Джон Харт
Кралят на лъжите (11)

10.

Рано в неделя отворих очи под слабата светлина. Тя се промъкваше под щорите и падаше върху леглото, но огряваше само малка част от стаята. Барбара спеше до мен, кракът, който беше притиснала в моя, се беше изпотил. Отдръпнах се в другия край на леглото и застанах неподвижен. Чувствах се слаб. Клепачите ми бяха като намазани с лепило, а езикът ми имаше вкус на нещо отдавна умряло. Помислих си, че тежките истини често се раждат точно преди зазоряване. И аз открих няколко и ето го резултата. Вече не знаех кой съм. Излиза, че съм завършил право заради баща ми, оженил съм се пак заради него. И заради същия този човек и злата жена в леглото ми, бях предал мечтата си за семейство, най-съкровената част от душата си. Сега той беше мъртъв, а на мен ми беше останала само тази истина: не бях живял собствения си живот. Бях празна опаковка, на която бе пришито моето лице. Но отказвах да се самосъжалявам.

Надигнах глава и погледнах Барбара: косата й беше сплескана от съня, кожата — набръчкана, а отворената й уста лъщеше. Лицето ми се сгърчи от гледката, но дори и в тази утрин на прозренията не можех да не призная красотата й. Но аз не се бях оженил за нея заради външния й вид. И докато си го казвах, го вярвах. Ожених се за нея заради целеустремеността и енергията й. Водовъртежът на внушенията й ме беше повлякъл със себе си. Изглеждаше като идеалната съпруга и само глупак би я изпуснал. И аз бях повярвал, но сега вече май знаех грозните причини да стане така. Ванеса ми го каза: бях се оженил за нея заради Езра. Господи!

Краката ми докоснаха пода и аз тръгнах опипом към изхода на стаята. В пералното помещение намерих чифт мръсни джинси и чехли. Взех си телефона и пакета цигари и седнах на предната веранда. Над парка беше паднала лека мъгла и беше студено. Потреперих, когато запалих и издишах дим към света. Нищо не помръдваше и в това спокойствие се почувствах жив. Набрах номера на Ванеса. Отговори ми телефонният секретар, но знаех, че вече е станала и е тръгнала боса по мократа трева. Докато чаках да чуя сигнала за запис, реших да й кажа, че е била права и че съжалявам. Не че я обичам. Още не. Това трябваше да й го кажа лице в лице, а аз не бях готов. Сега имах други проблеми, които нямаха нищо общо с истината, че животът ми беше пълна каша. Но исках да знае, че я разбирам. Че е била права, а аз сбърках. Излях си всичко. Това бяха само думи, блед старт, нищо повече, но трябваше да значат нещо. Когато затворих, се почувствах по-добре. Нямах представа какво ме чака, но не ми и пукаше.

Седях и пушех, а в мен се надигаше нещо, което не бях усещал отдавна. Слънцето изгря и протегна червените си пръсти към мен. За миг се почувствах в мир със света. Докато усетих присъствието на Барбара, която пристъпи вратата зад мен.

— Какво правиш тук?

— Пуша — отвърнах, без да си направя труда да се обърна.

— Седем без петнайсет е.

— Е, и?

— Погледни ме, Уърк.

Обърнах се. Стоеше пред отворената врата, увита в пухен халат. Косата й беше разчорлена, очите — подути, а устата — посърнала. Знаех, че и тя като мен се връща към отминалата нощ.

— За какво мислиш? — попита.

Погледнах я предупредително, но знаех, че не може да разчете това завоалирано послание. За да го схване, трябваше да ме познава, а ние бяхме двама непознати. Затова й казах направо какво мисля, така че и най-големият глупак да ме разбере.

— Смятам, че животът ми е откраднат срещу откуп, който никога не съм могъл да платя. Осъзнавам, че живея в свят, който не познавам и се чудя как, по дяволите, съм се озовал в него.

— Това е глупаво — тя се усмихна така, сякаш с една усмивка можеше да ми реши проблемите.

— Не те познавам, Барбара и се чудя дали някога съм те познавал.

— Върни се в леглото — нареди ми.

— Не искам.

— Тук ще замръзнем.

— Вътре е още по-студено.

Тя се намръщи.

— От думите ти ме боли, Уърк.

— Доколкото знам истината често причинява болка — отвърнах и й обърнах гръб. В далечината към нас по улицата се приближаваше мъж. Носеше дълъг шлифер и ушанка.

