Джон Харт
Кралят на лъжите (6)

5.

Исках само да се освободя от костюма си, да се строполя в леглото и да се пренеса на по-добро място в сънищата си. Но в мига, в който завих по улицата, разбрах, че това няма да стане. Криволичещата стръмна алея към дома ми, който би трябвало да се стори в такива мигове гостоприемен на собственика си, беше пълна с лъскави черни и сребристи коли. Акулите се бяха събрали. Бяха дошли приятелите на жена ми с техните мариновани в мед шунки, префърцунени ястия, приготвени в касероли, и нахални въпроси: „Как е умрял? Държи ли се Уърк?“. След това с тих глас, когато Барбара не ги чува: „В какво се е забъркал? Два куршума в главата, така чух“. След това още по-тихо: „Вероятно си го е заслужил“. Рано или късно някой щеше да произнесе на глас това, което мнозина си мислеха. „Произходът си казва думата“ — щяха да отбележат, а очите им щяха да заблестят над кривите им усмивки. Горката Барбара. Трябваше да внимава.

По принцип не позволявам да ме прогонват от собствената ми къща, но колата ми просто отказа да завие по алеята. Вместо да се прибера, отидох до супермаркета до гимназията и си купих бира и цигари. Исках да отнеса покупките на стадиона, да се изкача над откритите трибуни и бавно да се напия над четириъгълника от увехнала трева. Но порталът беше заключен, а веригата не помръдна, когато я опънах. Затова се върнах до къщата на баща ми и започнах да пия на неговата алея. Изпих повечето от шестте бири в стека, преди да се накарам да се върна вкъщи.

Когато завих по моята улица, видях, че броят на колите се е увеличил, а около дома ми витае нещастна фестивална атмосфера. Паркирах на улицата две къщи по-надолу и се прибрах пеша. Вътре намерих тълпата, която очаквах: съседите, няколко познати от съседни градове, лекари със съпругите си, бизнесмени и половината местна адвокатска колегия, включително Кларънс Хамбли, който в много отношения беше най-големият съперник на баща ми. Той моментално привлече погледа ми, извисяваше се презрително дори и над тази богаташка сбирщина. Беше се облегнал с гръб на стената, опрял лакът на перваза над камината с чаша в ръка. Той първи ме забеляза, но извърна поглед, когато очите ни се срещнаха. Пренебрегнах го като някакво незначително дразнение и затърсих жена си в тълпата. Открих я чак в другия край на стаята. Докато я гледах, си помислих; че ако не си кривя душата, трябва да призная, че е красива. Имаше безупречна кожа, високи скули и блестящи очи. Тази вечер прическата й беше перфектна за случая. Изглеждаше великолепна в най-скъпата рокля на отминалия сезон. Беше наобиколена от верните си дружки, чиито ръце бяха ледени от много бижута и лошо оросяване. Когато ме видя, спря да говори и приятелките й се извърнаха като една. Правеха ми дисекция с поглед, най-накрая се спряха върху бирената бутилка, която бях внесъл отвън. Когато Барбара напусна обкръжението им, не казаха нищо, но си представих как са готови да ме нашибат на голо с езици като камшици. Запалих нова цигара и се сетих, че имам да организирам погребение. Тогава до мен се появи Барбара и успяхме да си разменим няколко думи насаме.

— Мило парти — измърморих и се усмихнах, за да не звучат думите ми толкова жестоко.

Тя притисна твърдите си устни до бузата ми.

— Ти си пиян — намръщи се тя. — Не ме излагай.

И с това всичко щеше да се размине, ако Глена Уърстър не беше избрала точно този миг да се втурне през входната врата. Усмихна се широко, а зъбите й бяха като лъснати с мазнина. Носеше черна тясна рокля. Стана ми лошо, като я видях да влиза в дома ми. Сетих се за Джийн и за това колко й е тежко да катери стъпалата до замъка с колонади на Глена Уърстър.

— Какво прави тази тук? — попитах.

Барбара гледаше през чашата си с вино как Глена се настанява в сърцето на малката й клика в ъгъла, а в очите й имаше тревога. Обърна се към мен и просъска:

— Бъди добър с нея, Уърк. Тя е много влиятелна в този град.

Знаех, че под „влиятелна“ жена ми има предвид, че Глена Уърстър е член на управителния съвет на кънтри клуба, въшлива е с пари и достатъчно гадна, че да съсипе нечия репутация за забавление.

— Не я искам тук — троснах се и посочих към жените, насъбрани под портрета на бащата на Барбара. — Не ги искам всичките тук — наведох се по-близо до нея, а тя се отдръпна така бързо, че ми замириса на първосигнална реакция. Въпреки това продължих: — Трябва да поговорим, Барбара.

