Джон Харт
Кралят на лъжите (22)

21.

Свърши се. Оръжието на убийството беше в мен и аз вече бях съучастник.

Бях мръсен, мокър и окървавен, уплашен, че ченгетата ще ме намерят, преди да направя каквото трябва. Намирах се на лошо място. Все още не ме търсеха, но вече усещах примката да се стяга и знаех, че е въпрос на време. Бяха изминали пет дни, откакто намериха трупа на баща ми, а ми се струваха цяла вечност. През тези дни открих някои неща за живота, на които старецът ми би трябвало да ме научи. Често казваше, че всеки има демони за убиване и мисля, че вече разбирах какво е имал предвид. Но човек не можеше да убие демоните си, преди да прогледне и да ги види, а тази истина забрави да ми спомене.

Бях сам на моста, на около осем километра извън града. Слънцето вече изгряваше и чувах реката. Звучеше целеустремено и аз се наведох през парапета, сякаш за да вдъхна от силата й. Пръстите ми опипваха пистолета, мислех си за Джийн, какво ли й е струвало да дръпне спусъка, да си тръгне, да продължи да живее. Вече разбирах опитите й за самоубийство и ми се щеше да мога да й го кажа. Защото по свой начин бях минал по същия път. Това, което някога ми бе изглеждало налудничаво, сега ми се струваше напълно логично. Забрава. Освобождаване. Осъзнавах примамливостта и благата милост, въплътени в тези думи. И какво имах да губя в края на краищата? Кариера, на която държах? Семейство? Любовта на жена, която обичам? Непоносимата близост на Ванеса и вярата, че бихме могли да бъдем щастливи.

Имах само Джийн. Тя беше последният остатък от семейството ми и по този начин бих могъл да направя нещо хубаво за нея. Ако се самоубиех с този пистолет, щяха да обвинят мен за смъртта на Езра. Случаят щеше да е приключен. Може би тогава щеше да намери някакво спокойствие. Да напусне Салисбъри и да отиде някъде, където призраците на обичните същества преследваха други, но не и нея. Същото щях да направя и за Ванеса.

Но това никога нямаше да стане. Тя беше продължила напред, и правилно. Да върви по дяволите. Само миг кураж.

Заредих пистолета и той прищрака някак си невъзвратимо.

За това ли бях дошъл тук? Не. Дойдох, за да намеря оръжието и да се погрижа никога да не го открият и използват срещу Джийн. Но мисълта да приключа с всичко ми се струваше правилна. Един миг, вероятно моментна силна болка и Джийн щеше да е свободна от всичко. Милс щеше да си получи жертвата, а моят живот най-накрая щеше да послужи за нещо добро.

Взирах се над реката, виждах как в мъглата над водата се появява светлина и й придава дълбочина. Златният ръб на слънцето се показа над дърветата, беше последният ми изгрев, затова не изпусках движещия се нагоре диск. Светът изведнъж придоби кристална яснота и аз го разбирах напълно: зелените поля, тъмните дървета, калната змия на реката, която също изглеждаше замислена.

Опрях дулото под брадичката си, притиснах го там и потърсих в себе си сили да дръпна спусъка, търсех я в лицата, които преминаваха като на лента пред очите ми. Виждах майка си на пода. Съсипаната Джийн, която ме проклина, че съм приел истината на Езра. Виждах лицето й на погребението, когато се опитах да я хвана за ръката. После Ванеса — пребита и изчукана като животно във вонящата кал. А срамът ми беше толкова голям, че дори сега ме тровеше. Той бе изнасилил Ванеса и аз му бях позволил. Това беше най-лошото и в прилив на решителна себененавист открих силата, която търсех. Спусъкът се задвижи под парещия ми пръст и така силно притиснах пистолета под брадичката си, че вдигнах главата си нагоре. Отворих очи, за да погледна небето. То се бе надвесило над мен като божията ръка, в него се рееше самотен ястреб, разперил неподвижно криле. Кръжеше отгоре ми, но не даваше пукната пара за мен. Гледах го обикаля. Изпищя веднъж и отлетя, а аз осъзнах, че не мога да дръпна спусъка.

Оръжието се изметна и увисна на пръста ми и в настъпилата тишина сълзите ми най-накрая потекоха. Опариха бузите ми, покапаха в скута ми и без да вдигна поглед, хвърлих оръжието в реката под мен. Коленичих, раменете ми се разтресоха и опрях чело в студения парапет. Отначало плачех за спомените и провалите, за всичко, което е трябвало да се случи, а не е, но секундите се изнизваха покрай мен и тогава ме осени велика и ужасна истина. Вях жив и плачех за живота си. Само той ми беше останал и сълзите ми бяха за него. Не заради радостта от него, а заради самото съществувание, заради дъха, който в момента изгаряше дробовете ми и заради всичките неща, които ще видя в небето и ще запомня.

