно е да я е проследила. Дори може вече да я е убила.

Ханк се замисли над моето предположение. Лицето му се втвърди от решителност.

— Ще я намеря, Уърк — не се усмихваше. — Жива или мъртва. Ще я намеря.

— Намери я жива, Ханк — казах, но той не отвърна. Погледна ме веднъж и след това пак се съсредоточи върху пътя.

— Колата ти пред болницата ли е? — попита.

— Оставих една кола там.

Когато пристигнахме пред болницата, му посочих минивана на Стоукс.

— Искам да се прибереш — нареди ми Ханк.

— Защо? Няма какво да правя вкъщи.

— Всъщност — започна той, — има. Четка за зъби, самобръсначка, дрехи. Искам да си събереш багажа и да намериш стая в някой затънтен мотел. Не много далеч, просто някъде, където можеш да се покриеш за ден-два. Измий се, поспи. Като намеря Ванеса, ще отидем при Милс. Но не бих искал да го правим, преди да имаме човек, който може да се закълне, че си бил с него.

Слязох от колата и се наведох през отворената врата.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си върша работата, Уърк. Ако може да бъде намерена, ще я намеря. Като се настаниш, ми се обади да ми кажеш къде си. Звънни ми на мобилния.

— Не мисля, че бих могъл просто да си седя със скръстени ръце — опитах се да намеря думи, с които да изразя какво чувствам. Беше ми трудно. — Повече не искам да се крия.

— Двайсет и четири часа, Уърк. Най-много трийсет и шест.

— Това не ми харесва — и понечих да затворя вратата.

— Хей! — извика Ханк. Обърнах се. — Не се бави у вас, чу ли? Влизаш и веднага излизаш. Милс може вече да те търси.

— Ясно — погледах след него, докато се отдалечаваше.

Качих се в минивана и потеглих към вкъщи. Пред мен се изправиха високите стени, чиято бяла боя беше посивяла и започнала да се бели. Барбара винаги казваше, че къщата има здрав скелет и беше права. Но нямаше сърце, не и докато ние живеехме в нея. Вместо смях, доверие и радост имаше пустота и някакво усещане за загниване и аз не можех да повярвам колко сляп съм бил. Дали пък алкохолът не бе направил живота ми там поносим? Или пък беше нещо друго, някакъв мой недостатък? Може би нито едното, нито другото. Казват, че ако пуснеш жаба в гореща вода, тя веднага ще изскочи. Но ако същата жаба я сложиш в студена вода и започнеш бавно да я нагряваш, тя ще си седи кротко, докато кръвта й не заври. Ще се остави да я сготвят жива. Може би и с мен беше същото. И аз бях като тази жаба.

Замислих се над това и над думите на Ханк. Сърцето му беше добро. Умът — остър. Но не можех да отида в мотел. Не можех да се скрия и да се преструвам, че всичко ще се размине от само себе си. Ако Милс ме търсеше, така да е. Същото се отнасяше и за Алекс.

Стореното — сторено, помислих си и влязох вътре.

Заварих Барбара в кухнята. Стоеше на два метра от вратата като закована или като човек, който се кани да се обърне и да побегне. За част от секундата изглеждаше объркана, но после пусна една крива усмивка и тръгна към мен да ме посрещне. Стоях като пън, докато тя ме прегръщаше и се притискаше в мен.

— О, Уърк. О, скъпи. Извинявай, че не те посрещнах на излизане от затвора. Просто не можех — изкуствено усмихнатите й устни изстрелваха думите бързо и докосването им до моя изцапан в затвора врат ми беше противно. Тя се отдръпна и хвана лицето ми в двете си ръце. Думите й започнаха да се леят още по-бързо. Прескачаха се една друга, препъваха се и падаха. Бяха меки и препалено сладникави, като оставен на слънце шоколад. — Знаеш ли как ме гледат хората — бърбореше. — От тези погледи понякога можеш да си направиш изводи какво си мислят. Знам, че това не е извинение и, разбира се, е нищо в сравнение с това, което ти си преживял, но пак боли. Не можех се появя в затвора, не можех да понеса да те гледам в такова положение. Усещах, че това не е добре за нас. Няма да е здравословно за връзката ни. Затова когато господин Робинс се появи, го помолих той да те посрещне. Надявам се, че съм постъпила правилно. Така ми се стори, че е най-добре. Но после ти не се прибра, не се обади и аз не знаех какво да мисля — пое си дълбоко дъх. — Толкова много неща исках да ти кажа, а сега не мога. Не знам защо е така, много зле се чувствах.

Млъкна и тъй като аз не отговорих, настана неловка тишина. Тя свали ръцете си от лицето ми, плъзна ги по раменете и ме стисна два пъти, преди да ги отдръпне от мен. После ме сграбчи за ризата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Какво? — попитах. Тя изглеждаше стресната, сякаш въобще не очакваше да й отговоря. — Какво искаше да ми кажеш?

Започна да се смее, отначало тихо, след малко съвсем спря. Пусна ръка от ризата ми и ме поглади по дясното рамо, без да ме поглежда в очите.

