Джон Харт
Кралят на лъжите (23)

22.

В болницата ми казаха, че тя ще живее. Ако съм бил закъснял и с минута, е щяла да умре. Толкова тънка е била границата — само още седемдесет удара на сърцето. Пускаха по един човек при нея, затова поисках от сестрата да помоли Алекс да ми даде пет минути. Разминахме се в коридора пред стаята на Джийн и двамата се опитахме да се държим прилично. Беше неловко и изглеждахме като жертви под ярката бяла светлина.

— Как е тя? — попитах.

— Казаха, че ще прескочи трапа.

— Има ли увреждания на мозъка?

Алекс поклати глава и пъхна ръцете си още по-дълбоко в джобовете на изтърканите си джинси. Кръвта на Джийн беше засъхнала между пръстите на краката й.

— Не смятат, че има, но не биха се заклели.

— Звучат като адвокати — опитах да се пошегувам, но Атекс не се усмихна.

— Да.

— Дойде ли в съзнание?

— Не.

— Слушай, Алекс. Когато Джийн се върне в съзнание, ще иска да види хора, които я обичат, не хора, които се мразят. Искам да направим това заради нея.

— Искаш да кажеш да се преструваме.

— Да.

— Ще го направя заради Джийн, но границата между нас е очертана ясно. Не се заблуждавай от поведението ни. Ти си вреден за нея, дори тя да не го разбира.

— Всичко, което ме интересува, е тя да се оправи и искам да разбере, че има хора, които я обичат.

Алекс погледна надолу по коридора, в посока обратна на мен и Джийн.

— Отивам да си взема кафе. Ще се върна след десет минути.

— Добре. Благодаря.

Направи две крачки и се обърна.

— Нямаше да стрелям по теб — подхвърли тя.

Думите й ме изненадаха. Вече бях забравил за пистолета в ръката й и колко здраво го стискаше.

— Благодаря — отвърнах.

— Исках да го знаеш.

Болничната стая на Джийн приличаше на всички останали, в които се беше събуждала след неуспешните си опити за самоубийство. Леглото беше тясно и неудобно със стоманени прегради, твърди чаршафи и светло одеяло, което изглеждаше безцветно. От тялото й излизаха тръбички, позеленели от светлината на мониторите, а пердетата бяха спуснати. Заобиколих леглото и ги дръпнах. Под топлата утринна светлина Джийн изглеждаше като от восък, бледа и недовършена. Исках да я премоделирам в нещо друго, в победител. Но нямах такива умения и все още усещах дулото под брадичката си. Осъзнах колко сме се приближили и докато стоях надвесен над нея, се опитах да проумея този факт. Знаех само, че и двамата оцеляхме, това беше голямата самотна истина. Седнах и взех ръката й. Погледнах лицето й и видях, че е отворила очи и се взира в мен. Устните й помръднаха и аз се наведох още по-близо.

— Жива ли съм? — попита шепнешком.

— Да — отвърнах с треперещ глас. — Жива си — прехапах устни. Беше толкова слаба. — Отърва се на косъм.

Извърна глава от мен малко преди да видя как иззад плътно стиснатите й клепачи започват да се стичат сълзи. Когато Алекс се върна, тя пак бе заспала и аз си тръгнах, без да й казвам нищо. Може би бях егоист. Не ми пукаше.

Облегнах се на стената в коридора и останах така цяла вечност. Преди да си тръгна, надникнах в стаята през малкото прозорче от армирано стъкло. Пердетата пак бяха спуснати и Алекс седеше на мястото ми и държеше ръката на сестра ми. Джийн се беше обърнала с лице към стената и се зачудих дали пак е заспала. Дали се бе извърнала от Алекс, както се беше извърнала от мен? Или Алекс беше наистина нейният живот, а аз бях само добре дошъл, когато смяташе да му сложи край?

За малко да си тръгна, но видях, че Джийн се размърда. Обърна се, видя приятелката си и покри лицето си с ръце. Тя й каза нещо и Джийн се разтрепери, тръбичките, излизащи от ръцете й, затанцуваха. Тогава Алекс скочи на крака, надвеси се над нея, притисна лице до нейното и двете застинаха така. Почувствах се нежелан член на това малко семейство и си тръгнах.

