Джон Харт
Кралят на лъжите (25)

24.

Стаята беше квадратна и имаше метални решетки около лампите. Миришеше на мръсни крака. Нагънати от старост парчета черен линолеум покриваха пода и придаваха на стаята смачкан вид, сякаш някакви гигантски ръце я бяха стискали. Чудех се тя ли е крива, или на мен нещо не ми беше наред. Стаята се намираше в дъното на полицейския участък и като повечето арестантски стаи имаше зелени стени, метална маса и два стола. Имаше и огледало, зад което знаех, че се намира Милс. Тя знаеше, че аз знам, а от това положението ставаше наистина глупаво.

Въпреки всичко усетих неочаквана усмивка да разтяга лицето ми. Може би защото знаех, че имам алиби. Ако то не издържеше, имах и резервно, а това правеше ситуацията сюрреалистична. Може би бях по-близо до ръба, отколкото предполагах. Какъвто и да бе случаят, не можех да се отърва от усещането за нереалност.

Вкараха ме през задния вход през гаража, после ме поведоха по бетонния коридор към това място, което миришеше на крака. Свалиха ми белезниците и си тръгнаха. Седях в тази стая от час, но не се бях докоснал до гарафата с вода на масата. Бях чувал ченгетата да се шегуват с тази техника. Заподозрените с пълен мехур често си признавали без бой, само и само да излязат и да отидат до тоалетната. И изчакването беше обичайна практика. Искаха да осъзнаеш какво се случва. Харесваше им да се потиш от страх.

Седях неподвижен и се опитвах да се подготвя и ужасно ми се пушеше. Мислех си за всичките ми клиенти, стояли в тази стая преди мен.

Милс влезе и с нея и миризмата на презряла праскова. Последва я и друг детектив, познавах го по физиономия, но не помнех името му. Милс седна срещу мен, а той се облегна на стената до огледалото. Имаше големи ръце и малка глава. Беше закачил палците си на джобовете и ме наблюдаваше, без да мигне.

Милс постави на масата обичайните неща — бележник, молив, касетофон, папка от кафява хартия. После сложи пред мен лист и аз разпознах протокола, с който удостоверявах, че са ми прочетени правата. Включи касетофона и съобщи датата и часа. Назова по име всички присъстващи и след това ме погледна право в очите.

— Господин Пикънс, бяха ви прочетени правата. Нали така?

— Може ли цигара? — попитах.

Милс хвърли поглед към детектив Малка глава и той извади пакет „Марлборо лайтс“. Взех една и я пъхнах между устните си. Той се наведе през масата, поднесе ми евтина розова запалка и се върна на мястото си до стената.

Милс повтори въпроса.

— Бяха ли ви прочетени правата?

— Да.

— Разбирате ли ги?

— Да.

— Пред вас е стандартен протокол на щата Северна Каролина. В него също са ви обяснени правата. Бихте ли го прочели на глас?

Взех формуляра и го прочетох заради записа и всеки съдия, който би се заял за коректността на разпита.

— Разбирате ли тези права? — Милс не поемаше и най-малък риск.

— Да.

— Ако желаете да говорите с нас на този етап, ще ви помоля да отразите желанието си в протокола, след това да напишете датата и да го подпишете.

На тези протоколи имаше кутийка, която трябваше да отбележиш, ако желаеш разпитът да продължи. Според закона, ако след ареста заподозреният поиска адвокат, полицаите са длъжни да спрат разпита незабавно. Всичко казано след тази молба е недопустимо в съда, както и всяко доказателство, намерено вследствие на казаното след спиране на разпита.

Винаги казвах на клиентите си едно и също нещо: „Не подписвайте този проклет протокол и си дръжте устата затворена. Нищо, което кажете, няма да ви помогне“.

Пренебрегнах собствения си съвет, подписах протокола и го подадох. Ако Милс е била изненадана, добре го прикри. Прибра документа в кафявата папка, сякаш се боеше, че мога да си променя решението и да го скъсам. За миг изглеждаше несигурна и ми хрумна, че въобще не е очаквала да й сътруднича. Но аз имах нужда от информация, която нямаше да получа, ако не играех играта им. Бяха намерили нещо. Исках да знам какво е. Беше опасна игра.

Поех инициативата.