Тръгнах си от реката. Усещах новопоявила се сила, решителност, нещо, което приличаше на надежда. Докато карах, осъзнах какво се бе случило. Бях ударил дъното, но този път се бях оттласнал. Не останах жив, защото ми липсваше кураж, а заради едно внезапно откритие. Можех да дръпна спусъка, но не го направих. Защо? Защото животът не беше идеален и никога нямаше да бъде. Макс беше прав.

Прибрах се вкъщи. Спрях се в дъното на алеята към дома ми и проверих пощенската кутия. Снимката на Алекс, която бях оставил за Ханк, я нямаше, значи беше идвал. В известен смисъл се радвах, че съм го изпуснал. Чух недоверието в гласа му и не можех да понеса да срещна очите му. Може би по-късно, но сега нямах сили.

Когато влязох в кухнята, усетих пълното си изтощение. Едвам си свалих ботушите. Знаех, че в къщата няма никого, не че очаквах да е различно. Исках да ям и имах нужда от кафе, но в стола ми беше много хубаво. Седнах на малкото писалище, на което Барбара прекарваше голяма част от деня си в писане на бележки и разговори по телефона с приятелки. Почти усещах присъствието й, миризмата й, чувах обиграния й смях, с който сдържано изразяваше, че се забавлява. Качих си краката на писалището. Панталоните ми бяха мокри и кални и изпоцапаха листовете й. Седях така дълго и се взирах в мигащото червено око на телефонния секретар. Най-накрая натиснах копчето и механичният му глас ме информира, че имам седемнайсет съобщения.

Тринайсет бяха от репортери. Изтрих ги. Едно беше от Ханк, който потвърждаваше, че е взел снимката, и три от Барбара. В първото беше мила. Във второто — учтива. Но в третото съобщение беше гневна. Не крещеше, но аз разпознах овладените й резки тонове. Къде съм? Това питаше и аз знаех какво си мисли. Че съм у Ванеса.

Изтрих и нейните съобщения и погледнах часовника си. Беше шест и половина, започваше нов ден. Невъзможно беше да заспя, затова отидох да си направя кафе. Точно държах каната под кранчето, когато телефонът иззвъня. Оставих телефонният секретар да се включи. Когато поздравът с гласа на Барбара се извъртя, вече бях спрял водата и тръгвах към кафе машината. Замръзнах, когато чух Джийн. Говореше тихо и напрегнато, беше по-зле отпреди.

— Уърк, къде си? — гласът й беше съкрушен. — Уърк, моля те… — закашля се.

Пуснах каната в мивката и тя се счупи. Сграбчих телефонната слушалка.

— Тук съм, Джийн. Не затваряй.

— Добре — прошепна, но аз едвам я чух. — Добре. Исках… — пак се закашля. — Исках да ти кажа…

— Какво, Джийн? Не те чувам. Къде си?

— … да ти кажа, че всичко е наред. Прощавам ти. Ще го запомниш ли?

— Джийн — извиках обезумял. — Къде си? Добре ли си?

За известно време, освен моя глас се чуваше само дишането й. Започнах да я умолявам:

— Моля те, кажи ми какво става.

— Обещай ми, че ще го запомниш. Имам нужда да го чуя.

Отговорих й, без да разбирам защо, само знаех, че тя има нужда да го чуе, а аз да го кажа.

— Ще го запомня.

— Обичам те, Уърк — промълви, но аз почти не я чувах. — Не позволявай на Алекс да ти внушава обратното — гласът й заглъхна, после пак се появи, очевидно укрепнал. — Винаги сме били едно семейство. Дори когато те мразех.

Знаех какво направи тогава и не можех да го понеса.

Отново заговори, шепнеше тихо:

— Трябваше да означава повече. Аз трябваше да…

— Джийн! — извиках. — За бога!

Мислех, че ще затвори, защото след като избухнах, от другата страна настъпи мълчание, но чух тънко свистене, което после се превърна в тих смях като вятър, разлюлял тревите.

— Странна работа — рече. — Бог — после въздъхна: — Ще му кажа.

Чух как изпусна слушалката и тя се удари в земята, а от далечината долетя гласът й:

— За бога — повтори, но вече не се смееше.

— Джийн! — извиках. — Джийн! — но тя не отвърна, а ужасните думи още звучаха в главата ми: Всички хубави неща стават от третия път.

