Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джон Харт

Заглавие: Кралят на лъжите

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-585-821-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4621

История

  1. — Добавяне

6.

Видях светлина. Проблесна и угасна, после пак проблесна. Болеше ме. Не исках да свети срещу мен.

— Свестява се — обади се някой.

— Най-накрая — познах този глас. Детектив Милс. Отворих очи и срещу мен блесна ярка искряща светлина. Премигнах, но болката в главата ми не отмина.

— Къде съм?

— В болницата — Милс се наведе над мен. Не се усмихваше, но долових парфюма й. Беше натрапчив, като на презряла праскова, забравена в чантата.

— Какво се случи?

Милс се наведе по-ниско.

— Ти ми кажи.

— Не помня.

— Секретарката ти те намерила тази сутрин в подножието на стълбището. Имаш късмет, че не си си счупил врата.

Седнах и се облегнах на възглавницата, след това се огледах. Зелени завеси обграждаха леглото ми. До краката ми стоеше едра сестра, по лицето й се бе разляла пасторална усмивка. Чувах болнични гласове и долавях болнични миризми. Затърсих Барбара. Нямаше я.

— Някой ме удари със стол — съобщих.

— Моля? — попита Милс.

— Май беше стола на Езра. Качвах се по стълбите и някой отгоре хвърли стол върху мен.

Милс мълча дълго. Барабанеше с писалка по зъбите си и ме гледаше.

— Говорих със съпругата ти — проговори накрая. — Според нея снощи си бил пиян.

— Е, и?

— Много пиян.

Гледах с тъпо недоумение детектива.

— Да не би да намекваш, че сам съм паднал по стълбите? — Милс не отговори и усетих в мен да се надига гняв. — Жена ми не би познала много пиян човек, дори да я ухапе по задника.

— Сверих разказа й с разказите на още няколко души, които са били у вас снощи — осведоми ме Милс.

— Кои?

— Това едва ли има отношение.

— Отношение! Боже, говориш като адвокат — бях полудял. Най-вече защото се държаха с мен като с глупак. — Ходи ли до кантората ми, детектив Милс?

— Не — отвърна тя.

— Тогава отиди — настоях. — И виж дали столът е там.

Тя се втренчи в мен, а аз виждах вътрешната й борба: „Този наистина ли е такъв, или просто се държи като задник?“ Ако някога ме е считала за приятел, от този миг нататък ми беше ясно, че ме е зачеркнала. Очите й излъчваха нетърпимост, май напрежението й се отразяваше. Във вестниците имаше много статии за Езра — ретроспекции на живота му, съшити с бели конци предположения за това как е умрял, непълни подробности от разследването. Споменаваха Милс неведнъж в тях. Осъзнавах, че този случай можеше да я издигне на гребена на вълната или да я съсипе, но незнайно защо си въобразявах, че личните ни отношения няма да пострадат.

— Как се казва секретарката ти? — попита тя. Отговорих й и тя се обърна към сестрата, която видимо се чувстваше неудобно. — Къде е телефонът? — сестрата я упъти към една от сестринските стаи. Надолу по коридора. Втората врата. Милс ме погледна пак. — Не мърдай оттук — заповяда и почти се бях усмихнал, когато осъзнах, че тя не се шегува.

Отметна завесите и изчезна. Чух токчетата й да тракат по плочките. Бях останал сам със сестрата, която оправи възглавницата ми.

— Това спешното отделение ли е?

— Да, но в събота сутрин е спокойно. Довечера ще се стрелят и намушкват — усмихна се и се превърна в реален човек.

— Какво ми е?

— О, нищо, само няколко синини. Главоболието ви ще трае малко по-дълго, отколкото при други обстоятелства — пак се усмихна и разбрах, че не съм първият. Виждала е и други махмурлии в събота сутринта. — Скоро ще ви изпишем.

Докоснах я по топлата, дебела ръка.

— Жена ми дали е идвала да ме види? Един шейсет и пет, къса черна коса. Хубавичка — лицето й не изразяваше нищо. — Напрегнат поглед — добавих, като само донякъде се шегувах. — Надменна.