— Знаеш ли, скъпи, най-вече, че те обичам. Но това според мен го знаеш. Ей такива неща — най-накрая се осмели да ме погледне. — Неща, които се надявам, че искаш да чуеш, особено в такъв момент.

— Много мило от твоя страна — успях да кажа от едното приличие.

Тя се изчерви и се усмихна. Сведе поглед към пода, сякаш внимателно гримираните й ресници все още можеха да ме очароват. Когато вдигна очи, несигурността й беше изчезнала. Гласът й беше уверен, погледът — непоколебим. И тя пак ме стисна за раменете.

— Слушай, Уърк, знам, че ти е трудно. Но ще се справим с това, нали? Ти си невинен. Сигурна съм. Няма да се върнеш пак в затвора. Това ще премине и когато е зад гърба ни, всичко пак ще ни е наред. Пак ще станем идеалната двойка, също като едно време. Хората ще ни гледат и ще казват: „Каква прекрасна двойка!“ Просто трябва да се държим заедно и да го преодолеем. Заедно.

— Заедно — повторих, мислейки си за жабата.

— Това са временни неприятности. Огромни и ужасни, но временни. Това е. Можем да се справим.

Премигнах и този път жабата направо изплува пред очите ми. От водата изскачаха мехурчета и кръвта й кипваше. Исках да извикам, но не го направих, а само гледах как очите й завират. Пуф! И изскочиха от орбитите.

— Имам нужда от душ — рекох.

— Добра идея — съгласи се Барбара. — Изкъпи се хубавичко с гореща вода и когато излезеш, ще пийнем. Ще пийнем и всичко ще е наред — понечих да се обърна, но тя пак заговори, и то толкова тихо, че за малко да не я чуя. — Също като едно време — прошепна. Погледнах я в очите, но те бяха непроницаеми, а устните й бяха изкривени в полуусмивка. — Обичам те, скъпи — излязох от кухнята, а тя извика след мен със затихващ глас. — Добре дошъл у дома.

Отидох в спалнята, където намерих леглото безупречно оправено. Във вазата имаше цветя. Щорите бяха вдигнати и през прозорците влизаше светлина. От огледалото над тоалетката ме гледаше състарен и съсипан човек, но в погледа му се четеше решителност. Взирах се в очите си, докато изпразвах джобовете си и свалях дрехите, с които бях прекарал цял ден. Не изглеждаха толкова състарени и съсипани, колкото лицето ми.

Душът, който си взех, беше на границата на търпимостта ми към горещото. Вдигнах лице към струята, исках водата да пада директно върху него. Не чух кога вратата на банята се е отворила. Усетих, че става течение и чак тогава почувствах ръцете й. Те се плъзнаха по гърба ми като есенни листа. Сигурно съм трепнал.

— Шшшшт — изшътка нежно Барбара. — Стой мирен — понечих да се обърна. — Не се обръщай — промълви тя.

Обгърна ме и си намокри ръцете под душа. Потърка сапуна между тях и го остави на мястото му. След това сложи длани на гърдите ми и те станаха хлъзгави от пяната. Сигурно е усетила съпротивата, стегнатите мускули и вдървената поза, а може би и враждебността в мълчанието ми. Но се направи, че не ги забелязва и ръцете й започнаха да се плъзгат от гърдите към корема. Притисна се силно към гърба ми и почувствах, че е гола. Водата се спускаше по раменете ми, промушваше се между слетите ни тела, а тя се бе оставила да я мокри до насита. Потри се в мен, пъхна стройния си крак между моите, а ръцете й си проправиха път надолу, към мястото, където в миналото винаги бяха добре дошли.

— Барбара — гласът ми се появи като натрапник. Пръстите й работеха все по-усърдно, сякаш едното постоянство можеше да ме накара да поискам спасението, което тя смяташе, че има властта да ми предложи.

— Остави ме да го направя — прошепна.

Не исках да я наранявам. Не исках да имам нищо общо с нея.

— Барбара — повторих този път по-настоятелно. Посегнах към пръстите й, а тя ме обърна с лице към себе си.

— Мога да го направя, Уърк.

Предната част на косата й беше мокра, а задната — все още суха. Лицето й беше толкова сериозно, че ме напуши смях. В очите й имаше отчаяние, сякаш само то й беше останало и тя разбираше, че няма друго какво да ми предложи. За миг не знаех какво да кажа и точно в този момент тя падна на колене.

— За бога, Барбара! — не можах да прикрия отвращението в гласа си, блъснах я грубо и минах покрай нея. Отворих вратата и взех хавлията. Парата ме последва в настъпилата ужасна тишина. Водата спря да тече. Не се обърнах назад. Барбара дойде при мен и видях, че не си е направила труда да се прикрие. Все едно не забелязваше водата, която й влизаше в очите и се стичаше по пода. Продължавах да не и обръщам внимание, но ми стана ясно, че няма да се махне просто така. Затова се обърнах и я погледнах в очите. Кърпата ми беше натежала от изстиваща влага. Сърцето ми също бе натежало.

— Моят живот също се разпада — каза тя. Но в очите й нямаше тъга, а гняв.