Джон Харт
Кралят на лъжите (13)

12.

— Надявам се, че в ръката ти няма ключове за кола — подхвърли Милс, когато стъпих на бетона и присвих очи срещу светлината, отразена в предното й стъкло. Протегнах ръце с дланите нагоре, за да й покажа, че са празни.

— Спокойно — отвърнах. — Никъде не отивам — носеше широки кафяви панталони, боти с ниски токове и слънчеви очила. Както винаги, дръжката на пистолета й се подаваше под сакото. Беше автоматичен. Дръжката беше от гравирано дърво. Преди не го бях забелязал. Опитах се да си спомня дали Милс някога е стреляла по човек. Няма значение, бях сигурен, че може да дръпне спусъка, ако се наложи.

— Бог ми е свидетел, че вече не знам какво да те правя, Уърк. Ако не беше Дъглас, сега щяхме да се срещаме в участъка. Изчерпа ми се търпението за номерата ти. Държиш се идиотски. Ще ми разкажеш какво знаеш и това ще стане сега. Ясна ли съм?

Напрежението и умората се бяха изписали на лицето й, не помагаше и гримът, с който се стараеше да ги прикрие. Извадих си цигара и се подпрях на колата й. Не знаех какво има предвид, но се досещах.

— Знаеш ли кога адвокатите губят дела? — попитах я.

— Когато защитават не когото трябва.

— Когато клиентите им са тъпи. Непрекъснато се случва. Казват на полицията неща, от които после не могат да се отрекат и които могат да бъдат изтълкувани погрешно, особено когато има натиск за разрешаване на случая — запалих цигара, погледнах надолу по хълма към преминаваща линейка със загасена сирена. — Винаги съм им се чудил. Сякаш като сътрудничат, ще убедят ченгетата да подгонят някого другиго. Колко наивно.

— Хора като теб от това си вадят хляба.

— И това е вярно.

— Ще говориш ли с мен, или няма? — попита Милс.

— Вече говоря с теб.

— Не се прави на умник. Не и днес. Нямам нерви за това.

— Четох вестниците, а и съм в този бизнес от доста време. Знам под какъв натиск си — Милс извърна поглед, сякаш за да отрече думите ми. — Ако бях умник, бих си държал устата затворена.

— Не искам да съм ти враг, Уърк? Поне това мога да ти обещая.

— И Дъглас така ми каза.

Ъгълчето на устата на Милс потрепна от раздразнение.

— Дъглас не е знаел какво говори.

— Просто ме предупреди да сътруднича — Милс скръсти ръце. — Нали ще сме откровени един с друг? — попитах. — Без глупости?

— Нямаш проблем — успокои ме тя.

— Ще съм толкова откровен с теб, колкото ти с мен. Честно е, нали? — тя кимна. — Заподозрян ли съм? — попитах.

— Не — Милс не се поколеба, но аз знаех, че лъже. За малко да се изсмея, беше толкова прозрачна, но щеше да е грозно, все едно й казвах: „Не мога да повярвам, че това се случва“.

— Имаш ли заподозрени?

— Да.

— Някого, когото е познавал?

— Всички — повтаряше като папагал думите на районния прокурор. Спомних си за Джийн и се замолих да не е отишла толкова далеч в разговора си с Кларънс Хамбли.

— Провери ли деловите му отношения? Бивши клиенти?

— Не мога да обсъждам разследването.

— Знам, че си говорила с Хамбли — наблюдавах я внимателно за реакция, но тя беше непоклатима, устата й не трепваше, а очите й изобщо не ги виждах. — Знам, че знаеш за завещанието. Струва ми се, че има петнайсет милиона причини да ме подозираш в убийство.

— Ах, този Хамбли. Надут пуяк. Трябва да се научи да си държи устата затворена — гледах я и най-накрая разбрах, защо толкова мрази адвокатите. Не можеше да ги сплаши, а това я съсипваше.

— Значи — притиснах я аз, — не съм заподозрян?

— Дъглас ми каза, да те оставя на мира. Че няма начин да си убил баща си, не и за пари. А аз друг мотив не виждам.

— Но си търсила.

— Търсих.

— И ще се придържаш към този?

— Стига да си откровен с мен, ще послушам Дъглас. Засега. Но това в края на краищата си е мое разследване. Само смей да ме ядосаш и така ще ти го върна, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Ясна ли съм?

— Напълно — отвърнах. — И какво друго разбра от Хамбли? — опитвах се да не показвам колко отчаяно се нуждаех от тази информация.

Милс сви пак рамене.

— Че баща ти е бил въшлив с пари и че ти не си го убил. Какъв късметлия си само.

— Това са просто пари — отбелязах.

— Много добре — рече. — Просто пари.

— Ще си говорим ли? — попитах.

— Да, добре. Крайно време е.

— Тогава да тръгваме — предложих. — Барбара сигурно ще се върне скоро, а не искам да се замесва.

— О, ще поговоря и с Барбара — заяви Милс многозначително, като даде да се разбере, че тя е ченгето.

