Джон Харт
Кралят на лъжите (17)

16.

Когато се събудих, още беше тъмно. Не знаех къде се намирам и не ми пукаше. Не исках да спирам да сънувам. Две преплетени ръце на фона на зелени поля, лаене на куче и смях, искрящо синьо небе, простиращо се до безкрая, руса коса, мека като коприна, притисната в моето лице.

Сънувах Ванеса и неща, които никога нямаше да се случат.

Имаше едно дете със златиста кожа и сини като метличини очи, същите като на майка й. Беше на четири или пет. Цялата сияеше.

„Разкажи ми приказка, татко…“ Вървеше през високата трева.

Каква приказка?

Тя се засмя. „Знаеш каква приказка, татко. Любимата ми…“

Но аз не знаех. Нямаше приказка, още по-малко любима, нито пък щеше да има. Сънят изчезна. Смятах, че Ванеса винаги ще ме чака. Мислех, че имам време. По някаква причина вярвах, че нещата ще се оправят от само себе си.

Какъв жалък идиот.

Разкажи ми приказка, татко…

Седнах, преметнах крака на пода и потрих лицето си. Никога не е прекалено късно, си казах. Но в тъмнината тези думи изглеждаха жалки и аз си спомних момчето, което някога бях. И тогава казах на глас твърдо: „Никога не е прекалено късно“.

Погледнах си часовника. Пет и петнайсет. Понеделник. Преди три дни стоях над трупа на баща си. А сега Езра го нямаше, нямаше го и удобството на заблудата. Ванеса беше толкова права. Той бе гръбнакът и дефиницията, чудех се откъде има толкова власт над мен? Дали аз му се бях предложил на тепсия, или той беше откраднал нещо от мен? Сега вече нямаше значение. Животът ми беше пясъчна кула и вятърът, който Езра остави, като се пресели на небето, я срина до основи.

Обух си обувките и си помислих, че денят вече си беше пълноправен понеделник.

Намерих Боун на мекото кресло и предположих, че съм хъркал. Беше топъл и отпуснат, когато го понесох към пикапа. Вкъщи сложих кафе и отидох да се изкъпя и преоблека. Когато излязох от банята, Барбара ме чакаше. Седеше до кухненския плот, обвита в същия пухен халат, с който беше и предния ден. Изглеждаше ужасно.

— Добро утро — поздравих безстрастно. Гледаше ме как се подсушавам и се зачудих какво е видяла.

— Не е добро — отвърна тя. — Не можах да заспя — загърнах се с кърпата през кръста и тя изрече на глас очевидното. — Снощи не се прибра.

— Така е — изпитвах нужда да добавя още нещо, но реших да не го правя.

— Да не би… — тя се поколеба. — Да не би да ходи при нея?

Нямаше нужда да уточнява.

— Не — рекох.

— Тогава…

— Бях в кантората.

Кимна и загледа мълчаливо как ровя в гардероба. Бях забравил, че нямам чист костюм, затова навлякох спортни бежови панталони и измачкана памучна риза, която обикновено носех вкъщи. Усещах погледа й, но не знаех какво да кажа, затова се облякох в мълчание, което ставаше още по-неловко заради десетте години брак.

— Уърк — започна тя накрая. — Не искам да продължаваме така — усетих пресиленото спокойствие в гласа й, затова й отговорих по същия начин. Докато й говорех, я гледах, това беше задължително условие.

— Развод ли искаш?

Стресната, тя излезе иззад плота и повиши тон.

— Не, за бога! Как ти хрумна такова нещо?

Опитах се да скрия разочарованието си и чак тогава осъзнах колко отчаяно исках да се измъкна от този брак.

— Тогава какво?

Барбара се приближи до мен и сложи ръце на гърдите ми. Опита се да се усмихне, но беше жалка гледка. Усетих дъха й върху лицето си и ми се прииска да се дръпна. Бях толкова сигурен. Взе ръцете ми и ги постави около кръста си, после се притисна в мен.

— Искам да е както преди, Уърк. Искам да оправим нещата — стисна ме в опит да изглежда игрива, но не се получи. — Искам да те направя щастлив. Искам двамата да сме щастливи.

