Джон Харт
Кралят на лъжите (26)

25.

Винаги си бях представял килиите студени, но в тази, в която ме заведоха, беше горещо. Първо това забелязах. След това ми направи впечатление размерът й. Беше тясна и гадна, два и половина на два метра, с малък прозорец, на който очаквах да има решетки. Само че имаше армирано стъкло. Забелязах го, когато притиснах лице към прозореца и се опитах да огледам по-подробно мястото, на което Милс ме бе завела. Не я бях виждал, след като изскочи от стаята за разпит, но не ме остави сам за дълго. Детектив Малка глава и двама униформени ми сложиха пак белезници и ме поведоха през лабиринт от коридори към тежката стоманена врата, която пазеше входа към гаража на полицейския участък. Оттам — в полицейската кола за кратък преход до Окръжния затвор, където ме настаниха.

Тази част беше по-лоша, отколкото си бях представял. Записаха ми името, свалиха ми дрехите и с фенерче и гумена ръкавица отнеха и последната останала ми частица достойнство. Детектив Малка глава гледаше и запали цигара, когато ми разтвориха „бузите“.

После някой ми хвърли оранжева затворническа униформа и аз я облякох, засрамен от скоростта, с която бързах да се прикрия. Крачолите бяха прекалено къси, а дъното висеше почти до коленете. Петите ми изскачаха от чехлите, но гледах да стоя, колкото се може по-изправен. Детектив Малка глава ми каза с усмивка: „Спокойни сънища, адвокате“. След това си тръгна, а аз останах сам с надзирателите, които съумяха да се държат така, сякаш никога преди не са ме виждали, а всъщност през последните десет години се срещахме по два-три пъти всяка седмица.

Постоях десетина минути, докато старшият надзирател приключи бумащината, а по-младшият просто ме заразя. Никой не влезе и никой не излезе. Тримата стояхме десет минути, без да си кажем и една дума. Писалката дращеше по хартията и правеше три копия, а месестата ръка оставяше влажни петна по бюрото, докато се движеше по формуляра. Дори темето му изглеждаше отегчено. Исках да седна, но на свободните столове имаше кожени каишки и нямаше как да ги ползвам. Бяха груби, изпоцапани с пот и кръв, на единия дори имаше следи от зъби. Отстъпих далеч от тях.

— Да не отивате на разходка? — попита кисело по-възрастният надзирател. Аз поклатих глава. — Отпуснете се, адвокате, имате цялото време на света, само то ви остана сега — после се върна към работата си, а по-младият седна на края на бюрото и започна да си чопли ноктите.

Огледах стените и пода, като се опитвах да не гледам вратата към стаята за разпити. Бях минавал през кея хиляди пъти, но не и този път. Сега щяха да ме преведат през друга врата, през която минаваха простосмъртните. Докато чаках, проумях истината в думите на надзирателя. Само времето ми беше останало, то и тази реалност. Не измислена или възможна, а истинска, от плът и кръв. Бях арестуван и обвинен, само като си го помислих, усетих да ме облива потта на страха. Тя изпълни стаята, попари стомаха ми и изведнъж ужасно ми се повдигна.

Бях в затвора. Отивах на процес.

По-възрастният надзирател най-накрая приключи с бумагите и вдигна глава. Погледът му мина през мен и видях, че ме разпозна, но не се трогна от очевидната ми тревожност. Беше я виждал и преди. Сигурно повече пъти, отколкото можеше да преброи.

— Четвърто отделение — обясни той на по-младия къде да ме заведе.

Последвах надзирателя навън от пропускателния пункт към един свят, в който всичко изглеждаше нереално. Бяха ми взели часовника, но знаех, че е късно. Минахме покрай тъмни врати, в чиито малки черни прозорци от армирано стъкло виждах мъждукащото отражение на лицето си.

Загубих бройката на завоите, сетивата ми долавяха само звуците и миризмите: лъснатите обувки на надзирателя, скърцащи по бетонния под, шепота на чехлите, износени и тънки като вестник. Звуци от далечна, внезапно прекъсната кавга. Метал се удря в метал. Миризмата на антисептично вещество, натъпкани човешки тела и лек дъх на повръщано, който не идваше от мен.