— Ризата ти е прогизнала от пот — забеляза тя и мушна три пръста под яката ми. — Защо не се преоблечеш? — понечи да се обърне, но се спря. Пресегна се към лицето ми и аз се наклоних. — И се избръсни, моля те — след това се отдалечи към кръга от сдържаните си приятелки.

Така останах сам, изгубен в собствения си дом сред хора, които произнасяха нещо, а аз им кимах, сякаш се съгласявах с всичко, което казваха. Въпреки това се движех в някаква зловеща тишина, а любезните им думи се разбиваха в мен като вълна в полуглух човек. Малцина бяха искрени, но никой от тях не знаеше нищо за баща ми — какво го правеше толкова неразгадаем, толкова необикновен и зъл.

Завърших пътешествието през сподавените думи в кухнята, където се надявах да намеря студена бира. Но видях, че там е организиран цял бар и мрачно се възхитих на жена си, която веднага след нечия смърт можеше да направи от обрата на съдбата повод за светско събиране. Поръчах си бърбън с лед, но усетих ръка на рамото си и един глас като звук от счукан лед да поръчва на бармана още един бърбън. Обърнах се и видях съседа ми доктор Стоукс, който с грубата си кожа и бяла брада приличаше на Марк Твен.

— Благодаря — усмихна се на бармана, отклони ме от бара с твърдата си докторска ръка и предложи: — Да се поразходим — поведе ме през кухнята към гаража, където изтъняващата слънчева светлина хвърляше прашни правоъгълници по пода. Пусна ме в празното пространство, изсумтя, изруга и поседна на стъпалата. Отпи от питието си и премлясна. — Това се казва добър приятел.

— Да — съгласих се. — Би могъл да бъде.

Гледах го как ме наблюдава, докато оставя чашата си, за да запали пура.

— Наблюдавам те от известно време — заговори накрая. — Не ми изглеждаш добре.

— Имах лош ден.

— Не ти говоря за днес. Тревожа се за теб от години. Но съм смятал, че не е моя работа, да ти го кажа, ако ме разбираш.

— И какво се промени днес? — попитах.

Погледна ме и издиша синкав дим.

— Женен съм от петдесет и четири години — започна. — Мислиш, че никога не съм изглеждал така, все едно най-добрият ми приятел току-що ме е изритал в топките. Не трябва да си гений, за да се сетиш, че се е случвало. И жена ми го е виждала — отмахна въображаема прашинка от крачола си и продължи да говори, забил поглед в пурата си: — Нищо не мога да направя за жена ти, бракът си е грижа на мъжа, но има някои неща, които трябва да чуеш и много добре знам, че никой от онези вътре няма да ти ги каже.

Не знаех какво да отговоря, затова оставих питието си на преобърната ръчна количка и запалих цигара. Върнах пакета в джоба на ризата си и около нас отново се настани тишина. Когато вдигнах поглед, видях, че очите на доктора са посърнали, а това странно защо ме натъжи. Той винаги бе имал топли очи.

— Баща ти беше най-големият негодник, когото съм познавал — той всмукна от пурата си, сякаш коментираше времето навън. Не казах нищо и след няколко секунди старецът продължи: — Беше егоцентрично копеле, което искаше да налапа целия проклет свят, но ти го знаеш.

— Да — потвърдих и се покашлях. — Знам го.

— Лесно беше да го мразиш, но поне те гледаше в очите, докато ти забиваше ножа, ако ме разбираш.

— Не.

— Беше честен за алчността си. И другите честни хора го разбираха.

— Е, и? — попитах.

— Да не мислиш, че съм свършил? — изсумтя той и млъкна. — Остави ме да говоря. Сега за Джийн. Никога не съм харесвал начина, по който той я възпитаваше. Струваше ми се, че проваля един брилянтен ум. Но никой не избира родителите си и това си беше нейният лош късмет. И нея съм наблюдавал, сега, когато Езра го няма, мисля, че тя ще се оправи.

Изсмях се дрезгаво.

— И колко внимателно си я наблюдавал? — поинтересувах се, като имах предвид, че Джийн беше много далече от оправянето.

Той се наведе и очите му просветнаха строго.

— Във всеки случай по-внимателно от теб — рече и от тази истина ме заболя. — Но за нея не се тревожа. Ти ме притесняваш.

— Аз?

— Да. И си затваряй устата. Това те изведох да ти кажа. И внимавай. Баща ти беше голям човек с големи стремежи и големи мечти. Но ти, Уърк, си по-добър човек.