— Мислиш ли, че това е възможно? — попитах.

— Разбира се, че е.

— Вече не сме същите, Барбара. Променили сме се — махнах ръцете си от кръста й и отстъпих назад. Когато заговори, в гласа й се бе промъкнала познатата хладина. Говореше натъртено и бързо.

— Хората не се променят, Уърк, само обстоятелствата.

— Ето, виждаш ли точно тук се различаваме — облякох си сакото. — Трябва да вървя. Тази сутрин имам дело.

Тя ме последва през цялата къща.

— Не ми бягай, Уърк — извика и пред мен изникна лицето на баща ми. Грабнах ключовете от кухненския плот, зарязах кафето, което изведнъж ми замириса на гадно. На вратата успя да ме хване за ръката и да ме спре. — Моля те. Почакай за минута — подчиних се и се облегнах на стената. — Все още има надежда за брака ни, Уърк.

— Защо го казваш, Барбара?

— Защото трябва да има.

— Няма отговор на това.

— И по-лоши бракове съм виждала — посегна към лицето ми. — Можем да оправим нещата.

— Обичаш ли ме още, Барбара?

— Да — отговори тя веднага. — Все още те обичам — но по очите й познах, че лъже и тя го знаеше.

— Ще поговорим по-късно — отвърнах.

— Довечера ще приготвя вечеря — обеща и изведнъж се усмихна. — Ще видиш. Всичко ще бъде наред — целуна ме по бузата и ме изпрати на работа, като в първите години на брака ни. Усмивката беше същата, както и докосването на устните й по лицето ми, бях го усещал хиляди пъти. Не знаех какво означава, но нямаше начин да е нещо добро.

Закусвах навън. Поръчах си бекон, яйце и сандвич със сирене. Щяха да ми се усладят, ако не бях намерил неделен вестник. Смъртта на Езра и продължаващото разследване все още бяха на първа страница, макар че нямаше какво повече да се каже. Незнайно защо бяха публикували снимка на къщата му, която сега беше моя. Прегледах статията и с облекчение установих, че името ми го няма вътре. Още една хубава новина.

Платих сметката и излязох. Денят беше хладен, с оловно небе и поривист вятър. Бръкнах с ръце в джобовете и се загледах в преминаващите коли. И кой знае защо никак не бях изненадан да видя колата на детектив Милс да завива към паркинга. Едно от онези неща, които си бяха на мястото, сякаш са предопределени. Облегнах се на прозореца й, когато свали стъклото.

— Да не би да ме следиш? — попитах. Тя не се усмихна.

— Съвпадение — отвърна.

— Така ли?

Тя махна към ресторанта зад мен.

— Ям тук два пъти седмично — осведоми ме. — В сряда и петък.

Огледах я. Беше облечена в прилепнал кафяв пуловер и джинси. Оръжието й беше на седалката до нея. Не помирисвах парфюма.

— Днес е понеделник — отбелязах.

— Казах ти вече, съвпадение.

— Нима?

— Не — рече. — Отбих се у вас. Жена ти каза, че вероятно си дошъл тук.

Прониза ме зловещ хлад и не разбирах дали защото детектив Милс ме бе търсила, или защото с жена ми бяха дишали един и същ въздух.

— Какво искаш?

— С Дъглас все още искаме да се срещнем с теб заради делата на баща ти. Имаше ли вече възможност да ги прегледаш?

— В момента работя по тях — чиста лъжа.

— Днес ще ходиш ли в кантората? — попита Милс.

— Тази сутрин имам дело. След това ще ходя до затвора за час, за да се видя с клиенти. До обяд трябва да се върна в кантората.

Милс кимна.

