Джон Харт
Кралят на лъжите (31)

30.

След първоначалните си излияния Ронда Темпъл се затвори. Не искаше да говори повече за Вирджиния и за причините да подпали къщата. Но ми разказа как умряла Алекс, по-малката й дъщеря. Историята не ми излизаше от ума по целия път към Салисбъри и знаех, че е дошъл моментът да поговоря с Джийн. Трябваше да я попитам. Трябваше да знам.

Паркирах колата на Стоукс и тръгнах към входа на спешното отделение. Кимнах на един лекар, който пушеше отвън, и влязох в ярко осветената болница. Бюрото на главната сестра беше празно. Нямаше никого и на пейките и столовете в чакалнята. Чувах бръмченето на флуоресцентните лампи и пневматичния съсък на вратите, които се плъзгаха зад мен. Зърнах движение зад стъклената преграда, мярна се бяла престилка, после всичко се успокои. Мястото беше пусто. Наистина се почувствах като призрак, когато минах през рецепцията и тръгнах по един дълъг коридор. От двете му страни се нижеха автомати за закуски и напитки, телефони и затворените врати на кабинети като кутийки, в които нисшите администратори работеха от девет до пет. Намерих асансьора и влязох в него. Натиснах копчето за третия етаж.

В сестринската стая в крилото, където беше Джийн, нямаше никого и аз минах бързо покрай нея. Когато стигнах стаята й, една сестра се появи иззад ъгъла и тръгна към мен, но главата й бе наведена. Не ме видя, затова влязох и затворих вратата зад себе си. Стаята ми се стори много тъмна след яркия коридор, но не й липсваше съвсем осветление. Част от него идваше отвън, а и мониторите блестяха зловещо. Очаквах да намеря Алекс вътре и честно казано не знаех какво да правя в такъв случай. За щастие я нямаше. Имах нужда от вниманието на Джийн, а не от още една изнервяща битка.

Хванах ръката на Джийн и тя ми се стори изсъхнала, сякаш наистина кръвта й бе изтекла. Но поне беше топла. Наведох се към нея. Очите й се движеха под клепачите и се зачудих какво ли сънува. Нещо страшно. Животът й беше истински кошмар. Едва ли намираше покой, като затвори очи. Искаше ми се да я събудя, но не го направих. Седнах на стола до леглото й, продължавах да държа трескавата й ръка. По едно време подпрях глава на тясното легло, отпуснах се на стола и най-накрая заспах.

Сигурно и аз съм сънувал, защото усетих, че ръката й е на челото ми и чух гласа й. „Как можа, Уърк? Как можа да го направиш?“ Ръката й се отдръпна, тя млъкна, но както става само в сънищата, знаех, че плаче, без да я виждам.

Стреснах се и се събудих. Джийн ми се струваше като направена от сажди, очите й бяха две тънки мрачни цепки, но после премигна и разбрах, че е будна и ме гледа.

— Кога дойде? — гласът й беше немощен като ръцете й. Потърках си очите.

— Искаш ли вода? — попитах.

— Да, моля.

Налях й в пластмасовата чаша на нощното шкафче.

— Няма лед.

— Все едно — изпи я и й налях още.

Гледах торбичката с физиологичен разтвор, закачена над нея, проследих с очи тръбичката до иглата, която влизаше в ръката й под бял кръст от лейкопласт. Не ми беше трудно да си спомня червената локва от кръвта й на пода на бащината ми къща. Сигурно ще бъде дехидратирана цяла седмица.

Вдигнах очи към лицето й, видях отпуснатата й уста и се зачудих какви ли лекарства й дават. Антидепресанти може би? Успокоителни? Видя, че я гледам и се извърна.

Не исках да й задавам въпросите, които трябваше да й задам. Тя беше направо прозрачна, никога не бях виждал по-крехък човек.

— Как си, Джийн? Държиш ли се?

Тя премигна срещу мен и за миг ми се стори, че няма да отговори. Сгъна колене, сви се на пашкул и май се канеше да се извърне на другата страна, както направи последния път.

— Казаха, че си ми спасил живота — изречението беше напълно лишено от емоционален пълнеж.

Казаха, че колата ти е синя. Нещо такова.

За малко да излъжа. Не исках да ме мрази заради това.