— Но по-късно, става ли? Хайде, ти караш.

Свали си сакото и го хвърли на задната седалка. Колата й беше пропита със същия парфюм с аромат на презряла праскова, който помнех от болницата. Видях обичайната полицейска радиостанция и пистолет на таблото. По радиостанцията се чуваха гласова, затова тя я изключи, докато даваше на заден по алеята. Разглеждах я с периферното си зрение, забелязах белезниците, палката, резервния пълнител на колана, отворената й риза, през която се виждаше светъл дантелен сутиен, който никак не се връзваше с образа й. Мускулите на челюстта й бяха изпъкнали и подозирах, че по-скоро би ме прибрала в ареста, вместо да ме разхожда из града на обществени разноски. Припомних си какво добро ченге е и че трябва да внимавам какво й казвам. Тя си търсеше извинение.

Когато излязохме на улицата, зави вдясно през парка. Карахме по главната улица, без да си кажем дума. После тя поведе колата извън града, към дългите невъобразимо тесни пътища, типични за крайградския район.

— Е, говори — нареди. — И не пропускай нищо. Искам да знам всичко, което се е случило в нощта, когато баща ти изчезна. Не подбирай информацията и не я изопачавай. Кажи ми всяка подробност.

Продължихме, а аз си мерех всяка дума.

— Защо си бил тогава в къщата му?

— Майка ми ме покани. На вечеря. Опитваше се да ги помири, предполагам.

Милс леко се извърна и отклони поглед от пътя.

— Да помири кого?

— Джийн и баща ми.

— За какво се караха? — попита.

— „Караха“ е силна дума. Просто се бяха раздалечили. Конфликт между баща и дъщеря.

— По-точно?

Исках да излъжа, за да защитя Джийн, но се боях, че Милс ще научи истината от другаде. Една лъжа сега щеше да я направи само да изглежда по-значима. Това му беше лошото на разговорите с ченгета. Никога не знаеш какво те знаят. И накрая точно с това те заковават.

— Май беше заради Алекс.

— Приятелката на сестра ти?

— Да.

— Баща ти не я одобряваше?

— Не, но това си беше стар спор. И преди са го водили.

— Сестра ти не е спомената в завещанието на баща ти.

— Никога не е била включвана в него — излъгах. — Баща ми имаше старомодни разбирания за жените.

— И майка ти защо се намеси?

— Беше притеснена. Спореха на висок тон.

Милс следеше пътя.

— Баща ти удари ли Джийн? — попита.

— Не.

Тя ме погледна.

— А удари ли майка ти?

— Не.

— И пак да те попитам — кой се обади?

— Не знам.

— Но си бил там, когато телефонът е звъннал.

— Не го вдигнах аз.

— Кажи ми какво точно каза баща ти.

Замислих се.

— „Ще дойда след десет минути“. Точно това каза. Вдигна, послуша. После каза, че ще дойде след десет минути.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не.

— Не каза ли кой се е обадил?

— Не. Нищо. Само излезе.

— Колко дълго беше на телефона?

Замислих се.

— Трийсет секунди.

— Това е бая време.

— Би могло да бъде — съгласих се.

— Някой е имал доста неща за казване.

— Ами архивите на телефонната компания? — попитах. — Повиквания, номера, ей такива работи?

— Нямахме късмет — отвърна Милс и преди отново да се впусне в обяснения по разследването, смени темата. — Трябва да има още нещо. Взе ли нещо със себе си? Каза ли нещо? Какво беше изписано на лицето му? Гневен ли беше, тъжен, замислен? В каква посока пое?

Замислих се, наистина се замислих. Не го бях правил досега. Наистина, как изглеждаше? Какво бе изписано на лицето му? Решимост, може би. Целенасоченост. Да. И гняв. Но и нещо друго. Самодоволство според мен. Копелето изглеждаше самодоволно.

— Изглеждаше тъжен — отговорих на Милс. — Жена му току-що беше умряла и той изглеждаше тъжен.

— Друго? — притискаше ме Милс. — Взе ли нещо със себе си? Спря ли се, след като затвори телефона, преди да излезе? Мисли!

— Спря се за ключовете си — отвърнах. — Само за ключовете. И след това си помислих: „Боже мой, ключовете!“ Езра си държеше ключовете на табло с кукички до кухненската врата. Една връзка за колата, една — за кантората. Виждах го ясно, сякаш се бе случило тази сутрин. Мина покрай мен, отиде в кухнята, протегна се и взе и двете връзки ключове. Видях го. Смятал е да ходи в кантората! Но защо? И дали е стигнал там, преди да го убият?

— В трупа не са намерени ключове — информира ме Милс.

— А някаква следа от колата му? — попитах с намерение да я отклоня от темата. Не исках да говорим за ключовете. Не и преди да разбера какво означаваше това. Защо му е на Езра да ходи до кантората? Спомних си за липсващото оръжие и за тайника. Трябваше да го отворя.

— Не мога да ти кажа. Чу ли го после пак?

— Не.