Оставих слушалката, без да прекъсвам линията. Обадих се на 911 от мобилния си, казах на диспечерката какво се е случило и й дадох адреса на Джийн. Тя ме увери, че ще пратят екип веднага и аз затворих. След това набрах дома на Джийн, но линията беше заета. Ето къде е била.

Навлякох калните ботуши, грабнах ключовете и излетях през вратата. Пикапът не беше за пътищата, по които карах, но все още нямаше трафик и изпреварих линейката. Разхлабените дъски се огънаха под краката ми, когато прекосих на бегом верандата на Джийн. Заблъсках по вратата и крещях името на Алекс, но нищо не се случваше. През улицата ме лаеше куче. Прицелих се в мястото между дръжката и рамката и изритах вратата. Разхвърчаха се трески и влязох в тъмната задушна къща, викайки името на Джийн. Изведнъж в рамката на спалнята се появи Алекс. Беше по боксерки и тениска и косата й стърчеше. Виждах, че току-що се е събудила.

— Къде е Джийн?

— Какво правиш тук? — извика тя в отговор. — Ти ли изкърти вратата ми?

Прекосих стаята с три крачки, сграбчих я за раменете и така я разтърсих, че чух как зъбите й тракат.

— Къде е Джийн, Алекс? Къде е?

Алекс се отскубна от мен, върна се в спалнята и се появи с пистолет в ръка. Вдигна предпазителя и го насочи към мен.

— Измитай се от къщата ми, Уърк, преди да съм те надупчила.

Не й обърнах внимание. Оръжието беше без значение, сякаш виждах пистолет за първи път.

— По дяволите, Алекс. Нещо не е наред с Джийн. Обади ми се. Звучеше разстроена. Къде е?

Думите ми успяха да пробият гнева й, да стигнат до съзнанието й и пистолетът потрепна.

— Какви ги говориш?

— Мисля, че се опитва да се самоубие.

Несигурност се появи на лицето й. Очите й се стрелнаха из къщата.

— Не знам — отговори. — Не е в леглото.

— Какво искаш да кажеш? Хайде, Алекс!

— Не знам. Бях заспала. Ти ме събуди. И тя не беше в леглото.

— Телефонът ви дава заето. Трябва да е тук.

— Всяка вечер отваряме слушалката.

Огледах се из малката къща. Имаше само спалня, кухня, баня и стаята, в която стояхме. Проверих всичките, но Джийн не беше там.

— Колата й — изхриптях, затичах се към прозореца на кухнята и отметнах прашните пердета. Отпред беше само колата на Алекс, корените, които стърчаха от голата земя и едно мазно петно на мястото, където трябва да е била колата на Джийн.

— По дяволите! Няма я — върнах се при Алекс и видях, че е оставила пистолета на телевизора. — Къде би могла да бъде? Мисли, Алекс.

Но тя беше изгубила ума и дума и стоеше неуверено, клатеше глава и си мърмореше под носа.

— Не би го направила. Не би ме оставила — Алекс посегна към ръката ми, погледът й беше станал безумен. След миг гласът й стана по-сигурен.

— Джийн не би го направила. Не и без мен.

— Ето ти новина, направила го е. А сега мисли къде може да е.

Алекс пак заклати глава, когато изведнъж ми хрумна нещо и ясно осъзнах къде е отишла сестра ми.

— Джийн има ли мобилен? — попитах.

— Да.

— О, Боже! Тя е в къщата на Езра.

— Как разбра?

— Просто знам — обърнах се към вратата, мислите ми препускаха. — Знаеш ли адреса на Езра?

— Да.

— Обади се на 911 и им го дай.

— И после?

— Остани тук, за да посрещнеш линейката, ако се появи. И след това ги доведи до къщата на Езра.

— Не — отвърна Алекс. — Тя има нужда от мен. Трябва да съм там.

— Не и този път.

— Не можеш да ме спреш, Уърк.

На вратата се обърнах.

— Тя се обади на мен, Алекс. Не на теб.

Тя се сгърчи от думите ми, но аз не изпитах удоволствие от болката, която й причиниха. Въпреки това имах да й казвам още нещо.

— Предупредих те, Алекс. Казах ти, че има нужда от помощ и че ще те държа отговорна.