Усетих, че очите ми се насълзяват и ужасно ми се прииска доктор Стоукс да ми е баща. Лицето му излъчваше безмилостна откровеност, тя личеше и в движенията на грубите му ръце и за миг му повярвах.

— Ти си по-добър, защото не искаш големи неща заради незначителни причини. По-добър си, защото ти пука за приятелите и семейството ти, все неща, които са важни. По това приличаш на майка си — млъкна за кратко и кимна. — Внимавай да не се задавиш с наследството на Езра. Аз съм на осемдесет и три години, достатъчно стар, за да съм понаучил някои неща, а най-важното е това: животът е дяволски къс. Проумей какво искаш ти. Бъди себе си, само така ще се почувстваш добре.

Докато се изправяше бавно, чух как пукат ставите му и как се удря ледът в стъклото, когато допива питието си.

— Погреби стареца си, Уърк, а когато си готов, с удоволствие ще те чакаме у нас на вечеря. Познавах добре майка ти, бог да я прости, и бих искал да ти разкажа за щастливите й моменти. Още нещо, последно — не си губи съня заради Барбара, тя е кучка по рождение, не е избрала да бъде такава. Затова не бъди жесток към себе си.

Намигна ми и се усмихна с пура в уста. Благодарих му, че е дошъл, защото не знаех какво друго да му кажа. Затворих вратата зад него и седнах там, където той беше седял, дървото още беше топло от слабия му задник. Отпивах от разредения бърбън, разсъждавах над живота си и се молех старецът да е прав.

Постепенно чашата ми се изпразни, но това можех да поправя. Часовникът ми показа, че е почти пет и докато ставах, се сетих бегло за детектив Милс. Нямах намерение да й се обаждам, а в момента малко ми пукаше за нея. Исках само още едно питие. Влязох и излязох от кухнята, без да кажа дума, а ако това е обидило гостите, толкова по-зле за тях. На мен ми писна от натрапници. Затова се върнах в усойното си убежище да гледам пълзящите сенки и да пия топъл бърбън.

Останах в ужасното място, докато светлината съвсем изчезна и стените се наклониха към мен. Ставах лош като се напия, не сълзлив, и напълно изгубвах представа за нещата. Сакото ми замина в сандък с окосена трева, която така и не бях изхвърлил, а вратовръзката ми се озова закачена на пирон на стената. Другите си дрехи не свалих, едвам се удържах да не го сторя. Исках да се отърся от всичко, да счупя аквариума на благоприличието и в един налудничав миг си представих как бягам гол из къщата. Можех да си побъбря с приятелите на жена ми и да ги предизвикам на следващото безсмислено светско събиране да се правят, че това въобще не се е случило. А те така щяха и да направят и само заради това не си свалих дрехите. Всеки един от тях щеше да ме гледа в очите над питието си по време на вечеря, следващата седмица, да се прави на много заинтригуван как върви практиката ми и след това да ми каже колко изискано е било погребението.

Исках да се смея с пълно гърло, исках да убия някого.

Но не направих нито едното, нито другото. Смесих се с тълпата и разговарях. Не си свалих дрехите, а ако съм се изложил, никой не обели и дума за това. Накрая напуснах партито и седнах в колата си, вдигнах стъклата на прозорците, а моравата светлина на залеза се полепна по мен като втора кожа. Благодарих на бога за едно: че въпреки че бях пиян като талпа и се давех сред тълпата от хора и безсмислени думи, не произнесох на глас единствената мисъл, която ме беше обсебила. И докато оглеждах уморените си очи в огледалото, признах поне на себе си: мисля, че знаех кой е убил баща ми.

Мотив. Средство. Възможност.

Всичките бяха налице, ако знаеш къде да ги търсиш.

Но аз не исках да ровя. Никога не съм бил такъв. Извъртях огледалото далеч от лицето си. Затворих очи и се замислих за сестра си и времената, които бяха по-прости, но не и по-леки.

 

 

— Добре ли си? — попитах Джийн.

Тя кимна. По леко издадената й брадичка се стичаха сълзи, които капеха по белите й джинси като дъждовни капки в пясък. Раменете й се привеждаха все по-ниско с всяко ридание, докато видът й стана напълно съкрушен, косата й увисна толкова ниско, че покри горната част на лицето й. Откъснах очи от сивкавите петна от сълзи и се опитвах да не гледам към кръвта, която течеше между краката й. Червена и мокра, тя се просмукваше в новите панталони, с които сестра ми толкова се гордееше, същите, които майка й беше подарила сутринта на дванайсетия й рожден ден.

— Обадих се на татко. Той каза, че ще дойде да ни прибере. „Скоро. Обещавам“, така каза.

