Джон Харт
Кралят на лъжите (5)

4.

През последните години бях открил, че в отсъствието на жена ми у дома се настанява някаква специална тишина. Сякаш къщата бе въздъхнала с облекчение. Когато се събудих на следващата сутрин, още преди да отворя подпухналите си очи знаех, че съм сам. Лежах така първите пет секунди в първия ден от остатъка от живота ми и осъзнах, че жена ми вече не ме обича. Не знам защо точно сега ме споходи това прозрение, но в него нямаше съмнение. Беше неоспорим факт като това, че имам кости.

Погледнах към нощното шкафче, на което имаше само лампа и чаша, изцапана с червило по посребрения ръб. Преди оставяше бележки: „В книжарницата съм“, „На кафе с приятелки съм“, „Обичам те“, но това беше преди да се затегне работата с парите. Чудех се къде е отишла и предположих, че е на фитнес, да изхвърли с потта това, което бе останало от мен през изминалата нощ. Оглеждаше тялото си в огледалото, усмихваше се криво, като показваше всички издълбани от грижите бръчки, и се преструваше, че не е продала живота си за брак без страст и шепа жълтици.

Отметнах завивките и станах. Погледнах часовника, беше почти седем часа. Усещах как денят ме връхлита и знаех, че няма да е от леките. Сигурно вестта за смъртта на Езра вече се е разчула из целия окръг и щеше да се влачи след мен, където и да отидех. Занесох тази мисъл в банята, взех си душ, избръснах се и си измих зъбите. В гардероба имаше само един чист костюм, навлякох го с неудоволствие, мислейки си за джинси и чехли. В кухнята намерих половин кана кафе, налях си една чаша и добавих мляко. Изнесох кафето навън под мрачното надвиснало небе.

Беше рано да отивам в кантората, а съдът отваряше в девет, затова излязох с колата да се поразходя. Реших да карам безцелно, но знаех, че няма да стане така. Пътищата винаги водеха нанякъде, беше просто въпрос на избор накъде. Шосето ме отведе извън града през Грантс Крийк. Минах покрай „Джонсън Плейс“ и видях табела, предлагаща кученца на добри стопани. Вдигнах стъпало от газта и забавих ход. Обмислих за кратко дали да си взема, но после си представих реакцията на Барбара и осъзнах, че никога няма да спра. Но продължих да убивам скоростта и хвърлях по едно око на огледалото за обратно виждане, докато табелата се превърна в белезникава точица и изчезна. След завоя ограничението на скоростта се вдигна до петдесет и пет мили в час и аз натиснах пак газта, свалих прозореца и се замислих колко ми липсва моето куче, което от почти две години беше под земята. Опитах се да го изхвърля от мислите си, но не беше лесно. Беше дяволски добро куче. Съсредоточих се върху шофирането. Следвах маркировъчната жълта линия покрай малки тухлени къщички и кварталчета с модни имена като „Ридът на плантацията“ и „Гората на Св. Йоан“.

— Провинцията влезе в града — би казала жена ми, забравила, че и баща ми произхождаше от социалните низини.

Десет мили извън града се натъкнах на избелелия знак с надпис „Към фермата на Столън“. Намалих и завих, изпитах удоволствие от допира на гумите до чакъла, от затрептелия в ръцете ми волан. Пътят бе обграден с високи дървета и водеше към девствено място.

Фермата на Столън беше стара като всичко в този окръг. Поколения от едно и също семейство бяха живели в нея. Високи кедри растяха по границите й, очертани още преди Гражданската война. Някога фермата е била огромна, но сега нещата се бяха променили. С времето се беше свила до деветдесет акра, знаех, че от години се крепи на ръба на фалита. От големия род бе останала само Ванеса Столън, а нея я смятаха за неудачница още от детските й години.

Какво право имах да отнасям проблемите си на това място? Знаех отговора, както винаги. Абсолютно никакво. Но бях изкушен. По тревата имаше роса, тя сигурно вече е станала и пие кафе на задната веранда. По лицето й се изписваше тревога, когато се заглеждаше в полята, които биха накарали всеки друг да се почувства отново млад. Сигурно е гола под старата памучна риза, която обикновено носи. Исках да отида при нея, защото знаех, че ще ме посрещне, както винаги. Знаех, че ще сложи ръцете ми върху топлия си корем, ще ме целуне по очите и ще ми каже, че всичко ще бъде наред. И аз ще искам да й повярвам, както често правех, но този път нямаше да е права, ама никак нямаше да е права.