— Ще държим връзка — и отпраши с колата, а аз стоях и гледах след нея. Накрая седнах зад волана и потеглих към кантората. Все още беше рано и секретарката не беше пристигнала, което ме зарадва. Не понасях съболезнователните й очи и разочарованието, което излъчваха всеки път, когато ме погледнеше. Подминах стълбите към големия кабинет и се настаних на стол в моя собствен кът в задния ъгъл на сградата. Лампичката на телефонния секретар премигваше срещу мен, докато не натиснах копчето с лека въздишка. Отне ми десет минути да прослушам всички съобщения, повечето от които бяха от най-различни репортери. Всички ме уверяваха в пълна дискретност, ако благоволя да отделя малко време, за да кажа няколко думи за починалия си баща. Но едно от съобщенията се отличаваше. Беше дошло тази сутрин, около час по-рано.

Името на репортерката беше Тара Рейнолдс. Познавах я добре. Работеше за „Шарлот Обзървър“, държеше криминалния ресор в Северен Меклънбърг и окръзите, граничещи с Шарлот на север — Габаръс, Айърдел и Роуън. Пътищата ни се пресичаха от време на време. Никога не ме беше цитирала неточно, нито беше предала първоначалното ми доверие към нея. Криминалните дела често се решаваха в пресата и аз не се свенях да я използвам, когато обстоятелствата го налагаха. Тя действаше по същия начин. Но все пак имаше невидима граница, която никой от нас не беше прекрачвал. Да го наречем взаимно уважение. Дори може би харесване.

Така беше към петдесет и пет годишна, едричка, с искрящи зелени очи и дрезгав глас. Беше повече от измъчена, очакваше най-лошото от всеки и вярваше, че нейната работа е най-важната на света. Може и да е права. Вдигна на второто позвъняване.

— Искам да знаеш, че никога не правя така.

Това беше първото, което ми каза.

— Моля? — попитах.

— Просто слушай. Ще ти кажа някои неща и след това никога няма да споменаваме този разговор.

Успя да привлече вниманието ми, но изведнъж се разколеба.

— Какво има, Тара?

— Само секунда… — усетих, че покри слушалката с ръка. През нея проникваха приглушени гласове, после настъпи тишина. — Извинявай — каза. — Ще съм кратка. Нали знаеш, че имам източници?

— Знам — Тара обикновено знаеше за убийствата в този окръг повече от кое да е ченге или прокуратурата. Така и не разбрах как го прави, но успяваше.

— Мълвата от полицейския участък на Салисбъри е, че името ти излиза… доста често.

— Какво?

— Много се говори, Уърк. Разследват те много сериозно за убийството — говореше тихо и настоятелно, сякаш се боеше, че няма да й повярвам.

— Защо ли не съм учуден.

— Само слушай. Има няколко неща, които може да не знаеш. Първо, установили са с какви куршуми е убит баща ти. Те са „Блек талънс“, доста редки, от известно време са забранени. Само по себе си нищо особено, но те са проверили архивите на местния оръжеен магазин. Баща ти е купил три кутии „Блек талънс“ малко преди да бъдат изтеглени от пазара.

— Е, и…

— Ами така версията, че е убит със собственото му оръжие става по-достоверна. Мислят, че си имал достъп до него — пауза. — То появи ли се вече?

Пробваше ме, проверяваше си информацията.

— Не знам.

— Е, значи не е, а докато се появи, това изглежда подозрително.

— Нещо друго? — попитах, защото се досещах, че има още. Чувах как диша от другия край на линията, щракване на запалка и дълбоко вдишване.

— Казват, че алибито ти няма да издържи — още едно всмукване. — Казват, че си излъгал за местонахождението си.

Ето какво било.

— И защо така смятат? — попитах, учуден, че гласът ми е толкова спокоен.

— Не знам, но е сигурно. Като прибавим и парите, хипотезата изглежда солидна.

— Да не говориш за…

— Да, да, за петнайсетте милиона.

— Вестите пътуват бързо — отбелязах.

— Още нищо не знаеш.

— Има ли и други заподозрени? — запитах.

— Знаеш ли, щях да се притесня, ако не ми бе задал този въпрос.

— Има ли? — притиснах я.

— Да. Има. Има няколко сделки, в които партньорите са останали разочаровани. Извинявай, че го казвам, но баща ти е бил истински задник. Беше рязък и не бих казала, че имаше скрупули. Прецакал е доста хора.

— По-конкретно?