— Съжалявам, не е.

Извърнах поглед, засрамен от съжалението, изписано в очите й.

— Омъжена ли сте? — попитах.

— От двайсет и две години — отвърна.

— Бихте ли оставили съпруга си сам в спешното? — тя не отговори, а аз си помислих: „Не, разбира се, че не би“. Различията свършват пред вратата на болницата.

— Зависи — рече тя накрая. Оправи одеялото ми, ръцете й се движеха бързо и уверено. Стори ми се, че не иска да завърши изречението.

— От какво? — попитах.

Погледна ме и ръцете й изведнъж спряха да се движат.

— От това дали заслужава.

„Ето я разликата между мен и нея“, помислих си. Аз бих отишъл, независимо от обстоятелствата. Без значение какво се е случило. Изведнъж тази сестра престана да бъде неочаквано намерен приятел и мрачното прозрение накара топлотата в малкото, обградено от завеси, пространство да се изпари. И въпреки че тя остана и се опитваше да поддържа разговора, аз бях сам с главоболието си и размазаните образи от снощи.

Наистина бях чул звук. Колела по дървения под. Някой завлече големия кожен стол на Езра до върха на стълбището. Знаех, че не греша. Още усещах тежестта му, по дяволите!

Не бях чак толкова пиян.

Милс се появи, изглеждаше ядосана.

— Говорих със секретарката ти — натърти тя. — Няма стол в подножието на стълбището. Не е имало и когато те е намерила тази сутрин. Освен това всичко си е на мястото. Няма счупени прозорци. Никаква следа от насилствено проникване.

— Но столът на Езра…

— … си е на мястото на втория етаж — довърши Милс. — Където винаги е бил.

Опитах се да си спомня предния ден. Бях пратил секретарката вкъщи по-рано.

— Може би съм забравил да заключа — предположих. — Виж, не си измислям. Знам какво се случи — Милс и сестрата ме гледаха, без да кажат дума. — По дяволите, някой хвърли стол от онези стълби!

— Чуй ме, Пикънс, точно в този момент не си в челото на списъка ми с любимци. Вчера изгубих щял час в опити да те открия и няма да изгубя нито минута повече, защото си обърнал няколко чашки. Ясна ли съм?

Не знаех, кое ме ядосва повече: дали това, че Милс отказваше да повярва в думите ми, или това, че на жена ми й липсваше приличие да дойде до болницата. Главата ми щеше да се пръсне, тялото ме болеше, все едно бях загубил мач срещу Майк Тайсън, и все миг щях да започна да повръщам в болнично зелено.

— Добре. Както и да е.

Милс ме гледаше, като че е очаквала да се караме още, а сега е разочарована. Сестрата съобщи, че трябва да подпиша някакви формуляри, след това отиде да ги вземе. Милс се взираше в мен, а аз зяпах в тавана, твърдо решен да си държа устата затворена. Денят можеше да продължи по два начина. Можеше да стане по-добре, а можеше да стане и по-зле. След като дълго се преструвах, че се интересувам само от една бяла звукоизолираща плочка, Милс най-накрая продума:

— Все още искам да поговорим за нощта, в която Езра изчезна — тонът й се бе смекчил, сякаш се бе сетила, че тази информация имаше отношение и само аз можех да й я дам. Не отговорих и тя избухна: — По дяволите, Уърк, той ти беше баща!

Тогава се обърнах към нея.

— Нищо не знаеш за това — изстрелях и веднага съжалих за думите си. В гласа ми имаше гняв и видях, че в очите на детектива се изписа изненада. — Виж какво, имам нужда от душ. Искам да поговоря и с жена си. Може ли да го отложим за следобед? — тя понечи да отговори, но аз я пресякох. — В твоя кабинет в три часа. Ще бъда там.

— Не ме карай да съжалявам, че съм се съгласила — звучеше заплашително.

— Ще дойда. Три часа.