Спрях на един завой на алеята и се взирах, докато видях къщата. Изглеждаше порутена и направо ме заболя, като забелязах още заковани дъски на прозорците на горния етаж, откъдето преди време гледах през нощта реката в далечината. Не бях идвал във фермата на Столън от година и половина, но помнех ръцете й и начина, по който се обвиваха около голите ми гърди.

— За какво мислиш? — ме бе попитала тя, докато лицето й надничаше над рамото ми като призрак в прозореца.

— За това как се запознахме — бях й отговорил.

— Не мисли за такива гадости — бе отвърнала. — Ела в леглото.

Това беше последният път, когато я видях. На предната веранда още светеше лампа и знаех, че тя свети за мен.

Включих на задна, но известно време не потеглих. Винаги бях чувствал връзката на Ванеса с това място. Знаех, че никога няма да го напусне и един ден ще я погребат в малкото гробище, скрито в гората й. Хрумна ми, че сигурно е хубаво да знаеш къде ще прекараш вечността и се зачудих дали това знание носи спокойствие. Струваше ми се, че да.

Обърнах и завих наляво, оставяйки, както винаги, парченце от себе си.

Върнах се на черния асфалт и светът загуби мекотата си. Пътят до кантората беше нервен и прекалено шумен. От девет години работех в тясна оживена кантора на улица, която местните наричаха „Адвокатската“. Беше на една пресечка от съда срещу старата Епископална църква. Като изключим няколко секретарки от съседния офис, църквата беше единственото привлекателно нещо в квартала. Знаех всеки неин витраж наизуст.

Паркирах и заключих колата. Небето ставаше все по-мрачно и си помислих, че синоптикът може да се окаже и прав за „дъжда в късния предобед“, съвсем логичен ми изглеждаше. На прага на кантората се спрях и се обърнах, за да огледам червената глина, полепнала като червило по гумите ми, после влязох.

Единствената ми останала секретарка ме посрещна на вратата с кафе и прегръдка, която прерасна в затихващи хлипания. По незнайно какви причини тя обичаше баща ми и предпочиташе да си представя, че се припича някъде на някой плаж и събира сили, преди отново да се втурне в живота й. Каза, че приела многобройни обаждания, главно от адвокати, които изказали съболезнованията си, но имало и позвънявания от местните вестници, дори телефонирал репортер чак от Рейли. Оказваше се, че от убити адвокати все още ставаха добри вестникарски истории. Даде ми купчината папки, които ми трябваха за съда, предимно пътни произшествия и други младежки прегрешения, и обеща да пази крепостта.

Излязох от кантората няколко минути преди девет с намерението да стигна до съда след отварянето му и така да избегна ненужните срещи с доброжелатели и любопитни безделници. Влязох в сградата през служебния вход. Малката чакалня дори и по това време на деня бе пълна с обичайните загубеняци и нехранимайковци. Двама мъже бяха вързани с белезници за пейката, а охраняващият ги полицай отегчено четеше вестник. Семейство се кълнеше, че синът им, тийнейджър, бил нападнат и подаваше оплакване. Имаше и двама мъже над шейсетте, целите в кръв, но прекалено уморени или изтрезнели, за да се гневят повече един на друг. Познавах поне половината от Районния наказателен съд. Бяха от онези, които ние от бранша наричахме „доживотни клиенти“, влизаха и излизаха от системата през няколко месеца по най-различни леки обвинения: навлизане в чужда собственост, нападение, присвояване и т.н. Един от тях ме позна и ми поиска визитка. Потупах се по празните джобове и продължих.

Излязох от крилото на съдиите и тръгнах към новата част на сградата, където се помещаваше Районният съд. Минах покрай гишето, на което работеше полусляпа жена на име Алис, след това се шмугнах в една почти незабележима врата с малка табелка с надпис „Само за юристи“. Зад нея имаше друга врата с електронна система за сигурност.