— Обвинен ли съм?

— Аз водя разпита — продължаваше да се държи спокойно, все още спазваше професионална дистанция, но това нямаше да продължи дълго.

— Винаги мога да се откажа от подписа на протокола — напомних.

Малко хора знаеха това. Можеш да подпишеш протокола с кръв, да отговаряш цял ден на въпросите и след това да си промениш решението. Тогава трябваше да спрат разпита, а никое ченге не искаше да направи това, докато не получи своето. Видях по челюстта на Милс да потрепва мускулче. Картите винаги се раздаваха в полза на ченгетата и те често се възползваха от хорското невежество за работата на системата.

— Не. Не е повдигнато обвинение.

— Но имате заповед за арест?

Тя се поколеба, след това отговори.

— Да.

— Кога я получихте?

Устните й силно се свиха, видях, че и детектив Малка глава се изопна до стената.

— Това не е важно.

Вътрешната й борба прозираше на лицето. Отговорът й щеше да ме вбеси, но същото щеше да направи и мълчанието й. А аз познавах Милс, искаше да говоря, искаше го така отчаяно, че чак физически го усещах. Ако проговорех, можеше да ме препъне, да постигне ранна победа. Ако упражнях правото си на мълчание, нямаше да има това удоволствие. Но тя искаше бърз удар. Искаше кръв и вярваше в способността си да я получи.

— В един часа — отвърна накрая.

— И изчакахте да мине пет, за да ме арестувате.

Милс сведе поглед към бележника си, засрамена, че този разговор се записва официално. И ченгетата си имаха правила. Не позволявай на заподозрян да контролира разпита.

— Просто искам да се уверя, че сме наясно един с друг — продължих. — Знам защо сте изчакали — и наистина беше така. Като ме арестуват след пет, нямах шанс да се явя пред съдия и да поискам освобождаване под гаранция. Не и същия ден. Това означаваше поне една нощ в ареста и в това нямаше нищо лично. Също както нямаше нищо лично във вестника, който беше оставила на масата в кухнята ми. Искаше да усетя стягането на примката. Просто и ясно.

— Свършихте ли? — попита.

— Просто да се уверя, че сме наясно.

— Тогава да продължаваме — тя започна систематично да изпълнява процедурата и трябваше да й призная, че беше добра. Установи самоличността ми, връзката с убития и професията ми с минимум диалог. Искаше чист и ясен протокол. Разпита ме за нощта, в която баща ми беше умрял и беше много подробна. Искаше да й разкажа всичко минута по минута и аз й разказах същото, което й бях разказал и преди. Случката с майка ми. Болницата. Къщата на Езра. Телефонното обаждане. Внезапното му излизане. Спестих й сериозността на кавгата му с Джийн и потвърдих, че след като съм си тръгнал от къщата на Езра, съм прекарал остатъка от нощта у дома си.

— Не — отговорих. — Повече не видях баща си.

— Ами оръжието му?

— Какво за него?

— Знаехте ли къде го държи?

— Много хора знаеха.

— Така не отговаряте на въпроса ми.

— Знаех къде го държи.

— Можете ли да стреляте?

— Насочваш го и дърпаш спусъка. Не е ядрена физика.

— Знаете ли къде е сега?

— Не — отвърнах. — Нямам представа.

Тя започна всичко отначало. Отново ме разпита за всяка подробност и после още веднъж. Подходи към версията ми от различни ъгли, търсеше разминавания, малки лъжи, които всеки виновен изрича.

— В колко часа си легнахте? Ами жена ви? За какво си говорехте? Разкажете ми за спора. Какво се случи в болницата? Какво друго каза баща ви, преди да тръгне? Ами телефонното обаждане? Да повторим всичко от начало.

И отново, и отново, часове наред.

— Разбирахте ли се с баща си? Какви бяха финансовите ви споразумения за общата практика? Съдружници ли бяхте, или бяхте нает от него? Имахте ли ключ за къщата му? Вечер заключваше ли кабинета си? Ами бюрото му?

Помолих за вода и Милс ми наля една чаша от гарафата. Отпих малка глътка.

— Кога научихте за завещанието?

— Знаех, че ще ми остави къщата, но не знаех нищо друго, докато не се срещнах с Хамбли.