— Няколко души. Но никой с такъв очевиден мотив. Няколко обвиняеми по криминални дела, които са излезли горе-долу, когато той е бил убит. Проверяват ги. Районният прокурор вече бе готов със становището си, когато изникна въпроса за алибито ти. И Милс се наложи. Той вече не те подкрепя.

Не бях изненадан. Сигурно Милс не е оставила Дъглас на мира, задето ме пусна на местопрестъплението. Остави ме да се разходя, защото той я беше накарал. На никого нямаше да му пука, ако разследването се провалеше заради това. В края на краищата тя имаше последната дума. Тя щеше да пострада, ако вятърът задухаше в неблагоприятна посока. По принцип бих се почувствал зле заради Дъглас, защото приятелството ни беше докарало този проблем. Но не и сега. Вече не давах пукната пара.

Районният прокурор щеше да повдигне обвинение независимо кого арестуват, Джийн или мен. Което означаваше, че Дъглас погваше семейството ми и миналото нямаше никакво значение. Спомних си го на паркинга, подпухналото му лице и лилавеещия се нос. За него бях парче месо, щеше да ме сдъвче и изплюе като всеки друг.

— Кой казва, че алибито ми не е безспорно? — попитах с ясното съзнание, че тя не може да ми помогне.

— Не знам. Някой, който има причини да мисли така. Ченгетата му вярват. Милс твърди, че те подозира от самото начало. На косъм е да те обвини във възпрепятстване на разследването. Но и тя е под натиск. Всички знаят, че те е пуснала на местопрестъплението. Сега вижда пукнатини в твоята версия и се говори, че им се радва като дете на бонбони.

— Милс е кучка.

— Опитвам се да съм безпристрастна, но не мога да не се съглася. Знам, че мрази адвокатите и не мога да я виня за това — опита да се пошегува, но излезе плоска шега. — Извинявай. Просто се опитвах да те разведря.

— Жена ми може да се закълне, че съм бил с нея цяла нощ — исках просто да изпробвам алибито си пред нея и да я видя как ще реагира.

— Пристрастни показания, Уърк. Всеки прокурор с малко ум в главата си ще ги направи на пух и прах, още преди да е закусил.

Беше права. Показанията на Барбара не бяха съвсем безполезни, но не и кой знае какво, особено в светлината на завещанието на Езра. Нямаше нужда да убеждават съдебните заседатели, че една жена би излъгала заради съпруга си. Прибавете и петнайсет милиона долара и работата ставаше обречена.

— Погледни го от добрата страна — посъветва ме Тара. — Искаш ли да я чуеш? — и продължи, преди да успея да й отговоря. — Познаваш ли адвокат Кларънс Хамбли?

— Да.

— Казва, че не си знаел за завещанието. Че баща ти дал изрични указания да не ти казват при никакви обстоятелства. Това малко сви платната на Милс. А Хамбли е надежден свидетел.

Спомних си как старецът ме гледаше от високо, присвил високомерно патриархалната си уста. Но думите на Хамбли не бяха сигурни факти. Това би казал Дъглас на съдебните заседатели. Вече го чувах: „Никога не бих се усъмнил в думите на този почтен господин“. Щеше да се усмихне на заседателите и да сложи ръка на рамото на стареца, за да покаже, че двамата са на една и съща страна. „Сигурен съм, че никога не е обсъждал завещанието с подсъдимия“. Щеше да замълчи и да посочи осъдително с месестия си пръст към мен. „Но има и други начини, дами и господа. А обвиняемият е интелигентен човек“. Тук щеше да повиши глас. „Адвокат! Който от десет години дели кантора с убития. Който от трийсет и пет години има достъп до дома на бедния човечец… Собствения му баща!“

Ето така щеше да го отиграе. Така бих направил аз. Ще има нужда от мотив.

„Петнайсет милиона долара, дами и господа. Това са много пари“.

— И не забравяй и очевидното — добави репортерката. — Че все още не са намерили оръжието на убийството. Това е голяма пробойна.

„Не колкото тази в главата на баща ми“, помислих си, поразен от собствената си безчувственост. Интересно, но неприязънта ми към него растеше, откакто умря.