Влязох в съда от задната страна и първият човек, който ми кимна, беше един от приставите. Подейства като сигнал, след който изведнъж всички юристи в стаята се втренчиха в мен. Видях толкова много искрено загрижени лица, че за миг замръзнах. Когато животът ти е скапан, е лесно да забравиш колко добри хора има по света. Дори съдията, привлекателна, по-възрастна от мен жена, спря да съобщава датите на делата и ме извика до катедрата си, за да ми изрази съболезнованията си с тих и невероятно нежен глас. За първи път забелязах, че очите й са много сини. Притисна леко ръката ми и веднага сведе поглед от смущение заради детинските драскулки, които беше направила на листа пред себе си. Предложи да отложи делата ми, но аз отказах. Потупа ме пак по ръката, каза ми, че Езра е бил велик адвокат и след това ме помоли да заема мястото си.

През следващите два часа бях тъжен и се борех за клиенти, с които никога повече нямаше да се срещна. След това отидох до съседния Съд за малолетни. Клиентът ми беше десетгодишно дете, обвинено в подпалване на изоставена каравана, в която по-големи деца ходели да пушат марихуана и да се чукат. Детето, разбира се, беше виновно, но се кълнеше, че е станало случайно. Не му вярвах.

Дежурният помощник районен прокурор беше наперен дребен негодник, завършил право преди две години. Беше голяма надувка, не го харесваха както обвинителите, така и адвокатите. Истински идиот, който не осъзнаваше, че Съдът за малолетни трябва да помага на децата, а не да вдига процента на произнесените присъди. Делото се бе гледало вече от бивш прокурор, преквалифицирал се в съдия, който намери хлапето за виновно. Но като всички полубезмозъчни хора и той вярваше, че момчето си е мислело, че действа в обществен интерес, затова го осъди само на пробация — наказание, което трябваше да стегне родителите, не толкова детето. За мен присъдата беше справедлива. Хлапето се нуждаеше от помощ.

Помощник районният прокурор се усмихна криво. Приближи се до масата на защитата, скри прекалено големите си зъби и ми каза, че е чул за баща ми. Изцъка с моравия си език и отбеляза, че смъртта на Езра е повдигнала много въпроси, също като смъртта на майка ми.

За малко да го фрасна, но навреме се усетих, че щеше да му хареса. Вместо това му показах среден пръст. След това забелязах детектив Милс, застанала в сянката до изхода, и осъзнах, че е там от известно време. Ако не бях вцепенен, това щеше да ме изкара от равновесие. Тя беше от хората, които е хубаво да държиш под око. Събрах си нещата и тръгнах към нея, а тя ми махна леко.

— Да излезем — предложи и аз я последвах.

Коридорът беше натъпкан с хора, юристите спряха и ме загледаха. Детектив Милс беше водещ следовател. Аз бях син на убит колега. Не можех да ги виня.

— Какво има? — попитах.

— Не тук — рече тя, хвана ме за ръката и ме поведе срещу движението в коридора към стълбището. Вървяхме, без да продумаме, докато не завихме по коридора, който водеше към кабинета на районния прокурор.

— Дъглас иска да те види — обясни тя, сякаш бях задал и друг въпрос.

— Дотолкова се сетих — отвърнах. — Имаш ли някакви улики?

Ъгловатите черти на лицето й се бяха изострили, което ме наведе на мисълта, че вчерашният ден още й създава тревоги. Но аз си знаех урока. Ако нещо се обърка, Милс щеше да вдигне пара, а предполагах, че отиването ми на местопрестъплението вече се беше разчуло. То нарушаваше всички табута. Ченгетата не позволяваха на адвокатите да ходят на местопрестъплението и да унищожават улики. Милс беше умна и знаеше как да си пази гърба, затова вероятно вече си беше подготвила папка с показания на полицаи какво точно съм докоснал и какво не. И Дъглас щеше да бъде почетен.

Затова мълчанието й не ме изненада.

Дъглас приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ.

— Не мога да си обясня как проклетите вестници надушиха всичко толкова бързо — ядосваше се той, полуизправен на стола си, веднага щом прекрачих прага му. — Но ти по-добре стой далеч от тях, Уърк.

Зяпах го, без да продумам.

— Заповядай, влез — продължи той и седна. — Милс, затвори вратата.

Детектив Милс затвори вратата и застана зад дясното рамо на прокурора. Мушна ръце в джобовете на джинсите си и отвори сакото, за да покаже дръжката на пистолета в кобура, закачен през рамото й. Облегна се на стената и ме загледа все едно съм заподозрян.