— Възможно е — отвърнах.

— Дори Алекс така смята. Казва, че си ме намерил и си ми сложил турникети на ръцете. Че само още една минута и съм щяла да умра.

Погледнах пръстите си, които помнеха хлъзгавото усещане от кръвта й и как силно ги бях притискал към шията й, докато търсех пулс.

— Ти ми се обади — припомних й. — И аз дойдох.

— Това е третият път — продължи тя. Усетих, че се раздвижи и вдигнах глава точно когато тя се извърна. — Сигурно ме мразиш.

— Не — сложих ръка върху нейната и я обърнах, за да виждам лицето й. — Никога няма да те намразя, Джийн. Да не си го помислила. Не мога да те мразя — стиснах я за рамото и произнесох думите, които би трябвало да казвам често, но никога не успявах. — Ти си ми сестра. Аз те обичам.

Сега беше неин ред да кимне. Поклати глава отривисто, клепачите й се спуснаха като завеси над очите и сълзите се задържаха над хлътналите й бузи, преди да потекат по лицето й в две дълги, горещи струйки. Избърса ги с едната ръка, изтри ги с тежката превръзка, която покриваше китката й. Понечи да каже нещо, но затвори уста и думите останаха неизказани. Но продължи да кима. Аз обаче я разбирах. Трудно й беше да говори. Така бяхме възпитани.

Исках да я попитам дали има нужда от нещо. Още вода? Допълнителна възглавница? Искаше ми се да я попитам, но не го направих. Имаше друг голям и опасен въпрос. И той не можеше да бъде отлаган повече. Трябваше да знам. Не можех да отида при Милс, докато не изслушам Джийн.

— Ти ли го направи? — попитах.

Джийн изглеждаше ужасена.

— Какво? — прозвуча почти като стон и сълзите й потекоха по-обилно, но вече не можех да спра. Всяко мое действие от последната седмица се основаваше на предположението, че Джийн е дръпнала спусъка. Бяха ме вкарали в затвора заради него. По същата причина сега ме грозеше доживотен затвор.

— Ти ли го уби? — попитах пак. — Ти ли уби Езра?

Джийн зяпна и после затвори уста.

— Мислех, че си ти — отвърна. Беше детинският й глас, толкова уязвим, че усетих, че не ме лъже. Наистина вярваше, че съм аз.

— Алекс ли ти каза така, Джийн? Затова ли мислиш, че съм аз? Защото тя така ти каза?

Джийн поклати глава, косата се раздвижи пред очите й и падна върху челото. Забелязах, че е придърпала завивките чак до шията си. Погледът й беше объркан.

— Ти си го направил, Уърк. Така е трябвало.

— А аз си мислех, че си ти — отвърнах. Джийн започна да се люлее, сякаш думите ми бяха куршуми. Очите й се разшириха и тя се притисна по-дълбоко във възглавницата зад гърба си.

— Не — и пак поклати глава. — Ти трябва да си. Няма друг начин.

— Защо? — наведох се по-близо до нея. — Защо аз?

— Защото… — гласът й заглъхна. Опита пак. — Защото…

Довърших мисълта й.

— Защото, ако не съм аз и не си ти, би трябвало да е Алекс. Това ли щеше да кажеш?

Този път се извърна на другата страна. Сви се в ембрионална поза, сякаш се боеше да не я ритна. Аз бях напълно объркан. Джийн не го бе извършила. Ако не знаех истината за Алекс, нямаше да повярвам.

А бях така сигурен.

— Има някои неща за Алекс, Джийн. Неща, които може би не знаеш — трябваше да я разтърся и извадя от инертността й, за да я накарам да приеме истината.

Но се обади от другата страна на пропастта, която аз изкопах между нас.

— Знам всичко за Алекс, Уърк. Нищо ново не можеш да ми кажеш.

— Знаеш ли, че това не е истинското й име?

— Не го прави, Уърк. Не се опитвай да застанеш между нас.

— Знаеш ли? — повторих въпроса.

Джийн въздъхна.

— Вирджиния Темпъл. Това е истинското й име. Смени го, когато я пуснаха.

— Знаеш ли, че е убила баща си? — попитах.

— Знам — отвърна тя.