— Баща ви никога ли не го е обсъждал?

— Той беше потаен човек, особено по отношение на парите.

— Хамбли ми каза, че сте се ядосали от условията на завещанието. Каза, че сте проклели баща си.

— Джийн не беше включена в него.

— И това притесни ли ви?

— Мисля, че е жестоко.

— Да поговорим за майка ви — Милс смени темата и аз се стегнах.

— Какво за нея?

— Обичахте ли я?

— Що за въпрос е това?

— Моля, отговорете на въпроса.

— Разбира се, че я обичах.

— Ами баща ви?

— Той също я обичаше.

— Не това имах предвид.

— Той ми беше баща.

— Това не е отговор на въпроса ми — рече тя.

— Мисля, че е.

Тя се облегна на стола си и се наслади на властта, която имаше над мен.

— Бяхте ли приятели?

Замислих се и за малко да излъжа. Не бях сигурен защо казах истината, но така стана.

— Той ми беше баща и делови партньор. И не мисля, че имаше много приятели.

Милс прелисти страниците на бележника си и провери някои стари записки.

— Нощта, в която майка ви почина…

— Беше нещастен случай — изрекох малко прекалено високо.

Милс вдигна поглед, като пръстите й все още държаха страниците.

— Вече го казахте. Но е имало въпроси. Назначена е проверка.

— Не сте ли чели доклада? — попитах.

— Чела съм го. Но той повдига някои въпроси.

Свих рамене, сякаш не ми пукаше.

— Хора умират. Задават се въпроси. Така се прави.

— Къде беше Алекс Шифтън? — попита.

Този въпрос ме свари неподготвен.

— Алекс?

— Да. По време на опора. И след това. Къде беше тя?

— Не знам — капвах й истината.

Милс си записа нещо в бележника и след това рязко смени посоката.

— Никога не сте виждали завещанието на баща си, така ли?

Беше ме питала вече за това.

— Никога не съм виждал завещанието — отвърнах. — И не съм знаел никакви подробности. Докато не разговарях с Кларънс Хамбли, нямах представа, че състоянието му е толкова голямо — усетих раздвижване и се обърнах към детектив Малка глава. Той всъщност не беше помръднал, но ъгълчето на тънката му уста се беше вдигнало нагоре. Изведнъж усетих истинската опасност на играта, която играех. Не знаех какъв капан ми е заложила Милс, но го чувствах. Следващите думи казах много бавно. — Със сигурност не знаех, че ми е оставил петнайсет милиона.

Отново впих очи в детектив Милс и видях първите искри на триумфа. Какъвто и коз да криеше, скоро щях да разбера. Отвори кафявата папка и извади нещо, което приличаше на документ в прозрачна найлонова торбичка за веществени доказателства. Прочете номера на вещественото доказателство за записа, извади документа и го сложи пред мен. Знаех какво е, още преди да докосне масата. Един поглед потвърди подозренията ми. „Последна воля и завещание на Езра Пикънс“, пишеше на него.

— Никога не сте виждали този документ? — попита.

— Не — в стомаха ми зейна дупка. — Никога не съм го виждал.

— Но според заглавието на документа, това е заведението на баща ви. Вярно ли е това твърдение?

— Пише, че е последната воля и завещанието на баща ми, да. Но ще трябва Кларънс Хамбли да го потвърди.

— Вече го направи — съобщи Милс. — В него има изречение, което е подчертано с жълт маркер. Последните три думи на завещанието са подчертани три пъти с червено. Ще ви го покажа и ще ви питам дали някога сте го виждали.

Тя обърна завещанието към мен. Усещането за сюрреалистично спокойствие, което ме беше обзело, започна да се изпарява.

— Никога не съм го виждал.

— Бихте ли прочели подчертаните думи?

Усетих, че детектив Малка глава се отлепи от стената. Прекоси стаята и застана зад Милс. С глух глас прочетох думите на баща ми. Беше глас от гроба, който ме закопаваше.

— „На сина ми Джаксън Уъркмън Пикънс оставям попечителството над петнайсет милиона долара“ — цифрата беше допълнително подчертана с червено. Който го беше направил, беше натискал здраво, сякаш от гняв или надежда. Не можех да вдигна очи. Знаех какъв ще е следващият въпрос. Той дойде от Милс.