След това излязох и хукнах към пикапа си. Къщата на баща ми беше само на няколко километра, но улиците вече се пълнеха с коли. Изпреварих три на непрекъсната осова линия, карах със сто и трийсет километра в час при разрешени шейсет. Забавих се, докато преминавах през релсите, после завих в грешна посока по еднопосочна улица, но спестих две преки от пътуването. Влетях по алеята, закачих един от чемширите и спрях до колата на Джийн. Дотичах до задната врата, блъснах я и отскочих. Беше заключена. По дяволите! Потърсих ключовете си и се сетих, че съм ги оставил в пикапа и трябва да изтичам обратно за тях. Но пък ключът беше в ключалката от вътрешната страна и затова натиснах с цялата си тежест. Влязох, започнах да викам и да светвам лампите. Името й отекваше в мраморните подове, по облицованите с ламперия коридори и се връщаше натрапчиво при мен. Ако не се броеше моят глас, в къщата цареше пълна тишина.

Движех се с бясна скорост: кухнята, кабинета, билярдната зала. Къщата беше голяма, а сега ми изглеждаше по-голяма от всякога. Можеше да е навсякъде, спомних си и за леглото горе. Но после се сетих и се затичах към фоайето. Завих зад ъгъла и я видях на пода до стълбите. Лежеше неподвижно, беше посивяла, а килимът беше подгизнал от кръв.

Коленичих на пода до нея и коленете ми се напоиха с кръвта й. Китките й бяха срязани напречно, видях и бръснарското ножче, цялото червено, на килима.

От срезовете още бавно се стичаше кръв. Повиках я по име. Никакъв отговор. Изнизах връзките от обувките й и ги стегнах около ръцете й над китките. Кръвоизливът спря, проверих пулса й, като потърсих голямата артерия под челюстта. Не можех да я намеря. Натиснах по-силно и я докоснах. Пулсът й беше колеблив, слаб, но го имаше и аз тихо благодарих на бога. Но не знаех какво повече да направя, не бях обучен. Скръстих ръцете й на гърдите и се опитах да я вдигна, сложих главата й в скута си и я хванах здраво.

Огледах лицето й, търсех някаква надежда, но по него нямаше и капчица кръв, беше бледо като порцелан. Под кожата на затворените й клепачи прозираха сини венички и очите й изглеждаха насинени. Устата й висеше, виждаше се къде се прехапала и оставила тъмночервени следи по напуканите си устни. Лицето й се беше отпуснало, чертите й — разкривени, но си беше същата Джийн, моята сестра. Някога се смеехме заедно, по дяволите. Заклех се, че ще съм по-добър, ако оцелее. Ще успея някак си да го направя, не можеше всичко да свърши по този начин. Не и за нея.

Отмахнах косата от лицето й и започнах да й говоря. Думите ми бяха безсмислени, само едно извинение, сливаха се и оттичаха заедно с минутите, които ми се струваха като часове. После не можах да си ги спомня, сигурно съм я молил да не ме оставя сам.

Изведнъж чух шум около себе си, подрънкването на носилки на колелца и спокойни, делови гласове. Някакви непознати ръце ме подхванаха, отведоха ме и ме настаниха така, че да виждам какво става. Джийн беше обградена от облечени в бяло хора, те правеха нещо по нея, превързваха й китките, бодяха я със спринцовки и я завиваха, за да запазят последната останала в нея топлина. Някой ме попита дали аз съм направил турникетите и аз кимнах.

— Вероятно сте й спасили живота — отвърна ми мъжът. — Била е на косъм.

Зарових лице в ръцете си и се осмелих да се надявам, че ще оживее. Когато вдигнах поглед, видях, че и Алекс е тук. Тя срещна очите ми над неподвижната си любовница и видях, че предишната й надменност се беше върнала заедно със силата и гнева й, но в този миг и двамата мислехме едно и също: ако Джийн оживееше, аз щях да съм причината за новия й живот и Алекс признаваше този факт с поглед и с пръстите си, които потрепваха пред устата й, сякаш да спрат думите, които може би нямаше да може да върне назад. Но аз въпреки това й кимнах и тя също ми кимна в отговор.

След това качиха Джийн на носилката и я откараха от мястото, на което си беше избрала да се самоубие. Останах сам с Алекс и тя дойде при мен, там, където се бях облегнал на стената. Брадичката й потрепваше под стиснатите устни, ръцете й бяха свити в юмруци, които тя удряше в бедрата си, докато търсеше думите.

— Ще отидеш ли до болницата? — попита накрая.

— Да. А ти?

— Разбира се.

Кимнах и наведох глава, тогава забелязах, че е боса. Премести тежестта от единия крак на другия.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — запита.

Помислих над въпроса.

— Мисля, че ще живее — рекох. — И от „Бърза помощ“ смятат така — млъкнах и я погледнах, видях, че е плакала. — Вярваш ли, че ще е добре? Искам да кажа… Сещаш се какво те питам.