Стар трик, може би го правеше по навик. Застанала така, приличаше на истински булдог, какъвто и беше. Гледах как Дъглас се настанява в стола си и се спихва все едно е уцелен от стреличка балон. Той беше почтен човек, знаеше, че и аз съм такъв.

— Имаш ли някакви улики? — попитах.

— Нищо съществено.

— Ами заподозрени? — притиснах го аз.

— Всеки под слънцето — отвърна той. — Баща ти имаше доста врагове. Недоволни клиенти, бизнесмени от другата страна на барикадата, бог знае кой още. Езра имаше много качества, но дипломатичността не беше сред тях.

Меко казано.

— Някой по-конкретно? — попитах.

— Не — рече той и поглади веждата си.

Милс се покашля и Дъглас остави веждата си на мира. Очевидно беше, че е недоволна и подозирах, че вече се е разбрала с районния прокурор колко да ми кажат.

— Нещо друго? — поинтересувах се.

— Смятаме, че е умрял в нощта, в която е изчезнал.

Милс извъртя очи и закрачи из кабинета като човек, прекарал десет години в една килия.

— Откъде знаете? — запитах. Изключено съдебният лекар да е бил толкова точен. Не и след година и половина.

— От часовника на баща ти — обясни Дъглас, който беше прекалено отдавна в този бранш, за да се перчи с острия си ум. — Навива се от движението на ръката. Часовникарят ми каза, че спира трийсет и шест часа, след като притежателят му престане да се движи. И върнахме времето назад.

Опитах се да се сетя дали часовникът на баща ми показва датата.

— Застрелян ли е?

— В главата — уточни районният прокурор. — С два куршума.

Спомних си карираната риза върху главата на баща ми, бялата извита оголена кост на челюстта. Лицето му бе покрито от човека, който го е застрелял, необичайно за убиец.

Милс се спря пред широкия прозорец и се загледа през главната улица към местната банка. Ръмеше и тънки сиви облаци покриваха като мъх небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Спомних си как майка ми казваше, че когато вали и грее слънце, дяволът си бие жената.

Милс седна на перваза и скръсти ръце. Облаците се сгъстиха и небето зад нея притъмня. Изчезна и последният слънчев лъч, сигурно жената на дявола вече лежеше на пода цялата в кръв.

— Трябва да огледаме къщата на Езра — продължи Дъглас. Кимнах и внезапно усетих страшна умора. Районният прокурор помълча, после пак заговори; — Трябва да огледаме и кантората му. Да се разровим в папките и да видим кой би могъл да му има зъб.

Изведнъж умът ми се проясни и всичко си дойде на мястото. Езра беше мъртъв. Практиката беше моя, което означаваше, че Дъглас и ченгетата се нуждаеха от мен. Да позволиш на закона да бърника в делата на клиентите на адвокат си беше… като да позволиш на адвокат да отиде на местопрестъплението. Ако откажех, трябваше да вземат съдебно нареждане. Щеше да има изслушване и вероятно щях да ги победя. Съдиите мразеха да подкопават привилегиите в отношенията между адвокати и клиенти.

Осъзнах, че прокурорът се беше сетил за всичко, преди да ме повика вчера в кабинета си и това безкрайно ме натъжи. „Танто за танто“ е грозно правило, когато става въпрос за приятели.

— Нека си помисля — отвърнах, а Дъглас кимна и хвърли загадъчен поглед на детектив Милс.

— Намерихме гилзите — съобщи той. — И двете бяха в шкафа. Едната в стената, другата на пода.

Знаех какво означава това, съмнявах се, че Езра е влязъл в шкафа доброволно. Наредили са му под дулото на пистолет. Първият куршум е влязъл в него, докато е бил прав, преминал е през черепа и се е забил в стената. Вторият е изстрелян, когато е паднал. Убиецът се е подсигурил.

— И? — попитах.

Дъглас пак погледна към Милс и започна да поглажда дясната си вежда.

— Още нямаме заключенията на криминалистите, но по всичко личи, че са изстреляни от пистолет с голям калибър — заяви Дъглас и се наклони напред в стола си. Изглеждаше сякаш движението причинява болка в задника му. — Проверихме в архивите. Баща ти е имал револвер „Смит енд Уесън“, модел 357. — Мълчах. — Това оръжие ни трябва. Знаеш ли къде е?