— Бихте ли ни обяснили, как този документ, който никога не сте виждали, се е озовал в дома ви?

Не можех да им отговоря. Едвам дишах. Бяха намерили завещанието на баща ми в къщата ми.

Имаха мотива, който им трябваше.

Изведнъж на масата пред мен се стовари длан. Подскочих на стола си и вдигнах очи към Милс.

— По дяволите, Пикънс! Отговори на въпроса. Какво прави това в дома ти?

Милс продължаваше да ме засипва с въпроси, докато удряше по масата с отворена длан.

— Знаел си за завещанието — изстреля. — Имал си нужда от парите и си го убил!

— Не — твърдо отрекох. — Това не е вярно.

— Хамбли ни каза, че баща ти е смятал да промени завещанието. Щял е да те изключи, Пикънс. Петнайсетте милиона долара са щели да отлетят през прозореца и ти си изпаднал в паника. Затова си му пуснал два куршума в главата и си изчакал да бъде открито тялото му. Така е станало, нали? Признай си!

Бях поразен. Щял е да ме изключи? Хамбли не ми го спомена. Оставих тази мисъл на заден план и се съсредоточих върху настоящето. Това беше тежък удар, стратегически кошмар, но съм се справял и с по-тежки ситуации. Трябва да си помисля. Трябва да се успокоя. Поех бавно и дълбоко дъх и си наложих да мисля за записа на разпита и за бъдещите съдебни заседатели. Това бяха просто показания, напомних си. Нищо повече.

И почти го повярвах.

— Свършихте ли? — попитах и се облегнах на стола. Гласът ми беше тих и знаех, че в сравнение с него истерията на Милс изглежда доста крайна. Тя стоеше наведена през масата. Вгледа се в лицето ми, после се изправи. — Може ли да го взема? — посочих аз завещанието на баща ми.

Милс кимна, отстъпи и седна. Лицето й вече не беше толкова червено.

— Само ако възнамеряваш пак да отговаряш на въпросите ми.

Отказах да отговоря. Взех документа от масата и бавно го прелистих. Трябваше ми нещо, за което да се хвана. Каквото и да е.

Намерих каквото търсех на страницата с подписите.

— Това е копие — констатирах. Оставих документа обратно на масата и пригладих краищата му.

— Е, и? — видях, че в погледа й премина сянка от притеснение. Пролича си и в гласа й.

— Има ограничен брой оригинали на завещанието. Обикновено един остава у клиента и един у адвоката, който го е съставил. Два оригинала, значи. Може би три. Но копията може да са неограничен брой.

— Това няма никакво отношение. Важното е, че си знаел условията на завещанието.

Спорът й с мен беше първата й истинска грешка. Беше отворила вратата, даваше ми възможност да предполагам и сега беше мой ред да се наведа през масата. Исках следващите ми думи да се запишат за протокола, затова говорех ясно.

— Взела си копие от завещанието от Кларънс Хамбли. Направила си го преди обиска в дома ми. Имаме един човек, за когото знаем, че е имал копие и това си ти. Мога да предположа, че си дала копие и на районния прокурор. Кларънс Хамбли, разбира се, разполага с оригинал, така че и той може да си направи копие. Ставате трима души с копия на завещанието, които също така през последните няколко дни са влизали в дома ми — започнах да броя на пръсти и да ги свивам един по един, докато говоря. — Хамбли беше на събирането в памет на Езра вечерта, след като беше намерено тялото му. Един. Районният прокурор се е отбил онзи ден да говори с жена ми. Отишъл е специално до дома ми, за да се види с нея. Не другаде, а в къщата ми. Двама. И ти си била там по време на обиска. Ти си третият. Всеки един от вас би могъл да е подхвърлил това копие.

— Съмняваш се в почтеността ми? — попита Милс. — Или в тази на районния прокурор? — видях, че страните й пак се зачервиха. Думите ми уцелиха десетката. Тя се ядоса.