— Нещо друго? — попитах.

— Да, още едно — рече тя. — И то важно.

— Какво?

— Не мисля, че ти си го направил. Затова говоря с теб. Не ме карай да съжалявам.

Разбрах какво има предвид. Ако се разчуе, че ми е казала тези неща, източниците й ще пресъхнат. Можеха и да повдигнат обвинение срещу нея.

— Разбирам — успокоих я.

— Виж какво, Уърк. Харесвам те. Ти си като малко момче, което се прави на голям. Не позволявай да те хванат със смъкнати гащи. Без теб нищо няма да е същото. Сериозно ти говоря.

Не бях сигурен какво да й отвърна, само й благодарих.

— И когато настъпи подходящият момент — настоя — ще говориш само с мен и с никой друг. Ако има история, искам ексклузивен материал.

— За тебе винаги, Тара.

Чух я да пали нова цигара. Промърмори си нещо под носа, след това гласът й стана по-уверен.

— От последното може и да те заболи, Уърк, и затова се извинявам. Но не зависи от мен.

В стомаха ми зейна ужасна дупка и сякаш сърцето ми падна в нея. Знаех какво ще ме попита още преди да го е направила.

— Недей, Тара — помолих я. — Не го прави.

— Редакторът ми нареди, Уърк. Статията ще излезе. Няма да е конкретна, ако това ти помага. Източници, близки до разследването казват… от този род. Няма да пише, че си заподозрян, само че са те разпитвали във връзка с убийството.

— Но ще цитираш името ми?

— Мога да го отложа с ден, Уърк, може би с два, но не разчитай на това. Ще излезе, и то на първа страница.

Не успях да скрия горчивината в гласа си.

— Не мога да ти благодаря.

След дълга пауза ми напомни:

— Не бях длъжна да ти казвам.

— Знам. Но от това не ми става по-лесно.

— Трябва да свършвам. Пази се — и затвори.

Седях и мълчаливо обмислях това, което ми съобщи. Опитвах се да си представя влакчето на ужасите, на което се бях качил, но не можех. Какво щеше да стане утре, вдругиден. Беше прекалено мащабно и прекалено силно. Мислех и за други неща, които ми каза, защото трябваше. Трябваше си отвсякъде.

„Блек талънс“. Трудно се намираха. Вече изглеждаше сигурно, че Езра е убит със собственото му оръжие. Спомних си последното ми посещение в дома му, за леглото на горния етаж и следата, оставена от някого, който се бе свил на него да си почине или да поплаче. Джийн също беше там и се опитваше да сключи примирие. Оттам се е почнало, от нощта, която сега ми изглеждаше толкова далечна. Може да се е качила за оръжието. Всички знаехме къде го държи. Чудех се колко пъти се е връщала и какво е мислила, докато е била там? Би ли върнала времето назад, ако можеше?

Тук изникваха и петнайсетте милиона. Никой нямаше да ми повярва, че не ми трябваха. Би изглеждало като явна лъжа. А и ченгетата знаеха, че не съм бил вкъщи при Барбара. От това произтичаше огромен въпрос. Откъде имат тази информация? Изведнъж си спомних за Джийн, за запенената й уста и замаяния поглед… Стореното — сторено… Татко е мъртъв, стореното — сторено.

Но Тара не ми излизаше от ума. Защо ми помагаше? Какво точно искаше да ми каже? Че съм като „малко момче, което се прави на голям“. Ето така ме виждаше, като малко момче в костюма на татко. Осъзнавах, че е права, но тълкуваше грешно нещата. Излизаше, че се правя на голям и че костюмът на баща ми не е за мен. Но проблемът не беше в размера, а в избора на костюм и аз постепенно започвах да приемам тази истина. Лешоядите вече кръжаха и търсеха труп, с който да нахранят раздрънканата система на правосъдието. И бях сигурен, че баща ми никога не би им се оставил. Никога не би направил тази жертва. Молех се да съм достатъчно силен и да направя каквото трябва. Представих си сестра си и открих, че помага. Но все още бях обзет от паника, която дебнеше и прогонваше разсъдъка ми и го заменяше с нещо, което приличаше на омраза.