— Обаждания по телефона? Писма?

— Нищо.

— Защо не го обяви за изчезнал?

— Напротив, обявих го.

— Шест седмици по-късно — напомни ми Милс. — Доста време. Това ме притеснява.

— Предполагахме, че се е оттеглил някъде да скърби, искал е да се откъсне. Той е възрастен човек.

— Беше възрастен човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не се е появил на погребението и въпреки това не си го обявил за изчезнал. Това си е подозрително. Нямам друга дума.

Как да й обясня? Баща ми не беше на погребението, защото я уби. Хвърли я по стълбите и тя си счупи врата! Предполагах, че вината го разяжда. Че не е искал да се изправи пред мен и Джийн с крокодилските си сълзи. Защото дори Езра не би могъл да се преструва и да каже какъв прекрасен човек е убил. Предполагах, че е мъртвопиян или се е хвърлил от някой висок мост. Това ми се струваше логично. И то доста.

— Мъката кара хората да вършат странни неща — заключих аз.

Милс ме погледна многозначително.

— И аз това си повтарях — отвърна. — Ако ме разбираш какво имам предвид.

Не я разбирах, но изражението й ми помогна да се досетя. Все още бях най-подходящият й кандидат за убиец. Това беше добре за Джийн, значи и за мен. Но не можех да вляза в затвора. По-скоро бих умрял, отколкото да излежавам доживотна присъда. Но дотам нямаше да се стигне, казах си. Все трябва да има някакъв изход.

— Предполагам това ни води към големия въпрос — заяви Милс. Бяхме в парка. Тя зави по страничната улица, която минаваше покрай езерото, и спря колата. Вече виждах къщата си и разбрах посланието й. Все още не си у дома си, това ми казваше тя. Има още много път дотам.

Двигателят потракваше, докато се охлаждаше. Чувствах втренчения й поглед. Сега искаше да ме гледа съсредоточено. Колата се затопли от слънцето, въздухът в нея стана задушен, а аз исках да запаля цигара. Погледнах я в очите с цялото спокойствие, на което бях способен в този миг.

— Къде съм бил във въпросната нощ? — попитах.

— Убеди ме — отвърна тя.

Време за решение. Имах алиби. Ванеса щеше да го потвърди във всички случаи. Тази истина премина през мен като студен поток вода. На фона на процеса, присъдата и затвора, това беше най-ценното нещо на света. Всеки уличен престъпник би убил за него. А аз исках ли го? Отговорът беше да. Толкова отчаяно го исках, че ми се плачеше. Исках да отклоня парещия поглед на Милс от себе си. Исках да си спя в леглото и да знам, че никога няма да съм курвата на някой пандизчия. Исках да й подаря алибито си. Да го увия в хартия и да й го поднеса с поклон.

Но не можех. Не и докато Джийн не е вън от подозрение. Ако аз се отърва, ще тръгнат след нея. Ще ровят надълбоко и ще намерят причина да я заподозрат независимо дали това е смъртта на майка ни, завещанието на Езра, или дългогодишния семеен тормоз. Доколкото я познавах, би убила заради Алекс. И когато се връщах в мислите си към онази нощ, както много пъти бях правил, се убеждавах, че е способна да го направи. Всичко й беше изписано на лицето — гневът от смъртта на мама и потресът от моето предателство. Езра излезе, а тя — веднага след него. Можеше лесно да го проследи. И както всички ни, знаеше къде си държи оръжието. Мотив, средство, възможност — светата троица на криминалното разследване. Дъглас би я изял жива, ако знаеше. Затова трябваше да се уверя, че е в безопасност, преди да изиграя картата с алибито. Но усещах как се разлюлявам дълбоко в себе си от слабост. Странно, но мисълта за това ме правеше силен. Погледнах Милс, чието лице беше цялото остри черти и твърдост. В очилата й видях изкривеното и нереално отражение на собствената си физиономия. Изразяваше много точно начина, по който се чувствах, затова се хванах за тази сила и изрекох още една лъжа.

— Беше, както казах и на Дъглас. Татко излезе. Аз се прибрах. И бях в леглото при Барбара цяла нощ.

Нещо потрепна по лицето й, приличаше на доволството на хищник. Кимна, сякаш чу точно това, което очакваше от мен. Или което се надяваше да чуе. Усмихна ми се и това ме изнерви, без да разбирам защо.

— Значи това е всичко? — попита. — Я пак си помисли.

— Това е всичко.

— Добре — тя запали колата и ме откара до вкъщи. — Не напускай града — подхвърли и излезе от колата.

— Ха-ха — отвърнах. — Много смешно.

— Че кой се шегува? — попита и ми се усмихна по същия притеснителен за мен начин. След това даде на заден по алеята и изчезна. Запалих цигара и се загледах в празното място, на което доскоро беше колата й. Тогава ми хрумна защо усмивката й ме смути. Бях я виждал и преди — в съда точно преди да издърпа килимчето изпод краката на някой адвокат, който е имал лошия късмет да я подцени.