Миризмата на презряла праскова остана и след като Милс си тръгна. Щях ли да спазя уговорката? Може би. Нощта, за която тя искаше да говорим, не беше приятна и не исках да си спомням за нея. Изобщо. Някои тайни не се споделяха, а точно тази бях обсъждал само със сестра ми. Беше последният подарък на Езра, лъжа обвита във вина и превърната в изгарящ срам. Заради тази лъжа си изгубих съня, а може би и душата. Как я наричаше Джийн? Истината на Езра. Е, истината на Езра беше и моя истина. Налагаше се. А ако Джийн си мислеше нещо друго, сигурно се заблуждаваше.

Вдигнах завивките. Бяха ме облекли в нощница с връзки на гърба. Супер.

Сестрата ме остави сам почти час. Когато най-накрая се върна, все още бях само по нощница и тя изчезна за още двайсет минути, за да ми донесе дрехите. Денят вървеше на зле, а допирът на мръсни дрехи до кожата ми само влоши нещата.

Тръгнах си, накуцвайки, от спешното отделение, навън беше мрачно и бързо се събираха надвиснали облаци. Лепкавата влажна жега веднага ме накара да се изпотя. Заопипвах джобовете си за ключовете, не ги намерих и се сетих, че съм без кола. Тръгнах пеша за вкъщи и ако някой познат ме е видял, то не ми предложи да ме закара. Влязох у дома, затворих вратата, за да се спася от преследващия ме вятър.

— Прибрах се — извиках.

Къщата беше празна, но аз го очаквах. Колата на Барбара я нямаше. Телефонният секретар премигна с червеното си око към мен, а в кухнята намерих бележка — бежово квадратче скъпа хартия със ситния почерк на Барбара под писалка, сложена точно по диагонал върху него. Отидох до нея без особен интерес.

„Скъпи Уърк“, започваше бележката, което ме изненада. Очаквах нещо друго. „Отидох на пазар в Шарлот. Реших, че ще искаш да останеш сам. Съжалявам, че снощи си имал тежка вечер. Може би трябваше да ти окажа повече подкрепа. И съм съгласна… наистина трябва да поговорим. Какво ще кажеш за вечеря довечера? Само двамата. Барбара“.

Оставих бележката на мястото й и отидох да си взема душ. Леглото беше оправено, което ми напомни, че нямам чист костюм за понеделник. Погледнах часовника, химическото чистене затваряше след двайсет минути. Хвърлих мръсните останки от костюма си в гардероба и влязох в банята.

Излязох, облякох се и отидох в кантората. Вътре прибрах ключовете в джоба и се огледах. За някои неща Милс беше права. Всичко си изглеждаше постарому. Но някой за малко не ме уби и аз исках да знам защо. Ако отговорът беше тук, очаквах да го намеря на втория етаж.

Кабинетът на Езра бе разположен по цялата дължина на сградата. Стените бяха от неизмазана тухла, таванът беше с гредоред. Имаше кожени мебели, лампи от „Тифани“ и на пода персийски килим за двайсет хиляди долара, Езра нямаше вкус и му се налагаше да плаща за него. Опитах се да си спомня името на декораторката, но не успях. Обичаше живописта и блузки с големи деколтета. Веднъж, когато се наведе да разстеле някакви мостри, видях гърдите й. Езра ме хвана, че я гледам и ми смигна. Това ме накара да настръхна, но като сподели удоволствието ми от тези едри бели гърди, той за пръв и последен път се отнесе към мен като към равен. Колко извратено!

Картините на Езра говореха за пари, за стари пари. Като ги гледаш, направо чуваш ловджийския рог и помирисваш кучетата. Хората от тези картини имаха развъдници за дивеч, оръженосци и викачи. Ловуваха в изящни дрехи и като се върнеха, вечеряха със сребърни прибори и им сервираха слуги. Те отстрелваха благородни елени и елени рогачи, вместо сърни, и фазани, вместо пъдпъдъци. Домовете им си имаха имена.