Джийн беше права. Старецът беше мъртъв, стореното — сторено. Сега само едно нещо имаше значение.

Облегнах се в стола, който ползвах от години, и започнах да оглеждам стените, по които висяха дипломите и разрешителните ми. Сякаш виждах кантората за първи път. Нямаше лично присъствие, картини или фотографии, дори и на жена ми. Сякаш част от мен никога не бе приемала този ми живот и го е разглеждала като временно положение. Ако е било така, тази част от мен наистина е била незначителна. До този момент всичко ми изглеждаше нормално. Но знаех, че мога да се изнеса от тази кантора за пет минути и след това последните десет години все едно не ги е имало. Промените в стаята щяха да са незначителни. „Като в затворническа килия“, помислих си. Няма да липсвам на сградата, част от мен искаше дори да я запали. И какво значение имаше това сега? Килиите си приличаха.

„Трябва да има картини на стената“, помислих си и след това позвъних във фермата на Столън. Казах си, че се обаждам да се извиня, да се опитам още веднъж да изгладя миналото, но това не беше цялата истина. Имах нужда да чуя гласа й. Исках да чуя как ми казва, че ме обича само още веднъж.

Никой не вдигна.

Когато тръгнах към съда, денят беше станал мрачен. Небето бе надвиснало и изпълнено с облаци, които миришеха на дъжд. Това небе ме притисна и докато вървях пеша напълно се смачках. Очаквах да се държат с мен различно, очаквах, че всички знаят, но не беше така. Представях си най-лошия сценарий, пълна изолация, а се оказа само още един обикновен ден в съда. Седях тихо, докато четяха датите на делата и се обаждах, когато съобщаваха моите: един за признаване за виновен, един за процес. След това отидох да се видя с клиентите си в претъпкания коридор.

Бяха дребни случаи. Наложи се да прехвърля папките, за да се сетя в какво са обвинени клиентите ми. Обичайните понеделнишки глупости, освен един човек, за когото мислех, че е невинен. Ще отнеса делото му за процес.

Стояхме в изпълненото с миризма на цигари пространство до външната врата и ползвах едно кошче за боклук вместо бюро. Първо уточнихме дали се признава за виновен. Беше на четирийсет и три години, с наднормено тегло и разведен. Кимаше механично, докато говорех, долната му устна висеше и разкриваше пожълтели от цигарите зъби, ризата му вече беше напоена от противна сладникава пот. Наричахме я „потта на страха“. Не ми беше за първи път. За повечето хора Наказателният съд беше чуждо място, в което никога няма да попаднат. След това изведнъж ставаше реалност, чуваха да извикват името им в зала, пълна с престъпници, въоръжени пристави и съдии с каменни физиономии, които се извисяват над всички. До обед коридорът щеше да е пълен, в съдебната зала щеше да е още по-зле. За деня бяха записани петстотин и четирийсет дела, малка вселена от алчност, гняв, ревност и страст. Само си изберете емоция и ще намерите престъпление, което да я въплъщава. Движеха се сред нас като безкрайно море, всеки си търсеше адвоката, свидетелите, любовниците. Някои се чудеха къде да изпушат по цигара, за да убият времето, докато ги повикат в залата. Много от тях бяха минавали процедурата толкова често, че се чувстваха като у дома си. Други като моя човек, ги избиваше пот.

Беше обвинен в нападение срещу жена — тежко провинение, на косъм от престъплението. Живееше срещу много привлекателна млада дама, която имаше проблеми в брака си с един пастор. Как е разбрал клиентът ми ли? От няколко месеца засичал със специално устройство разговорите от безжичния им телефон. И през това време решил, че проблемите им идвали от увлечението й по него, твърдение, което на всеки, който не е сляп, би се сторило абсурдно. Но той вярваше в него. Вярваше го и днес, както преди шест седмици, когато влязъл насилствено в дома й, притиснал я на кухненския плот и потъркал чатала си в нея. Нямаше изнасилване, нито проникване, дрехите й бяха останали на нея. Не беше много словоохотлив по въпроса защо си е тръгнал накрая. Подозирах го в преждевременна еякулация.