Тя не отвърна, аз гледах как червеното петно потъмнява. Безмълвно свалих якето си и покрих с него скута й. Тя ме погледна така, че се почувствах горд, че съм големият й батко, все едно това, което правех, имаше значение. Преметнах ръка през раменете й и се престорих, че не съм изплашен до смърт.

— Съжалявам — прошепна през сълзи.

— Всичко е наред — отвърнах й. — Не се притеснявай.

Бяхме в центъра, в сладоледената сладкарница. Мама ни остави там на път за Шарлот следобед. Разполагахме с четири долара за сладолед и възнамерявахме да се върнем пеша вкъщи. Имах съвсем смътна представа какво представлява женския цикъл. Когато видях кръвта, помислих, че се е наранила чак след това забелязах, че от известно време очите й бавно се пълнят със сълзи.

— Не гледай — тя се наведе и се разплака.

Като се прибрахме, Джийн се затвори в банята, докато мама се върне. Аз седнах на предната веранда и събирах смелост да кажа на баща ми какъв задник е, защото не му пукаше за Джийн и ме караше да лъжа, но накрая нищо не му казах.

Така се мразех.

 

 

Събудих се в почти пълна тъмнина. От прозореца ми надничаше лице и аз премигнах срещу дебелите му очила и гъсти мустаци. Отдръпнах се назад инстинктивно, не само защото човекът беше много грозен.

— Добре — изръмжа той. — Помислих, че си мъртъв.

Имаше гърлен глас и тежък южняшки акцент.

— Какво… — промълвих.

— Не бива да спиш в колата си. Опасно е — огледа ме отгоре до долу, хвърли поглед и към задната седалка. — Умник като теб би трябвало да го знае.

Лицето се отдръпна и мъжът изчезна, както се беше появил, оставяйки ме полузаспал и все още пиян. Какво по дяволите беше това? Отворих вратата и слязох, бях схванат, всичко ме болеше. Погледнах надолу по улицата и го видях да се скрива в тъмнината, дългото му палто се мяташе покрай глезените, а наушниците на шапката му се вееха свободно. Това беше моята възможност. Можех да се затичам, да го настигна в тъмното и да го попитам това, което исках. Но не помръднах.

Оставих го да си отиде, пропилях шанса си заради парализиралата ме нерешителност. Върнах се в колата, устата ми беше залепнала и затърсих дъвка или ментов бонбон, но не намерих. Вместо това запалих цигара, но вкусът й беше ужасен, затова я изхвърлих. Часовникът ми показваше десет. Бях спал два, може би три часа. Погледнах алеята към къщата ми. Колите ги нямаше, но все още светеше и предположих, че жена ми не си е легнала. Главата ме цепеше и точно в момента нямаше да понеса Барбара. Исках само още една бира и празно легло. А това, от което наистина се нуждаех, беше съвсем друго и докато седях в колата, осъзнах, че отлагах неизбежното. Имах нужда да отида до кабинета на Езра, да се помиря с призрака му и да потърся пистолета му.

Запалих двигателя, спомних си всички нещастни пияници, хванати зад волана, които бях защитавал, и потеглих към кантората. Ей такъв ден беше днешният.

Паркирах отзад, както винаги, и влязох в тесния коридор, който минаваше покрай малката стая за почивка, стаята с ксерокса и склада за офис материали. Когато влязох в основната част на кантората, светнах една лампа и хвърлих ключовете на масата.

Чух шум отгоре, престъргване и после глухо тупване. Замръзнах.

Тишина.

Стоях и се ослушвах, но звукът не се повтори. Зачудих се дали не е призракът на Езра, предположението не ми се струваше смешно. Може би си въобразявах. Тръгнах бавно към предната част на кантората и светнах всички лампи. Срещу мен зейна стълбището, което водеше към царството на баща ми на горния етаж, беше тъмно, но с гладки лъскави стени. Сърцето ми се беше качило в гърлото, избиваше ме нездрава пот с миризма на бърбън. Помирисах се в празното помещение и се зачудих дали съм страхливец. Опитах се да се успокоя, като си казах, че старите сгради се наместват, а пияните мъже си въобразяват всякакви неща. Напомних си, че Езра е мъртъв.

Огледах набързо кантората, но всичко си беше, както винаги: бюрата, столовете, шкафовете — всичко си беше на мястото. Обърнах се пак към тясното стълбище и поех нагоре. Движех се бавно с ръка на перилото. След като изкачих пет стъпала, се спрях, защото ми се стори, че виждам нещо да се движи. Пристъпих колебливо още едно стъпало нагоре, чух шум и застинах. Тогава нещо огромно и тъмно се спусна много бързо върху мен. Удари се в гърдите ми и аз паднах. Почувствах силна болка и после всичко потъна в мрак.