— Знаеш? — не можех да повярвам. — Знаеш, че го е убила? — Джийн кимаше, но аз не можех да спра. Ужасът от този факт беше все още прекалено пресен в ума ми. Печено месо. Изпържени дробове. Алекс, която гледа, и майка й, нарязана на ленти. — Закопчала го е с белезници за леглото и го е подпалила. Изгорила го е жив, Джийн. За бога, изгорила го е жив!

Изведнъж скочих на крака. Джийн се сви още повече там долу, под мен. Беше прегърнала коленете си и ги стискаше. Тръбичката, която излизаше от банката с физиологичния разтвор, се беше прегънала. Успокоих се и се опитах да овладея разбеснелите се в мен емоции. Знаех, че губя контрол. Идваше ми прекалено много. Поех дълбоко въздух, след това се наведох и оправих прегънатата тръбичка. Когато ръката ми докосна рамото й, тя трепна.

— Извинявай, Джийн. Наистина съжалявам — тя не отговори, но се надигна и пое дълбоко дъх, а аз се отпуснах отново на стола. Хванах лицето си с две ръце и притиснах очите си, докато не видях звездички. Ако не брояхме хрипливото дишане на Джийн, стаята беше съвсем тиха. Отместих ръцете си и я погледнах. Все още беше свита на топка.

— Това ме плаши, Джийн. Плаша се от това, че е убила баща си и че има такава власт над теб — млъкнах и затърсих по-подходящи думи. — Просто ме плаши.

Джийн не отвърна и аз дълго седях и гледах мълчаливо. След няколко минути усетих, че имам нужда да се размърдам, да направя нещо. Станах и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и се загледах в паркинга. Една кола спря и загаси фаровете си.

Джийн заговори толкова тихо, че едвам я чувах.

— Имала е басейн. Като малка е имала басейн.

Върнах се до леглото й. Тя завъртя глава на възглавницата и видях, че е оставила на нея мокри петна.

— Басейн — повторих, за да й дам да разбере, че съм готов да я изслушам. Седнах. Очите й бяха огромни и зачервени. Тя ме погледна за кратко, после пак се обърна към стената. Забих поглед в гърба й и зачаках. Най-накрая тя продължи:

— Един от онези басейни над земята, с които се подигравахме, когато бяхме деца. Бедняшки басейн. Не й пукало, че е евтин и нескопосан. Че бил зад караваната или че се виждал от пътя. Била дете, нали разбираш. А това си бил басейн — Джийн млъкна. — Най-хубавото нещо, което някога е имала.

Виждах го все едно ми беше пред очите. И вече предчувствах истината, досещах се по тона й. Басейнът не е бил най-хубавото нещо в живота й, съвсем не.

Джийн продължи:

— Когато станала на седем, баща й въвел нова политика. Точно така се изразявал. „Въвеждаме нова политика за басейна“. Опитал се да се шегува с това. На нея пак не й пукало. Но ако искала да си играе в басейна, трябвало да е на високи токчета и гримирана. Това била политиката — спря да говори и чух как рязко пое дъх. — И така започнало всичко.

Знаех накъде бие и усетих вътрешностите ми да се свиват от отвращение. Ханк се оказа прав.

— Политиката не се отнасяла за майка й. Само за нея. Веднъж ми каза, че майка й спряла да влиза в басейна след това. Не направила нищо. Просто си затваряла очите. Онази година баща й бил безработен и само с това се занимавал. Стоял край басейна. През лятото според мен това му е било достатъчно. Да гледа. Но две седмици след като покрили басейна за зимата, се започнало.

Не исках да слушам повече. Исках да млъкне. Но трябваше да я изслушам и тя трябваше да ми го каже. Опитвахме се да намерим път един към друг.

— Не просто си играел с нея, Уърк. Изнасилвал я. И отзад. Когато се съпротивлявала, я биел. Като свършило лятото, не й позволявал да носи пижама. За бога, трябвало е да спи гола. Още една политика бил въвел. Не започнало постепенно и после нещата да се влошат. Случило се изведнъж. Ей така просто един ден, когато била на седем. Оттогава й се случвало редовно. Такива били неговите условия. Обаче станало още по-гадно, защото той се отегчил от нея и трябвало да намери нови начини да се забавлява. Още не може да говори за някои от нещата, които й е причинил. А е най-силният човек, когото познавам.