На първата ни среща искаше да се яви на процес. Защо? Защото тя си просела това, което направил. Не биха могли да го накажат за такова нещо. Нали?

— Не е честно, да знаеш. Тя ме обича. Искаше го — твърдеше тогава.

Мразех хора, които се потят. Слушаха те и непрекъснато искаха да се приближат, сякаш наистина можеш да ги спасиш. Преди три седмици се бяхме срещнали в кантората ми и той ми разказа неговата версия на случката. Не бях изненадан от версията и на жертвата. Тя едва си спомняше името му, смяташе го за физически противен и не беше мигвала, откакто това се беше случило. Звучеше ми напълно достоверно. Една дума от нея и съдията щеше да отсъди срещу моя човек. Нямаше никакво съмнение.

С течение на времето успях да убедя клиента си, че признаване на обикновено нападение е в негов интерес. Обвинението беше по-малко, бях се споразумял с прокуратурата. Щеше да бъде наказан с обществено полезна дейност, не със затвор.

Докато седяхме в коридора, той облизваше устни и в ъгълчетата на устата му забелязах засъхнала слюнка. Исках да му обясня какво се очаква от него и как да се обърне към съда. А той искаше да говорим само за нея. Какво е казала за него? Как изглеждала? С какво била облечена?

Имаше всички данни на доживотен клиент. Но следващия път можеше да е по-лошо.

Предупредих го, че съдията ще нареди да не се доближава до жертвата, че ако се приближи, ще наруши условията на споразумението. Той не го разбра или ако го разбра, не му пукаше. Но аз си бях свършил работата, колкото и да беше противна, и той можеше да се върне в малката си дупка при мрачните си фантазии за жената на проповедника.

Вторият ми клиент беше млад чернокож, обвинен, че се е съпротивлявал при арест. Полицаят твърдеше, че не му позволил да го задържи и че насъскал тълпата да крещи на ченгетата да се разкарат. Клиентът ми имаше друга версия. Цели четирима полицаи били необходими да арестуват един чернокож младеж. Когато офицерът, който трябвало да му прочете правата, се приближил към него, бил с цигара в уста. Моят клиент казал: „Затова не можеш да хванеш никого, защото пушиш“, а ченгето отвърнало: „Искаш ли да те тикна в затвора?“ Тогава клиентът ми се засмял: „Не можеш да ме арестуваш за това“.

Полицаят му сложил белезници и го вкарал в патрулката. И ето ни тук.

Вярвах на клиента си, най-вече защото познавах полицая. Беше дебел, гаден и пушеше цигара от цигара. И съдията го знаеше. Мислех, че имаме добри шансове за оправдателна присъда.

Процесът отне по-малко от час. Клиентът ми си тръгна свободен. Понякога е лесно да откриеш разумно съмнение. А понякога не. Докато си стискахме ръцете и се отдалечавахме от банката за обвиняеми, погледнах през рамото му и видях Дъглас в тъмната ниша в дъното на залата. Никога не идваше в съда без причина. Вдигнах ръка по навик, но неговите останаха скръстени пред тлъстия му корем. Извърнах поглед от смръщените му очи, за да кажа довиждане на щастливия си клиент и когато се обърнах, Дъглас вече го нямаше.

И изведнъж всичките ми заблуди изчезнаха просто ей така. Застанах гол пред истините, които отричах цяла сутрин. Залата се завъртя и по лицето и дланите ми внезапно изби пот — потта на страха, този път идваше отнякъде дълбоко в мен. Излязох, олюлявайки се, с омекнали колене от съдебната зала, минах покрай колеги адвокати, без да ги видя и чуя. Разблъсках тълпата в коридора, проправях си път като слепец. За малко да падна през вратата на тоалетната, не си направих труда да затворя вратата на кабинката. Папките ми се разпиляха по пода, но аз не им обърнах внимание, тъй като коленете ми се удариха във влажните, опръскани с урина плочки. След един безкраен спазъм повърнах във вонящата тоалетна чиния.