Този демон се беше вселил в баща ми. Старите пари го потискаха, но повече го гневяха. Защото независимо колко добър, успешен и богат беше, винаги му бе липсвала небрежната арогантност. Бедността беше неговият остен, тя го мотивираше, а той така и не разбра колко силен го бе направила. Докато стоях върху скъпия килим, ми се прииска да можех да му го кажа. Спомних си снимката на семейството му, която държеше на бюрото си вкъщи. Често се взираше в уморените им очи и кимаше, все едно разговаряше с тях. Той се бореше повече да избяга от техния свят, отколкото да ни осигури добър живот, а от това болеше по начин, за който никога не се бях замислял. Онези хора отдавна бяха мъртви, вкочанени и изгнили, нямаше как да бъдат впечатлени, но те бяха важни за него.

— Бори се със сенки от миналото — рече веднъж Джийн и ме порази с проницателността си.

Отидох до масивното му бюро и разгледах стола. По кожата имаше драскотини, но можеше да са стари. Изтърколих го навън от килима и се заслушах в звука, който колелцата издаваха по дървения под. Беше същият като снощи. Върнах стола на мястото му и разгледах стените на стълбището. И те бяха издраскани, но причините можеха да са най-различни. Върнах се при бюрото, прокарах пръсти по кожата и кимнах доволен, че не съм си въобразил.

Снощи същият стол се бе блъснал в гърдите ми. Милс може да ми целуне задника.

Огледах се из кабинета. Някой е идвал тук с точно определена цел.

Седнах на стола на Езра, който вече беше мой, и качих крака на бюрото. Търсех знак. Какво беше толкова важно?

След като Езра изчезна, същото се случи и с повечето ни клиенти. Езра ги ухажваше. Езра се ръкуваше с тях. Той говореше с пресата и те нямаха представа, че повечето скрита работа върша аз. „Нищо лично“, казаха ми, преди да си вземат документите и да ги занесат в първата голяма градска фирма, която намерят. Смъртта на Езра направи богати мнозина адвокати в Шарлот. А това би го убило, ако вече не беше мъртъв. Мразеше адвокатите от Шарлот.

А аз останах само с назначените от съда дела, хранех се от огризките.

Затова се съмнявах, че някой е дошъл тук да си търси документите. В интерес на истината не ми пукаше дали Милс ще се докопа до делата. В тях нямаше нищо. Бях ги прегледал внимателно преди месеци, търсейки някакви следи. Просто не исках да я улеснявам.

Тогава се сетих защо бях идвал снощи. Претърсих бюрото на Езра, шкафа с книжата и дори масичките край дългия кожен диван до стената. Нищо. Нямаше пистолет. Отворих скрина под прозореца и коленичих, за да надникна под бюрото. Слязох долу и претърсих всяко място, на което би могъл да е скрил пистолета. След половин час нямах никакви съмнения, че в кантората няма оръжие.

Качих се пак по стълбите и стъпих на скъпия персийски килим на Езра. Веднага забелязах, че нещо не беше както преди. Беше дреболия, но веднага ми се наби в очите. Спрях и се взрях в нея.

От другата страна на стаята, до крака на дългия диван на Езра ъгълът на килима беше подгънат отдолу. Беше точно срещу мен: ъгълчето заедно с около двайсетина сантиметра ресни беше подгънато под килима. Бързо се огледах из кабинета, но не забелязах нищо друго да е разместено. Прекосих стаята и отидох до сгънатия край. Седем големи крачки и усетих стъпалото ми да хлътва. Чух тихия звук на огъващо се дърво. Отстъпих и видях лека подутина под килима. Пак стъпих върху нея. Отново изскърца.

Отметнах килима и видях неравен участък — две широки дъски стърчаха нагоре в краищата, като че разядени от старост или от влага. Бяха повдигнати само на половин сантиметър от останалите. Изглежда краищата им бяха рязани с трион, бяха грапави и по-светли. Другите дъски бяха почти почернели от времето, а луфтовете между тях — запълнени с прах.

Пъхнах нокти под светлите части и повдигнах дъските. Беше лесно. Под тях намерих тайник. Не би трябвало да се изненадвам, баща ми беше потаен човек, въпреки това се взирах продължително.

Беше дълъг и тесен, наместен между дъските. Капакът му беше от излъскан метал, в десния му край имаше копчета за набиране на код. Застанах на колене и се замислих върху този новоизникнал проблем. Дали да кажа на Милс? Не още, реших. Не и преди да съм проникнал в тайните му.