Бях сам в асансьора, но когато вратата му се отвори към фоайето, видях срещу ми да стои детектив Милс. Гледаше през прозореца, но знаех, че чака мен. Пристъпих към нея и видях кола с полицейски надписи, паркирана на тротоара. На капака се бе облегнал униформен полицай с ръка на кобура. Беше млад и изглеждаше ентусиаст.

— За мен ли си дошла? — като чу гласа ми, Милс се обърна и ме огледа. Бях изцапан с кръв и мръсен. До мен тя напълно приличаше на човек, въздаващ правосъдие. Обувките й бяха лъснати, ръбът на панталона й — идеален. Като заговори, ме лъхна на паста за зъби.

— Да — отвърна.

— Ами той? — и посочих младия полицай отвън. Милс сви рамене, но не отговори.

— Евтин театър — рекох. — Нямаше нужда.

Полицаят се качи на колата и замина. Не погледна Милс, нито мен. Милс го проследи с поглед и пак се обърна към мен.

— Малко сме нервни, а, Уърк?

— Както кажеш.

Тя се усмихна.

— Не съм казвала, че той е с мен.

— Как ме намери? — попитах.

— Чух за сестра ти — отговори. — И реших, че ще си тук.

— Благодаря за загрижеността — не можах да прикрия горчивината в гласа си.

— Не е нужно да си саркастичен.

— Не съм в настроение да си говоря с теб, детективе. Не и тази сутрин. Не и в тази болница. Така че, би ли ме извинила.

Заобиколих я и излязох на паркинга. Времето се бе затоплило, а небето бе синьо и ясно. Трафикът отвъд подрязания жив плет вдигаше много шум, хората се щураха около мен, но аз усещах присъствието на Милс зад гърба си. Беше на високи токчета, които тракаха силно и бързо.

— Какво искаш, детективе?

Спря на безопасно разстояние от няколко крачки от мен и видях дръжката на пистолета й под сакото. Усмихна ми се студено.

— Мислех си, че ще имаме възможност да поговорим. Искам да обсъдя някои неща с теб. Може би и ти искаш да ми кажеш нещо. Както и да е, в момента нямам по-важна работа.

— Но аз имам — рекох и й обърнах гръб.

— Какво е станало с лицето ти? — попита Милс.

— Моля? — завъртях се към нея.

— Лицето ти. Порязано е.

Пръстите ми се качиха към лицето и се почувствах виновен.

— Драскотини — отвърнах. — Просто драскотини.

— И откъде са? — не се отказваше Милс.

— Разхождах се в гората.

Тя извърна поглед и кимна.

— И там ли се окаля така? — поинтересува се.

— Какво ти влиза в работата?

— Защо си ходил в гората?

— Да заравям трупове.

— Пак сарказъм — отбеляза Милс неодобрително.

Този път свих рамене.

— Може би трябва да водим този разговор в участъка.

— В участъка — повтори тя с равен тон.

Милс се огледа из паркинга и после вдигна отегчено поглед към ясното синьо небе, сякаш всичко й беше опротивяло. В очите й все още се четеше същото изражение, когато ги обърна към мен.

— Може да даде повече резултати — предположи.

— Имаш ли заповед за арест? — попитах. Милс поклати глава. — Тогава отговорът ми е не.

— Значи твърдиш, че никога не си виждал завещанието на баща си?

Внезапният й въпрос ме свари неподготвен. Не го очаквах, а след като го зададе, се обви в тайнственост.

— Защо питаш?

Милс сви рамене.

— Ти така ми каза преди. Просто проверявам фактите, за да съм сигурна. Каза, че никога не си виждал завещанието и не си знаел нищо за съдържанието му. Така ли е?

Разбирах какво иска. Ако съм знаел за завещанието, значи съм имал мотив. В мен забиха тревожни камбани. Ченгетата бяха като адвокатите. Най-добрите въпроси за тях бяха тези, чиито отговори вече знаеха.

