Джон Харт
Кралят на лъжите (4)

3.

Трябваха ми двайсетина минути, за да се успокоя. След това влязох вътре, за да пия бира. Пощата беше разпиляна по плота в кухнята, а лампичката на телефонния секретар светеше заради петте оставени съобщения. Не ми пукаше. Отидох право при хладилника и грабнах две бутилки. Те издрънчаха, когато обвих пръсти около гърлата им. Отпих от едната, докато хвърлях сакото си върху кухненски стол, след това поех през празната, бездетна къща към предната врата, от която се разкриваше светът наоколо. Седнах на най-горното стъпало пред портата, затворих очи под топлото слънце и опънах здраво от бутилката.

Бях купил къщата преди няколко години, когато присъствието на Езра витаеше над адвокатската колегия и я покриваше с достолепна патина, а отчаяни дебютанти плащаха прескъпо, за да докоснат ръба на тогата му. Беше най-добрият адвокат в окръга, а това улесни моята работа. Деляхме една кантора и едно име. Това означаваше, че можех да си подбирам делата и шест месеца след като камион за хранителни стоки прегази на заден ход осемгодишно дете на един паркинг, внесох първоначалната вноска от сто хиляди долара.

Отпих пак и ме обзе внезапна паника, когато осъзнах, че не помнех името на горкото дете. Цяла минута се гърчех в агония от мисълта колко безчувствен съм станал и тогава като глътка свеж въздух името му нахлу в съзнанието ми.

Лион Уилям Макрей. Спомних си лицето на майка му в деня на погребението, как сълзите й се стичаха по дълбоките, издълбани от мъката бръчки и капеха по дантелената яка на официалната й рокля. Спомних си задавените й думи, срама й от чамовия ковчег на момченцето й и парцела му в гроба за бедняци в сянката на водната кула. Тя се притесняваше, че там той никога няма да бъде огрян от следобедното слънце.

Зачудих се какво ли е направила с парите, които спечели от неговата смърт и се надявах, че ги е използвала по-добре от мен. В интерес на истината ненавиждах къщата. Беше прекалено голяма и прекалено се набиваше на очи. В нея се чувствах дребен като петаче в тенекиена кутия. Но обичах да присядам тук в края на деня. Слънцето ме стопляше. Виждах парка и дъбовете, в които свиреше вятъра. Опитвах се да не взимам решения и да не мисля за миналото. В този дом можех да изпразня съзнанието си, да се отпусна, а и често беше изцяло мой. Обикновено Барбара прецакваше всичко.

Допих втората си бира и реших да си взема и трета. Отупах се от праха и влязох вътре. Когато минах през кухнята, видях, че на телефонния секретар вече има седем съобщения и се зачудих смътно дали някое от тях не е от съпругата ми. Като се върнах навън, седнах точно навреме, за да видя един от любимите ми редовни посетители на парка да завива зад ъгъла.

В грозотата му имаше нещо величествено. Носеше подплатена с кожа ушанка, независимо от сезона и обичаше да си пуска наушниците надолу. Разръфаните му бежови памучни панталони се вееха около мършавите му крака, докато крачеше, а ръцете му бяха кльощави като на гладуващо сомалийче. На носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла, а устата му, над която се виждаха винаги наболи мустаци, беше всякога изкривена, все едно изпитваше силна болка. Нямаше постоянен режим, излизаше, когато му падне: посред нощ и под проливен дъжд крачеше по улиците в източната част на града или пък се припичаше на утринното слънце, докато се разхожда из старата градска част.

Никой не знаеше много за него, макар че се навърташе тук от години. Научих името му случайно на едно парти — Максуел Крийзън. Онази вечер говореха за него. Беше от известните градски чудаци, всеки го беше виждал, но очевидно никой не беше говорил със скитника. Не се знаеше от какво се издържа и всички предполагаха, че е бездомник, един от постоянните посетители на няколкото градски приюта, може би и пациент на местната обществена болница. Предположенията обаче не бяха много задълбочени. Най-вече му се присмиваха — на вида и на нервната му походка. Нито един от коментарите не беше добронамерен.

Не го бях виждал. За мен той беше една голяма въпросителна и в известен смисъл най-интересният човек в окръг Роуън. Представях си как изравнявам крачка с него и го заговарям. Бих могъл да го питам какво вижда на местата, по които се разхожда.

Не бях чул вратата да се отваря, но Барбара изведнъж се озова зад мен и гласът й ме накара да подскоча.

— Не, Уърк, честно — започна тя, — колко пъти трябва да те моля да си пиеш бирата в задния двор? Приличаш на изпаднал тип и всеки може да те види тук.

— Добър вечер, Барбара — поздравих, без да се обръщам и без да спирам да следя с очи тайнствения пешеходец.

Тя изглежда осъзна, че е била груба и смекчи тона.

— Разбира се, скъпи. Извинявай. Добър вечер — усетих я да се приближава, наоколо ми като сажди се посипа смесица от парфюм и презрение. — Какво правиш? — попита тя.

Не можех да се заставя да отговоря. Какво да й кажа?

— Не е ли изключителен? — рекох вместо отговор и показах непознатия.

— Кой? Той ли? — поинтересува се тя и посочи към него, все едно насочваше оръжие.

— Да.

— О, за бога, Уърк. Понякога не те разбирам. Наистина не мога.