Опитах се да го отворя като налучкам комбинацията. Опитах всички рождени дни и номера на социални осигуровки в семейството. Опитах и с датата, на която Езра е издържал изпита за получаване на права като адвокат и датата, на която са се оженили с майка ми. Опитах с телефонни номера, след това въведох всички числа в обратен ред. Изгубих половин час, взрян в сейфа и натискащ копчета. След това го заудрях с юмруци… Блъсках здраво и си разраних ръцете. Ей такъв беше баща ми — прикрит, тайнствен, непроницаем.

Накрая се откъснах от металния капак, върнах дъските на мястото им и оправих килима. Огледах критично мястото. Подутината под килима си стоеше, беше малка, но забележима. Стъпих върху нея и тя изскърца силно.

Слязох долу в склада с материали. На горната полица намерих чука и пироните, с които той окачваше картините и дипломите си по стените. Пироните бяха прекалено малки, но в дъното на полицата намерих кутия с по-големи гвоздеи — дълги и дебели железни парчета, с които се коват ковчези. Грабнах една шепа. Качих се и закрепих четири от тях в разхлабените дъски — по два във всяка. Заудрях шумно с чука, като наранявах дървото, когато пропуснех да уцеля пирона. Два от тях влязоха веднага и два се огънаха, но накрая успях да ги зачукам. Когато покрих отново мястото с килима, не се виждаше подутина под него. Стъпих върху дъските — тишина.

Оставих чука и останалите пирони върху библиотеката на Езра и уморено се отпуснах на дивана. Беше нисък. „На него един може да спи и двама да се чукат“, бе казал веднъж Езра и шегата му ми се стори смешна. Но сега беше само твърд и студен, затова станах неохотно на крака. Като се върнах в колата си, обърсах лицето си с ръкава на ризата. Бях изтощен и треперех, винях за това си състояние махмурлука. Но дълбоко в себе си се чудех дали не се разпадам психически. Включих климатика и опрях чело в твърдия волан. Вдишах, издишах и след малко се изправих. Имах нужда да направя нещо, да се движа. Затова подкарах колата и се включих в слабия трафик.

Беше време да се видя с Джийн.

От дома й се чуваше грохота от пристигащи влакове. Живееше в бедняшката част на града точно до релсите в къща, непожалена от времето. Беше малка, бяла и мръсна, с покрита предна веранда и боядисани в зелено метални люлки дивани, каквито имаха чернокожите, когато бяхме деца. Дървените капаци бяха затиснати с ръждясал бензинов варел, а захабените пердета се вееха от поривистия вятър, който минаваше през прозореца й. Някога бях добре дошъл тук. Пиехме бира на сянка на верандата и си представяхме какво ли е да израснеш в бедност. Не беше трудно. Над оградата растяха бурени, а на другата улица имаше порутена барака.

Влакове пристигаха по пет пъти на ден, минаваха толкова близо, че усещах вибрациите под лъжичката си, а те бяха разтърсващи и съвсем не в тон с биенето на сърцето ми. Когато машинистът надуваше свирката, тя така пронизително пищеше, че не бих могъл да чуя какво излиза от устата ми, дори да крещях. Присъствието на влаковете беше осезателно, сякаш ако си разпериш ръцете малко по-широко влакът може да те бутне, като минава.

Слязох от колата и хвърлих поглед нагоре по улицата. Там тихичко се бяха сгушили малки къщички, куче на синджир правеше кръгчета в мръсотията на съседния двор. Гадна улица, помислих си и тръгнах към дома на сестра ми. Стъпалата се огънаха под мен, верандата беше потънала в боклук. От отворения прозорец се носеше дъх на застояло, а вътре се виждаха едри сенки. Почуках на вратата, усетих раздвижване зад нея и чух женски глас:

— Да, да, идвам.

Врата се отвори и Алекс Шифтън издиша дим в лицето ми. Облегна се на касата на вратата и погледна през мен.

— А, ти ли си — почувствах се като натрапник.