— Не съм готов да обсъждам това. Сестра ми току-що се опита да се самоубие. Все още съм изцапан с кръвта й. Това не ти ли говори нещо?

— Искам само истината, Уърк. Както и всички останали.

— Знам какво искаш, детективе.

Тя не обърна внимание на враждебността ми.

— Така ли е?

— Щом искаш истината, защо не се поразровиш в ипотеката на търговския център? И там са заложени милиони, има гневни инвеститори, а баща ми е на топа на устата. За бога, той е убит в проклетия търговски център! Или това не ти се струва важно?

Милс се намръщи.

— Не знаех, че си наясно.

— Може би и други неща не знаеш. Разследваш ли тази следа, или не? И въобще знаеш ли кои са инвеститорите?

— Ще я разследвам, когато сметна за необходимо.

— Очевидно.

— Не ми се прави на умник, Уърк. Не си струва.

— Тогава си свали капаците от очите и си върши работата!

Тя снижи глас.

— Баща ти е бил само посредник. Убийството му не би могло да спре плащанията на ипотеката. Ти си адвокат и го знаеш.

— Убийствата рядко се извършват хладнокръвно. Хората убиват, когато са афектирани. Омраза, гняв, отмъщение, страст. Ако не познаваш играчите, как би могла да ги изключиш? Може да имат хиляди други причини.

— Забравяш една — отбеляза Милс.

— Коя?

— Алчност — добави тя.

— Свършихме ли? — попитах.

— Засега — да.

— Добре — рекох. — Трябва да се изкъпя — и се обърнах да си ходя.

— Не напускай града — извика Милс след мен. Завъртях се на пети и се върнах при нея.

— Не ми играй властови игрички, детективе. И аз познавам процедурите. Можеш да ме арестуваш, но дотогава ще ходя, където си искам.

Очите й проблеснаха, но не каза нищо. Влязох в пикапа и затръшнах вратата напук на Милс и всичко, което тя представляваше. Малкото пространство вътре вонеше на кал, бензин и кръв, но ароматът на нейната натрапчиво сладникава паста за зъби някак си успяваше да потисне всички други миризми. Запалих двигателя и излязох от паркинга. Поех към вкъщи, но малко преди да стигна, си дадох сметка, че Милс кара зад мен. Разбрах посланието й: мога да ходя, където си поискам, но тя имаше последната дума.

Паркирах на върха на алеята към дома ми и слязох. Милс беше спряла на улицата, до пощенската ми кутия. Натисна клаксона два пъти, подкара колата, но не си тръгна. Зави по пряката и паркира в странична уличка до езерото. Видях я и тя ме видя. Дебнахме се така, докато вляза.

В кухнята стисках плота, докато ръцете ми затрепериха и стаята се разлюля от гнева ми. Пуснах го и усетих, че и последните ми сили са ме напуснали. Тялото ми беше като мъртво, но умът ми беше съсредоточен върху една-единствена цел. Правилна или грешна, добра или лоша, но знаех от какво имам нужда.

Почувствах слушалката топла до ухото си и за миг ми се стори, че усещам биенето на сърцето й, сякаш бях сложил глава на гърдите й. Седнах на пода и набрах номера й. Когато телефонът започна да звъни, имах чувство, че го чувам, сякаш бях там, а не в собствения си дом — пронизително в кухнята и по-приглушено в коридора. Представих си я как се втурва да го вдигне през предната веранда, мрежата се удря в рамката на вратата, почувствах миризмата на прясно разкопана пръст и сапуна, който използваше. Виждах как устните й се извиват, докато произнасят името ми. Но тя не вдигна, чух само гласа й от телефонния секретар, а той не беше същият. Дори не приличаше на нейния. Не можах да се насиля да оставя съобщение.

Оставих телефонната слушалка на мястото й и със сетни сили станах от пода. Стоях половин час под душа, но не можах да се стопля. Когато топлата вода свърши, се загърнах в хавлиена кърпа и се качих в спалнята. Мислех си, че съм прекалено уплашен, за да заспя. Но грешах.