— Ти се съмняваш в моята почтеност. Така че — защо не? Трима души, които са разполагали с копие на завещанието, са идвали в къщата ми през последните няколко дни. Това е сериозен проблем за теб, детектив Милс. Хората обичат добрите теории на конспирацията. И да не забравяме и подчинените на Хамбли. Петнайсет души работят за него, плюс петима адвокати. Всеки един от тях би могъл да е копирал документа. Провери ли ги? Обзалагам се, че срещу сто долара можеш да си купиш копие от завещанието на мъртвец, стига да намериш подходящия човек. Никакъв проблем, нали? През последната година и половина при мен и Барбара са идвали безброй много хора. Един от тях може да е купил копие на завещанието и да го е подхвърлил в къщата ни. Проста работа. Трябва да провериш и тях обаче.

Милс беше бясна, а аз точно това исках. Повиши тон, като заговори.

— Увъртай, колкото си искаш, но няма да се намери съдебен заседател, който да ти се върже. Съдебните заседатели вярват на ченгетата и на районния прокурор. Завещанието беше в дома ти. Знаел си за петнайсетте милиона.

— Не бих прибързвал да обиждам съдебните заседатели от окръга. Те са по-умни, отколкото си мислиш. Може да те изненадат.

Милс съзря опасността от това, че ми позволява да поема контрола, когато й се усмихнах. Бях спокоен. А тя не беше. Беше нарекла съдебните заседатели глупаци. А аз им бях направил искрен комплимент. И това щеше да го има в официалния протокол.

— Разпитът приключи — обяви Милс. Очите й горяха от решителност и в тях прочетох истинска омраза.

Не бях готов да я пусна. Още не. Исках още една версия да остане в протокола.

— Да не забравяме, че някой проникна незаконно в кабинета на Езра — припомних й. — И се опита да ме убие със стола. Чудя се какво ли е търсел. Може би е откраднал копие от завещанието.

— Достатъчно — Милс пак бе скочила на крака и се бе подпряла с ръце на ръба на масата. Повече нищо нямаше да получа от нея. Това беше ясно.

Затова казах единственото, което ми беше останало за казване.

— Много добре. Оттеглям подписа си от протокола за правата ми и се възползвам от правото си да запазя мълчание. Разпитът приключи.

Милс щеше да се пръсне, лицето й се напълни с кръв. Усети вкуса на победата и й хареса, но аз я спрях и разбих на пух и прах хипотезата й. Но това не ми беше достатъчно — и аз го знаех — ами я и злепоставих, хвърляйки сянка на съмнение в почтеността й. Тя не беше обмислила добре важността на факта, че става въпрос за копие от завещанието. Оригинал би бил много по-разобличаващ. Но накрая всичко се оказа кьорфишек. Тя имаше каквото искаше. Аз бях официално заподозрян. Никога не бях виждал завещанието, а то бе намерено в дома ми.

И освен това — петнайсет милиона долара! Много съдебни заседатели биха се повлияли от цифрата.

Когато Милс излетя през вратата и ме остави сам с тези мисли, трябваше да разреша два въпроса, които сами по себе си бяха още по-притеснителни. Защо баща ми е искал да ме изключи от завещанието и защо Хамбли не ми го беше казал?

Потърках лицето си и ми се стори, че не е моето. Набола брада, дълбоки бръчки. Погладих с длани зачервените си очи, но ги отворих, когато чух детектив Малка глава да се приближава към масата. Остави пред мен телефон.

— Един разговор, адвокат. И го подберете внимателно.

— Какво ще кажете за малко лично пространство? — попитах.

— Няма начин — отвърна и се облегна пак на стената.

Напрежението от разпита вече се оттичаше от мен. Погледнах телефона и си спомних лицето на Ванеса, когато избяга от думите на Барбара. Имах право на един разговор. Превъртях през ума си всички познати адвокати и накрая набрах единствения номер, който имаше смисъл за мен. Чух телефонът във фермата на Столън да звъни и така силно стиснах слушалката, че ме заболя ръката. Алиби ли си търсех? За миг може би да, но най-вече исках да знае, че не съм я изоставил. Моля те, надявах се тихо. Моля те, вдигни. Но тя не вдигна. Чух само равният й глас да призовава обаждащия се да остави съобщение. Не можех. Какво да й кажа? Затова върнах слушалката на мястото й и смътно усетих любопитния поглед на детектива, докато проумявах факта, че далеч оттук само някаква безчувствена машина чува изпълненото ми с болка дишане.