Алекс беше най-заплашителният човек, когото познавах. Носеше отрязани панталони и потник без сутиен под него. Бе висока и слаба, с широки рамене и мускулести ръце. Беше напрегната и съсредоточена и ми се стори, че ще ме набие. Знаех, че с удоволствие би го направила.

— Здрасти, Алекс — поздравих.

— Какво искаш? — отвърна тя, като най-накрая ме погледна в очите. От устните й висеше цигара. Имаше къса щръкнала руса коса, широки скули, носеше пет обеци на дясното си ухо и дебели черни рамки за очила без стъкла. В погледа й се четеше единствено враждебност, нищо друго.

— Търся Джийн.

— А стига бе, без майтап? Обаче Джийн я няма — понечи да се върне вътре, нямаше търпение да затвори вратата.

— Чакай малко — помолих я. — Къде е?

— Не знам — отвърна Алекс. — Понякога кара колата си безцелно.

— Къде?

Тя пристъпи на верандата и заплашителният й вид ме накара да отстъпя назад.

— Не съм й бавачка. Ходи, където си иска. Когато искаме да сме заедно — сме заедно. В останалото време не й се бъркам. Съветвам те и ти да не го правиш.

— Колата й е тук — забелязах.

— Взе моята.

Като я гледах, ми се припуши и я помолих за цигара.

— Свършиха ми — отговори, а очите ми се спряха върху пакета, подаващ се от джоба й. Погледът й беше предизвикателен.

— Май не ме харесваш много — попитах.

Тонът й не се промени.

— Нищо лично.

— Тогава какво е? — Алекс се появи преди две години. Бях я виждал не повече от пет пъти. Джийн не говореше за нея, нито откъде е, нито какво е правила преди, през двайсет и няколко годишния си живот. Знаех само как са се запознали, а това повдигаше сериозни въпроси.

Тя ме огледа и изхвърли фаса си в мръсния двор.

— Вреден си за Джийн — изстреля. — А това не мога да го понеса.

Думите й ме изумиха.

— Вреден съм за Джийн?

— Точно така — тя се приближи към мен. — Напомняш й за лоши времена. Докато си наоколо, тя няма да се оправи. Ти я дърпаш надолу.

— Това не е вярно — запротестирах и размахах ръце, сочейки към всичко наоколо, включително и Алекс. — Напомням й за щастливи времена. Преди всичко това. Тя има нужда от мен. Аз съм миналото й. Аз съм семейството й, по дяволите!

— Ти не напомняш на Джийн за щастливи времена. Напомняш й за слабост. Ето това си ти. Като те види, се сеща за гадното време в онази купчина тухли, в която сте израснали. Годините, в които се е давела с гадостите на баща ви — Алекс пристъпи още по-близо. Миришеше на пот и цигари. Пак отстъпих, мразех се за това. Тя снижи глас: — Жените за нищо не стават. Жените са слаби.

Знаех какво прави и гърлото ми се сви. Това беше гласът на Езра и неговите думи.

— Стават само да ги чукат и да духат — продължи тя. — Нали така би казал той? А? Освен да въртят домакинството, ги бива само за две неща. Ти как мислиш, че се е чувствала Джийн? Била е на десет, когато го е чула за първи път. На десет години, Уърк. Още дете.

Не знаех какво да отговоря. Беше го казвал само веднъж, доколкото си спомнях, но и това беше достатъчно. Бяха думи, които едно дете не би забравило лесно.

— Съгласен ли си с него, Уърк? Ти доброто момче на татко ли си? — млъкна и се наведе към мен. — Баща ти беше гаден женомразец. Ти напомняш на Джийн за него и за майка ви, за това как се е чувствала и какво е правила.

— Джийн обичаше мама — атакувах я, отстоявайки територията си. — Не се опитвай да изопачаваш нещата — аргументът беше слаб и аз го знаех. Не можех да защитя баща си и не разбирах защо се чувствах длъжен да го правя.

Алекс продължи да ме застрелва с думи.

— Ти си като камък на врата й, Уърк. Ето това си ти.

— Това са твои думи — отвърнах.