Сънувах черно-бели сънища, сенки на пода, които се простираха като решетки върху боси крака. Пръстите на краката ми бяха потъмнели от кръв. Бягах, болеше ме, а сенките се въртяха по тялото ми, сякаш между мен и слънцето имаше огромен вентилатор. Светлина, после тъмнина, все по-бързо и по-бързо. После настъпи пълен мрак. Спрях да тичам. Бях ослепял. И оглушал. Но пак усещах, че нещо се приближава.

— Здравей, Барбара — поздравих, без да се обръщам.

— Три часа е — подхвърли тя.

— Снощи не съм спал — отвърнах й.

— Знам — рече Барбара.

Обърнах се неохотно. Носеше розов костюм на „Шанел“ и шапка без периферия. Лицето й беше перфектно, само косите лъчи хвърляха малки сенки в ъгълчетата на устата й.

— Откъде знаеш? — попитах.

Остави чантата си на тоалетната масичка и започна да запалва лампите. Докато говореше, не спираше да се движи, сякаш не искаше да виждам лицето й.

— Като не вдигна телефона, дойдох тук. Мисля, че беше около четири. Притесних се. Почувствах се зле, че не съм тук, до теб — светна и последната лампа, спря се и несигурно започна да си приглажда полата, все едно по нея имаше някакви гънки. — Не можеш да си представиш колко бях изненадана, когато намерих къщата празна.

— Барбара… — започнах, без да знам какво искам да й кажа.

— Не ми се слушат извиненията ти, Уърк. Не мога да преглътна обидата. Мога да приема, че си отишъл при нея, защото аз не съм била тук и в това отношение и аз пося випа. Но не искам да говорим за това и не искам да ме лъжеш. Не си добър лъжец.

Облегнах се на таблата на леглото.

— Седни, Барбара — и потупах леглото до мен.

— Това, че разговарям с теб, не значи, че съм ти простила. Дошла съм да ти кажа какво ще правим оттук нататък, за да излезем от това като здраво, сплотено семейство. Първо, не мисля, че ти си убил баща си.

— Е, благодаря ти — прекъснах я.

— Не беше сарказъм. Моля те, остави ме да довърша.

— Добре, Барбара, продължавай.

— Повече няма да се виждаш с тази Ванеса, а аз ще остана до теб и ще ти помогна да преминеш през това. Ще посрещнем всичко заедно. Ще се закълна в живота си, че си бил с мен в нощта, в която е бил убит Езра — и най-накрая ме погледна. Странни пламъчета горяха в очите й, а гласът й, когато продължи, беше рязък и твърд като камък. — Ще се усмихваме на съседите. Няма да се крием засрамени. Като ни питат как сме, ще отговаряме. Ще казваме, че се чувстваме прекрасно. Ще ти готвя и след време ще започна и да спя с теб. Всичко ще премине, а когато това стане, ще си живеем спокойно в този град.

Гласът й не трепна, остана си сдържан и монотонен, а аз я гледах невярващ, когато продължи да чертае бъдещето ни.

— През повечето време ще си стоим вкъщи, но от време на време ще излизаме за пред хората. Всичко ще си бъде постарому. Глена се обади тук-там. Положението изглежда зле, но ще се оправи. След като всичко свърши, пак ще сме си добре.

— Барбара — опитах да я спра.

— Не — извика. — Не ме прекъсвай. Не сега. Не и след всичко това — овладя се, погледна ме от високо и се насили да се усмихне. — Предлагам ти шанс, Уърк. Когато всичко свърши, ще се върнем пак там.

— Къде? — попитах.

— Към нормалния ни живот.

Точно в този миг реши да седне и да сложи ръка на крака ми. Започнах да се смея пресекливо, но в смеха ми нямаше никаква радост. Звучах налудничаво и гледах като зад стъкло как Барбара се дръпна смутена.

— Нормален живот — повторих. — Старият ни живот. Той не струва нищо, Барбара. Или си прекалено изнервена от ситуацията, за да не го виждаш?

Тя се изправи.

— Какви ги дрънкаш?