Най-накрая се обърнах и вдигнах поглед към нея. Стори ми се красива.

— Ела и поседни при мен — поканих я аз. — Както едно време.

Изсмя се така, че изведнъж погрозня, а аз разбрах, че надеждата нищо не променя.

— Едно време носех и джинси. А сега трябва да приготвя вечеря.

— Моля те, Барбара. Само за минута-две — сигурно нещо в гласа ми я накара да се спре, да се обърне и да застане до мен. Усмихна се палаво и въпреки че флиртът на устните й продължи само миг, ме накара да си спомня и други нейни усмивки, които не бяха нито угоднически, нито неискрени; да си спомня не толкова отдавна отминало време, когато можеше да ме заслепи с усмивката си. Тогава я обичах или вярвах, че я обичам, и никога не се съмнявах в решенията си. Тя беше толкова сигурна в нас и говореше за бъдещето ни направо с пророческа страст. Казваше, че сме съвършената двойка, че можем да имаме идеален живот. И аз й вярвах. Направи ме свой последовател, показа ми бъдещето през нейните очи, а то беше ослепително и бляскаво.

Това беше отдавна, но дори сега можех да затворя очи и да видя жълтеникавата сянка на онази илюзия. Всичко изглеждаше толкова лесно.

Избърсах мръсотията от една пукнатина на стъпалото и потупах счупената плочка. Тя се наведе бавно и когато седна, обгърнала с ръце коленете си, ми се стори, че виждам старата любов да проблясва в очите й.

— Добре ли си? — попита тя. Погледнах я и осъзнах, че наистина се интересува.

За миг нещо ме стисна за гърлото и почувствах, че ако заговоря, ще се разплача. Вместо това махнах пак към клатушкащата се фигура на моя редовен парков посетител и повторих:

— Не е ли изключителен?

— Боже, Уърк — въздъхна тя и се опита да стане. — Той е ужасен старец и ми се ще да спре да се разхожда край къщата ни — тя се взря в мен все едно бях непознат, а аз не знаех какво да й кажа. — По дяволите! Защо правиш всичко толкова трудно? Просто си вземи бирата и иди да седнеш отзад. Ще го направиш ли заради мен?

Докато влизаше вътре, аз си потърках лицето. Досега не ми беше правело впечатление, че човекът е стар и се зачудих защо жена ми беше забелязала този факт, а аз — не. Гледах го как се движи по тревистия бряг на малкото градско езеро в средата на парка, после се скри в детската площадка, която като че с всяка година ставаше по-малка.

Вътре в къщата беше студено. Извиках на Барбара, не получих отговор и отидох в кухнята да си взема бирата, която така и така бях решил да изпия. Видях жена си през вратата на всекидневната. Беше приведена над вестник, до нея имаше недокосната чаша с бяло вино. Рядко я бях виждал толкова притихнала.

— Нещо интересно във вестника? — попитах. Гласът ми прозвуча слабо, дори аз едвам го чух.

Занесох бирата в царството на нейното мълчание и седнах на любимия си стол. Главата й беше приведена, лицето й бе бледо като костите на Езра, а хлътнатините на бузите й бяха изпълнени с неподвижен мрак. Когато вдигна поглед, очите й бяха червени и ставаха все по-налети с кръв. Устните й сякаш бяха изтънели, за миг ми се стори уплашена. После погледът й се смекчи.

— О, Уърк — промълви тя и едри сълзи се спуснаха по високите й скули. — Толкова съжалявам.

Тогава видях заглавието и ми се стори странно, че тя може да заплаче, а аз не.

Същата вечер, докато лежах в леглото и чаках Барбара да излезе от банята, се сетих за статията във вестника и казаните и недоизказаните неща в нея. Бяха изкарали баща ми същински светец, защитник на онеправданите и стълб на обществото. Това ме накара отново да се замисля за истината като понятие, за очевидната субективност на нещо, което би трябвало да е само гола същина. Баща ми би сметнал статията за подходящ епитаф. Повдигна ми се.

Загледах се през прозореца в красивата нощ под нарастващата луна. Обърнах се от притесненото покашляне на Барбара. Тя стоеше неподвижна между луната и меката светлина от шкафа в банята. Беше облечена в нещо ефирно, което не бях виждал. Под него тялото й беше призрачно. Тя помръдна, когато усети погледа ми и гърдите й се поклатиха изкусително. Краката й бяха дълги, както винаги, но днес изглеждаха дори още по-стройни, тъмното място, където се събираха привлече погледа ми.

Не бяхме правили секс от седмици и знаех, че ми се предлага в този вид по задължение. Странно, но това ме възбуди и аз й отвърнах със силно, почти болезнено желание. В този миг не ми трябваше съпруга. Не исках общуване. Нито чувства. Исках да се заровя в топла плът и да отърся реалността на отминалия ден от себе си.

Тя пое протегнатата ми ръка и се шмугна между чаршафите, без да каже дума, все едно и за нея в това нямаше нищо лично. Целунах я страстно и усетих солта от едвам изсъхналите й сълзи. Ръцете ми се плъзнаха по нея и в нея и в някакъв момент нощницата й изчезна. Тя посипа косата си по гръдта ми и протегна гърдите си към устата ми. Захапах я, чух приглушения й вик и потънах в безпаметността на разбушувалата се кръв и ритъма на влажната доволна плът.