— Нищо подобно — тонът й беше безстрастен като погледа й, в него нямаше колебание и въпроси. Огледах мърлявата веранда, но не намерих никаква помощ там, само увехнали растения и люлка, на която си представях как Алекс налива в главата на сестра ми лъжи и омраза.

— Какво си й разправяла? — попитах.

— Виждаш ли, проблемът е там, че аз нищо не й разправям. Тя е достатъчно умна, за да си обясни сама нещата.

— Знам, че е умна — рекох.

— Не личи да знаеш. Ти я съжаляваш и я гледаш от високо.

— Не е така.

— Не ми ги пробутвай тези — сопна ми се тя, сякаш я бях прекъснал. — Аз я преведох през този ад, аз я направих силна, дадох й каквото можах и няма да позволя да прецакаш всичко.

— Не гледам сестра си от високо — почти извиках. — Аз я обичам. Тя има нужда от мен.

— Отрицанието не променя фактите. Има нужда от теб колкото от куршум в главата. Ти си самодоволен като баща си, тя го усеща. Мислиш си, че знаеш от какво се нуждае тя, сякаш би могъл въобще да я разбереш, но ето ти истината: нямаш представа от какво и от кого се нуждае сестра ти.

— А ти имаш, така ли? Знаеш от кого има нужда сестра ми? От какво се нуждае? — бях повишил тон. Обземаше ме гняв и се чувствах добре от това. Ето го врага. Можех да го видя и докосна.

— Точно така. Знам прекрасно.

— Какво? — недоумявах.

— И то не е това, което на теб ти се иска. Не са празни мечти и илюзии. Не съпруг, семейна кола комби и ежеседмични партии бридж. Не проклетата американска мечта. Тя вече й изсмука силите.

Взирах се в блесналите й очи и исках да си завра пръстите в тях. Те виждаха прекалено ясно колко приличам на баща си. Никога не бях имал доверие на Джийн, че сама ще намери път в живота си и тази истина, хвърлена така безпардонно в лицето ми от тази жена, която едва познавах, ме омаломощи.

— Спиш ли със сестра ми? — попитах.

— Знаеш ли какво, Уърк, да ти го начукам. Няма да ти се обяснявам. С Джийн сега сме заедно. Знаем какво искаме, а ти нямаш нищо общо с това.

— Коя си ти? — зачудих се. — Какво правиш тук?

— Разпитът приключи, задник. Искам да се разкараш.

— Какво искаш от сестра ми? — продължих да я нападам. Тя стисна юмруци до тялото си, видях как мускулите й изпъкнаха. Шията й се зачерви, а долната й челюст помръдна.

— Трябва да си ходиш — отсече.

— Тази къща е на Джийн.

— А аз живея в нея! А сега се разкарай веднага от верандата ми.

— Не и преди да говоря с Джийн — отвърнах. — Ще я изчакам — Алекс стана още по-напрегната, но аз не отстъпих. През последните двайсет и четири часа достатъчно ме бяха разигравали. Исках да се видя със сестра си, да се уверя, че е добре. Имах нужда да ми повярва, че съм на нейна страна, че никога няма да я изоставя. По лицето на Алекс премина нерешителност. След това зад нея нещо се раздвижи, мрежестата врата се отвори и Джийн излезе на верандата. Аз я гледах глуповато.

Лицето й бе бледо и подпухнало, а косата й разчорлена. Очите й бяха зачервени и подути.

— Просто си тръгни, Уърк — помоли тя. — Прибирай се.

След това се обърна и се скри вътре. Алекс ми се ухили триумфално и затръшна вратата в лицето ми. Хванах дървената каса, след това отпуснах ръце и усетих, че треперят. Не можех да забравя лицето на Джийн, то се носеше покрай мен като призрак. По него имаше мъка, съжаление и ужасяваща безнадеждност.

Вцепенен и невярващ, се върнах в колата си и се почувствах емоционален инвалид. Взирах се в къщата и мръсния двор и дочух свирката на приближаващия влак. Затаих дъх, за да не извикам. След това край мен настана страшен грохот и повя силен вятър.