Дясната му ръка пак се вдигна нагоре и кацна върху веждата. Обмислях много внимателно всяка своя дума.

— Нямам представа.

Той се облегна и сложи, ръцете си в скута.

— Моля те, потърси го. И ни съобщи, ако го намериш.

— Добре — съгласих се. — Това ли е?

— Да — отвърна Дъглас. — Това е. Обади ми се за делата. Трябва да получим достъп и не бих искал да притеснявам съдията.

— Разбирам — уверих го. И така си беше. Изправих се.

— Един момент — спря ме Милс. — Трябва да поговоря с теб за нощта, в която баща ти изчезна. Има много въпроси без отговори. Може нещо да се окаже важно.

В нощта, в която Езра изчезна, почина майка ми. Не ми беше лесно да говоря за това.

— По-късно — рекох. — Става ли?

Тя погледна районния прокурор, който мълчеше.

— По-късно днес — отвърна тя.

— Добре — кимнах. — Днес да бъде.

Дъглас не помръдна от мястото си, когато Милс отвори вратата.

— Дръж ме в течение — каза Дъглас и вдигна ръка, когато детектив Милс затръшва вратата под носа ми. В коридора усетих погледите на хората, които се протягаха като пръсти към мен, и се почувствах много самотен.

Измъкнах се през задното стълбище на съдийското крило. Беше всичко друго, но не и празно. Кимнах на жена зад замрежен прозорец. Тя дъвчеше дъвка насреща ми, после, без да промълви, се извърна. Навън слънцето все още не се беше показало, ръменето се бе превърнало в мъгла, а аз копнеех за силен дъжд. Исках да е сиво, водата да пада шумно от небесната бездна. Исках лицето ми да е чисто, а подходящият за три сезона костюм да се повреди необратимо. Исках, без да се налага да взимам решения и да върша нещо, просто да изчезна, да ме скрият за малко някъде, където никой не ме познава. Вместо това ме зяпаха две непознати момчета и само леко се навлажних.

Прибрах се в кантората преди обяд, а секретарката ми стана неспокойна, когато й казах да си ходи. Сложи в чантата си неизядения сандвич, купчина документи и речника и си тръгна обидена. Исках да се кача и да претърся кабинета на Езра, но сякаш призракът му ме спря на стълбището. Не бях ходил там от шест месеца, а и бях прекалено потиснат, за да се изправя срещу цялата сламена империя, която провидението ми подари. Реших вместо това да обядвам здравословно, да събера кураж, да вляза в дома, в който бях израснал, и да застана лице в лице със спомена за счупените кости, които лежаха като изцапан с кръв килим върху официалното стълбище.

Карах двайсет минути и търсех заведение, което предлага някаква анонимност. Накрая се отказах и минах с колата през външния щанд на „Бъргър Кинг“. Изядох два чийзбургера, докато преминавах на два пъти покрай къщата на баща ми. Предизвикваше ме с дебелите колони, празните посърнали прозорци и перфектната бяла мазилка. Приличаше повече на замък, отколкото на дом, кипреше се зад жив плет и чемшири, които ми напомняха за растителността по бреговете на Нормандия, където ни беше водил Езра, когато бях дете. Знаех, че баща ми бе завещал на мен сатанинското си настървение, с което да продължа войната му срещу потомствената богаташка снобария на този град, помрачаваща от години блясъка на забележителните му постижения. Но както преди, така и сега осъзнавах, че това никога няма да се случи. За да водиш война, трябва да си убеден в каузата си и въпреки че разбирах мотивите на баща ми, те не бяха мои. Има много видове отрови, а аз не бях кръгъл идиот.

Завих по алеята, минах под сплетените клони на вековните дървета и се върнах назад във времето, влязох в детството си като в счупен стъклен съд. В ръката ми издрънчаха ключове и аз постоях малко в настъпилата след това тишина. Виждах неща, които вече ги нямаше: отдавна счупените играчки и първия ми велосипед, грейналия от ранния си успех баща, майка си, все още жива и щастлива, взираща се във въпросителната усмивка на Джийн. Виждах всичко това непомрачено от времето. След това премигнах и то изчезна като прах във внезапен вятър.