Продължило с години. Той така и не се върнал на работа. Пропивал се и затъвал в хазарта. Три пъти я преотстъпвал на други, за да си покрива борчовете. Сто долара тук, сто долара там. Първият път била на единайсет. Човекът, на когото я отстъпил, бил надничар в завода за каучук в Уинстън-Сейлъм. Тежал сто и петдесет кила. А Алекс малко повече от трийсет и пет.

— Майка й… — започнах.

— Опитала се веднъж да каже на майка си, но тя не искала да слуша. Обвинила я, че лъже и я шамаросала. Но е знаела.

Джийн млъкна.

— Можела е да се оплаче в полицията — рекох.

— Тя е била дете! Не е познавала друга реалност. Когато станала на тринайсет, положението малко се подобрило. Вече я насилвал по-малко и я биел повече — Джийн извърна очи към мен. — Станала прекалено голяма за него. Влязла в пубертета и той започнал да губи интерес.

— Била е на четиринайсет, когато го е убила — напомних. — От доста време е била в пубертета.

От гърлото на Джийн се изтръгна звук, който беше наполовина смях, наполовина стон. Преобърна се цялата, вдигна се на лакът и ме погледна право в очите.

— Ти не разбираш, Уърк.

— Ако е спрял да я насилва…

— Имала е сестра! — вече викаше. — Затова го е направила. Седемгодишна сестра на име Александрия.

Изведнъж ми светна. Разбрах всичко.

— В деня, в който Алекс убила баща си, сестра й навършила седем години. Празнували го предния ден. Познай какъв подарък й дал татко и.

Знаех отговора.

— Обувки с висок ток, Уърк. Нейните обувки с висок ток и червило. За малкото момиченце на татко. И на нея много й харесали. Не знаела какво означават. Просто искала да се облича като голямата си сестра. Затова Алекс го убила.

Не исках да казвам нищо повече. Не исках повече да наранявам сестра си, но знаех, че най-вероятно точно така ще стане. Ханк ми беше казал, че Джийн обичала Алекс, както проповедникът обича своя бог. Така да бъде. Но тя не беше божествено създание, не беше висша сила. Тя беше един травмиран човек, убиец. Джийн трябваше да го проумее. За нейно собствено добро.

— Какво се случило със сестра й? — попитах. — Алекс разказвала ли ти е?

Джийн изсумтя силно, но тонът й се беше успокоил.

— Не ми е говорила за сестра си. Предполагам, че са изгубили връзка, след като са затворили Алекс. Сестра й най-вероятно не е разбрала какво се е случило, не би могла на такава възраст.

Трябваше да го направя бързо, преди да се вцепеня. Тя трябваше да знае.

— Сестра й е умряла, Джийн. Втурнала се в къщата и изгоряла заедно с баща си — устните на Джийн се извиха и образуваха едно беззъбо черно кръгче. — Дори да е било, без да иска, тя е убила сестра си. И по някаква причина е взела името й. Александрия, Алекс. Не може да е случайно. Убила е баща си, убила е сестра си и според мен е убила и Езра.

Цялото тяло на Джийн затрепери.

— Би ми казала — отвърна и изведнъж стана подозрителна. — Защо го правиш? — попита.

— Съжалявам, Джийн. Знам, че е болезнено, но трябваше да ти го кажа. Заслужаваш да знаеш истината.

— Не ти вярвам.

— Кълна ти се, Джийн. В паметта на майка ни ти се кълна, че това е самата истина.

— Махай се, Уърк. Махай се и ме остави сама.

— Джийн…

— Винаги си бил на страната на татко. Винаги си я мразел.

— Тя е убила баща ни и иска да изпържи мен.

Джийн се надигна от леглото, беше бледа сянка на предишното си аз. Завивките й се отметнаха и тя се олюля на тясното легло. Боях се, че ще падне и ще си разбие черепа в пода. Но тя заби болезнено пръст в мен, в очите й се четеше пълно отричане. Притиснах я прекалено много и препалено бързо.

Загубих я.

— Махай се! — извика и избухна в сълзи. — Махай се! Изчезвай оттук, шибан лъжец!