Навлизахме все по-навътре в сградата, после надолу с асансьора, по коридора, далеч от последните глътки чист въздух. Следвах гърба му, който ме водеше все по-навътре. Погледна ме веднъж и попита нещо, но нямах какво да му кажа. Мислите ми бяха объркани, разпилени и неуловими. Чувствах се като преследвано животно и се плашех от тъмни ъгли и ниши. Помирисвах страха си и завиждах на надзирателя за небрежната му самоувереност. По време на дългото ни съвместно пътуване той се превърна в бог, а аз започнах да се страхувам от момента, в който щеше да ме изостави.

Следвах го дотам, докъдето ме отведе, до Четвърто отделение с тъмните ъгли: осмоъгълно пространство с врати по цялата дължина. Бяха общо осем и по стъклените им прозорчета се притискаха множество лица. Една от вратите беше отворена и надзирателят ми махна да го последвам до нея. На прага се обърна и видях, че всъщност въобще не е бог. Изглеждаше несигурен. Приличаше на човек, който пристъпва неуверено от крак на крак, не че го правеше. Накрая ме погледна в очите.

— Съжалявам, господин Пикънс — рече. — Винаги сте били много любезен с мен.

После ми посочи с ръка да вляза, затвори вратата и ме остави сам. Чух входа на отделението да се затваря с трясък и се замислих за надзирателя. Не си спомнях да съм го виждал, но сигурно сме се срещали. А милите му думи в това неприветливо място направо ме разтопиха.

И аз като всички останали безименни заподозрени в щат Северна Каролина притиснах лице към стъклото, сякаш можех само с очи да разширя черната дупка, която сега беше целият ми свят. Погледнах през коридора и открих друго лице и чифт тъмни очи, които висяха над разплескания в стъклото нос и черната цепка, която би трябвало да е устата. Гледахме се дълго в очите. След това мъжът се отдръпна от стъклото и го целуна с мустакатата си уста. Повдигна ми се от гледката, но не можех да откъсна очи, докато не срещнах пак погледа му и не видях, че ме предизвиква. Показах му среден пръст и се отпуснах на тесния, твърд матрак на леглото. Сърцето ми биеше лудо, учестеният ми дъх се разпръскваше като мъгла около мен. Полежах така около минута, след това силен звънец отекна грубо в металните стени на новото ми жилище. Звукът едва бе заглъхнал, когато изгаснаха лампите и аз останах в такава непрогледна тъмнина, каквато можеше да идва само от душата ми. Светът около мен се сви и в тази ужасна секунда отново станах малкото момче, поругано в онова подземие. Чувствах ръцете му по тялото си, чувах гласа му в ухото си и усещах дъха му, който вонеше на развалено месо.

Но тук беше различно. Надзирателят ме нарече по име, господин Пикънс, а детството бе отдавна зад гърба ми. Затова се насилих да стана, сграбчих стоманената мивка, докато успокоя дишането си и след това закрачих в тъмнината като слепец. Изведнъж си спомних за Макс Крийзън. Четири крачки и обратно, пет години подред — четири и обратно. Мисълта за него ми даде сила и се почувствах като господар на килията и тъмнината в нея. Крачех, без да спирам. Както вярвах, че ще оцелея в този епизод, така знаех, че няма да преживея доживотна присъда зад решетките. По-добре да бях дръпнал спусъка на моста. Крачех и мислех, а с напредването на нощта едно нещо ми ставаше безпощадно ясно. Ако успея да се измъкна оттук, никога няма да приемам свободата на избора за даденост. Бях прекарал по-голямата част от живота си в затвор, който сам си бях изградил, зазидан зад решетките на страха, очакванията и мнението на другите. А те изобщо не бяха важни. За малко да се разсмея, като си помислих, че за да го проумея, е трябвало баща ми да бъде убит, а аз — арестуван. Но тук не ми беше до смях, нямаше и да стане, докато съм в тази килия. Започнах да кроя планове как да се измъкна. На следващия ден щяха да ме заведат в съда. С моя късмет сигурно щяха да ми повдигнат обвинение и да ми насрочат бързо изслушване за освобождаване под гаранция. Щях някак си да се преборя да изляза. Така щях да спечеля известно време до процеса, за да измисля какво да правя или да се върна на моста.

По един или друг начин.

Нощта постепенно се изнизваше и вече просветваше. А аз все още крачех и мислех. Мислех за прекалено много неща.