Полицията още не бе идвала. Вратата ми се стори тежка, когато пристъпих прага, сигурно заради запуснатостта. Дезактивирах охранителната система и започнах да светвам всички лампи по пътя си през къщата. По пода и чаршафите върху мебелите имаше дебел слой прах. Вървях бавно през първия етаж по ясните следи от предишното си идване. Минах през двете трапезарии, всекидневната, залата за билярд и покрай вратата към винарната. Неръждаемата стомана в кухнята светеше студено и ми напомни за ножовете с абаносови дръжки и бледите слаби ръце на мама.

Първо проверих кабинета му, мислех, че ще намеря пистолета в най-горното чекмедже при сребърния нож за отваряне на писма и дневника с кожена подвързия, който Джийн му беше подарила вместо внук. Не беше там. Седнах за малко на креслото му и се загледах в единствената снимка в рамка, избеляла черно-бяла фотография на порутена барака и мрачното семейство, което живееше в нея. Езра беше най-малкото дете, набито момченце с мръсни боси крака и къси джинси. Надникнах в тъмните му очи и се зачудих какво ли си е мислил на тази възраст. Взех дневника и прелистих страниците с ясното съзнание, че баща ми никога не би излял тайната си същност върху хартия, но и с известна надежда, въпреки това. Беше празен затова го върнах на мястото му. Очите ми се зареяха в опит да открият духа на човека, който някога си мислех, че познавам, но стаята не ми говореше нищо. Беше пълна със стари географски карти, кожени мебели и сувенири, събирани цял живот, но въпреки това кънтеше на кухо. Осъзнах, че самата стая беше трофей, виждах го как седи в нея и й се усмихва, докато жена му плаче в голямото легло на горния етаж.

Седенето в стола му приличаше малко на кръвосмешение, затова не останах дълго. Когато излизах от кабинета, забелязах, че не бях единственият, оставил стъпки по прашния под. Имаше и нечии други следи, по-малки. Разбрах, че Джийн също е идвала. Стъпките й водеха от кабинета към коридора и после нагоре по широкото стълбище. Изчезваха в персийската пътека, която покриваше стъпалата, след това се появяваха отново на дъските в коридора, водещ към спалнята на родителите ми. Не бях се качвал горе повече от година, а стъпките бяха много ясни. Изчезваха в персийския килим на пода в спалнята, а до леглото и нощното шкафче, в което се надявах да намеря пистолета, открих половин отпечатък от стъпало в прахта. Погледнах към леглото и открих кръгла вдлъбнатина на покривката, сякаш някое животно се е било сгушило там.

Проверих за пистолета, но не го намерих, след това седнах на леглото и изгладих вдлъбнатината. Помислих малко, станах и затътрих крака по прашния под, по който някога си бяха играли две деца, след това излязох.

Навън се облегнах на входната врата и почти очаквах да видя детектив Милс да пристига по алеята, предвождаща десетина полицейски коли. Опитах се да успокоя дъха си, който свистеше силно в света на необикновената тишина. Отнякъде долиташе аромата на току-що окосена ливада.

Помнех пистолета на баща ми от нощта, в която видях дулото му да се насочва в лицето на мама. Когато той ме видя на вратата на спалнята, се опита да се направи, че се шегува, но ужасът на майка ми беше съвсем истински. Видях го в пълните й със сълзи очи, в стойката й и в начина, по който придърпа колана на халата си, когато ми каза да си лягам. Върнах се в леглото, защото тя ми каза. Спомних си притихналата къща и пружините, скърцащи, докато тя се сдобрява с него по единствения известен й начин. В онази нощ намразих баща си, но ми трябваше много време, за да осъзная силата на това чувство.

Така и не разбрах за какво се карат, но картината не се изтри от съзнанието ми. Когато си тръгнах от този дом, си спомних сълзите и непохватната покорност на собствената ми жена предната вечер, мрачното удовлетворение, което получих от безсрамното възползване от нейната слабост. Беше извикала, спомних си и вкуса на солените сълзи и за миг усетих как се чувства дяволът. Сексът и сълзите, като слънцето и дъжда, не бива да се появяват заедно. Но за падналата душа грехът понякога изглежда праведен, а това ме изпълваше със страх.

Влязох в колата си и запалих двигателя. Когато минах пак под дърветата, които обграждаха имота, и завих към парка и към дома си, мислите ми бяха потъмнели от прахта на местата, по които никой не бива да ходи.