Станах бавно от леглото, бях гол и не съвсем на себе си. Погледнах тази жена, която се водеше моя съпруга. Спомних си миналото ни и усетих празнотата на нашите повърхностни радости и кухи мечти. Сложих ръце на раменете й.

— В момента съм сигурен в няколко неща и едно от тях е следното. Никога няма да се върна към предишния си живот — спомних си сянката на решетка от съня ми. — Това е просто друг вид затвор — отстъпих и ръцете ми се свлякоха до тялото. Устата на Барбара увисна, после рязко се затвори. Погледнах надолу към краката си. — Сега ще си намеря някакви дрехи — минах покрай нея. Тя ме последва в банята.

— Заради нея е, нали?

— Коя?

— Кучката, която вече те е настроила против мен.

Обърнах се и хладно й отвърнах.

— За коя кучка говориш?

— Не си играй игрички. Няма да се оставя да ме направиш за посмешище и няма да те загубя заради някаква невъзпитана селска курва.

— Не познавам никоя, която да отговаря на това описание и дори да намеря, тя няма да има нищо общо с нас. Това си е мое решение! Става въпрос за мен! За нас! За избора и приоритетите ни. За това да си отвориш шибаните очи и да прозреш истината, в която се давим! Животът ни е пълен майтап. Ние сме пълен майтап. Не го ли разбираш? Не можеш ли да си го признаеш, дори пред себе си? Заедно сме по навик, защото не можем да си признаем грешката, която допуснахме, и защото истината е прекалено тежка за нас.

— Истината! — повтори. — Искаш истината, така ли? Добре, ето ти я. Мислиш, че повече нямаш нужда от мен. Получаваш всичките тези пари и можеш да ми избягаш и да отидеш при твоята малка селска курва.

— Какви пари?

— Смешно е, Уърк. Живеем в мизерия десет години и сега, когато краят му се видя, не съм вече достатъчно добра за теб. Чета вестници. Знам за петнайсетте милиона, които Езра ти е оставил.

Засмях се на абсурдността на изказването й.

— Първо, само ти можеш да кажеш, че сме живели в мизерия. Нищо, че съм ти дал всичко, което някога съм изкарал. А що се отнася до Езра; няма да видя и цент от парите му.

— Точно така, защото аз съм алибито ти, а ти ме ядосваш.

— Не ти искам това алиби. Не ми трябва. Оставям те да пазиш приличие пред хората. А мен ме остави на мира.

Между нас настъпи кристална тишина. Облякох се зад обърнатия й гръб. Когато си обувах чорапите, Барбара пак заговори.

— Мисля, че и двамата се поувлякохме. Не искам да се караме и знам, че си много разстроен. Мисля, че го предаваш и на мен, не знам. Нека се успокоим за минута.

— Добре — съгласих се. — Както кажеш. Пъхнах си краката в стари кожени обувки и пристегнах колана си.

— Нека първо преминем през всичко това и после ще имаме възможност да погледнем отношенията си на спокойствие. Отдавна сме заедно. Трябва да намерим причината. Все още се обичаме, усещам го. Когато всичко е зад гърба ни и паричните ни проблеми свършат, всичко ще е различно.

— Няма да има пари, Барбара. Ще трябва да си продам душата за тях, да жертвам и малкото ми останал собствен живот, а аз не искам да го направя. Не мога да го оставя да се смее последен.

— За какво да се смее? Какви ги приказваш? За бога, Уърк. Та това са петнайсет милиона долара!

— И милиард да са, не ми пука — и се шмугнах покрай нея. — Ще поговорим по-късно, макар че не виждам за какво.

— Просто моментът е лош, Уърк. Ситуацията е напрегната — тя ме последва през къщата. — Всичко се разпада. Ще видиш, нещата ще се оправят.

Минах през кухнята да си взема портфейла и ключовете.

— Не мисля, Барбара. Не и този път — и излязох на алеята, а тя застана на вратата, зад мен.

— Ти си ми съпруг, Уърк. Не ми обръщай гръб.

Запалих мотора.

— По дяволите! Ти си моят шибан съпруг!

Потеглих с ясното съзнание, че в едно нещо жена ми беше права. Всичко се разпадаше.