— Тя е силна — отвърна Алекс. — Мислех, че е достатъчно силна. Но сега вече нищо не знам. Винаги съм мислела… Винаги сме казвали…

Гласът й заглъхна и тя си избърса носа. Спомних си нещо, което каза в къщата на Джийн. И разбрах, но прозрението ме смрази.

— Винаги си казвала, че заедно ще правите всичко. И това ли?

Алекс отстъпи като ударена и остави перфектен кървав отпечатък от малкото си стъпало на дървения под. Виждах дори линиите по него.

Обясних й какво ми се върти в главата.

— „Не и без мен“. Това бяха думите ти. Искам да знам какво означават.

Станах прав, обземаше ме гняв.

— За това ли говореше? Да го направите заедно? Това ли имаше предвид?

— Не — и отстъпи още една крачка.

— Това ли е помощта, която й даваш? Това ли е? — крещях. — Тогава е истинско чудо, че още е жива и никак не е странно, че се обади на мен, а не на теб.

Алекс се спря и в позата и тона й изведнъж се появи решителност. Вече не се защитаваше, а беше ядосана и разстроена — старата Алекс, която познавах.

— Не е така — извика.

— Тя търсеше помощ, Алекс, и се обади на мен. Защо ще го прави? Защо не на теб?

— Нямаш представа какво става и никога няма да можеш да разбереш. Не се ласкай. Всички сте едни и същи.

— Кои? — попитах. — Мъжете? Хетеросексуалните?

— Мъжете от семейство Пикънс — отвърна Алекс. — Всички мъже. Избери си. Но най-вече ти и проклетият ти баща.

— Хайде, опитай се да ми обясниш — исках отговор.

— Нямаш право да ме съдиш.

Усетих, че ще повиша глас, но не се спрях. Бях бесен. Бях уплашен. И не можех да понеса сравнението, което направи. Посочих празната врата към коридора, през който бяха изнесли сестра ми към линейката.

— Имам право — викнах. — Дяволите да те вземат, Алекс. Имам. Тя току-що ми го даде и ти не можеш да промениш това. Ако Джийн оживее — а ти трябва да се молиш това да стане — тогава ще видим кой има право. Защото, ако това стане, ще я настаня в клиника, за да получи помощта, от която има нужда.

— Ако си още тук — изстреля Алекс и очите й заблестяха като на насекомо.

— Заплашваш ли ме? — попитах.

Алекс сви рамене и лицето й се отпусна.

— Просто казвам, явно е, че имаш други проблеми, които ти занимават ума.

— Какво намекваш?

— Нищо не намеквам. Посочвам очевидното. А сега, ако си свършил с тирадата си, отивам в болницата при Джийн. Но запомни — и тя пристъпи към мен, — никога не си имал власт над мен, никога! И докато аз съм тук, няма да имаш власт и над Джийн.

Гледах как Алекс едвам сдържаше гнева си и усетих как моят гняв се оттича. Как стигнахме дотук?

— Тя ми каза, че ме обича, Алекс. Въпреки всичко тя все още обича големия си брат. Така че, както виждаш, нямам нужда от власт над нея. И не я искам. Тя ми се обади и аз й спасих живота. Както го направих и преди да те срещне. Помисли си върху това. И тогава да решим какво можем да направим, за да помогнем на тази, която и двамата обичаме толкова много.

Очаквах Алекс да клекне, но се бях заблудил.

— Не това имам предвид, Уърк, и ти го знаеш. Престани да се държиш като малоумен адвокат.

Обърна се и тръгна. Босите й крака безшумно я отнасяха от възможността да се изправи лице в лице с истината. Чух да се затръшва врата, после приглушения звук от потегляща кола. Останах напълно сам в огромната къща, която познавах толкова отдавна. Погледнах към килима под стълбището, кървавото езеро, което изпълваше пространството със странен мирис. От него тръгваха стъпки и следи от носилките на колела, които избледняваха, ставаха прозрачни и изчезваха напълно. Видях телефона на Джийн и го вдигнах. Огледах засъхналата по него кръв, после го оставих на малката масичка до вратата.

Казах си, че трябва да отида до болницата, но от горчив опит знаех, че дали Джийн ще живее, или ще умре не зависеше от това дали ще съм там. А и бях толкова уморен, нямах никакви сили да се разправям отново с Алекс. Спомних си голямото легло горе и си се представих в снежнобелите чаршафи. Исках да се изтърколя в тях, да се докосна до чистотата им и да си представя, че отново съм дете и нямам никакви грижи. Но не можех: Вече не бях същият човек, нито бях дете, нито лъжец. Затова полегнах на килима до съхнещата кръв на сестра ми.