— Идваш ли, или не? — настоя тя.

— Мисля да се поразходя — отговорих.

— Та ти си полугол — напомни ми Барбара.

Обърнах се и се усмихнах.

— Да — потвърдих. — Голям майтап, нали?

— Плашиш ме — рече тя.

Обърнах се към моя пешеходец от парка и я усетих да пристъпва на верандата. Гледа ме от високо една дълга минута, можех да си представя какво й се върти в главата. Изведнъж сложи ръце на раменете ми и започна да ме разтрива.

— Върни се в леглото — прикани ме с глас, който вещаеше гладки копринени чаршафи и креватни удоволствия.

— Вече се разбудих — отвърнах, влагайки в това изречение повече от едно значение. — Ти върви — усетих, че отдръпва ръце и остава неподвижна, но гневна или озадачена, а може би и двете. Беше разтворила ангелските си криле, предложила бе да ме понесе на тях, а аз я бях свалил на земята с един изстрел. Къде да ходи сега? Какво копче да натисне, след като последният отчаян ход с предлагането на плътта й не беше сполучил? Знаех само, че няма да се оттегли тихо.

— С кого говореше? — попита с новопоявила се твърдост в гласа. Погледнах телефона си, спомних си за Ванеса Столън и се поздравих мрачно за проницателността си.

— С никого.

— Може ли да ми дадеш телефона?

Дръпнах от цигарата.

— Телефонът — настоя тя.

Когато се обърнах към нея, намерих точно това, което очаквах — присвити устни върху пребледняло лице.

— Наистина ли го искаш? — запитах.

С бързо движение се наведе и грабна телефона. Не се опитах да я спра. Натисна копчето за повторно избиране и аз се извърнах към непознатия с дългия шлифер. Той се приближаваше все повече, очите му бяха сведени, а лицето му — полускрито. Чудех се дали Ванеса ще вдигне и се надявах да не го направи. Друго нищо не чувствах, нито гняв, нито страх, нито дори съжаление. Чух как Барбара прекъсна връзката и след това заговори с изтънял от гняв глас.

— Мислех, че си приключил с нея.

— И аз така мислех.

— И откога сте пак заедно?

— Не искам да говоря за това, Барбара. Не сега — изправих се бавно на крака с надеждата, че като се обърна, ще видя по лицето на жена ми сълзи или някакъв друг знак, че изпитва нещо повече от наранена гордост. — Уморен съм. И имам махмурлук.

— И чия е вината? — сопна ми се тя.

Въздъхнах дълбоко.

— Ще се поразходя. По-късно можем да поговорим, ако все още искаш.

— Не ме оставяй така!

— От това няма да се отдалечим повече.

— О! Сега се оказва, че аз съм виновна за твоята изневяра.

— Няма да говоря за това сега — повторих.

— Може и да не ме намериш, като се върнеш — заплаши ме. Аз се спрях насред стълбите.

— Прави каквото искаш, Барбара. Никой не може да те вини, аз най-малко — тя задиша тежко, а аз се обърнах и поех надолу по алеята към улицата и парка, който блестеше от хладната роса.

— Тази малка мръсна курва! Така и не разбрах с какво ти е завъртяла главата — извика Барбара зад мен и тонът й се повиши още. — Никога не съм го разбирала! — вече направо крещеше.

— Внимавай, Барбара — предупредих я, без да се обръщам. — Съседите ще те чуят — чух вратата да се затръшва и си помислих, че сигурно я е заключила. Не ми пукаше. Отърсих се от досегашния си живот, когато излязох от границите на имота на тротоара. Бях човек като всички други. Действах, отстоявах себе си. Чувствах се жив и от това ми ставаше хубаво.

Като слязох, зачаках мъжа, когото бях виждал хиляди пъти, но с когото така и не бях успял да се запозная. Разгледах го по-добре, когато приближи. Беше величествено грозен, чертите му бяха разкривени от гримасата, която разтягаше устните му над кафявите зъби, но само от дясната страна. Носеше мръсни очила с дебели черни рамки, а косата му стърчеше изпод ушанката.

— Имате ли нещо против да походя с вас? — попитах, когато се изравни с мен. Той спря, наклони глава и се загледа в мен. Зелените му ириси плуваха в жълтеникаво море. След малко заговори с глас на закоравял пушач. И със същия тежък акцент като онази вечер.

— Защо?

Излъчваше недоверие.

— Просто така — отвърнах. — Да се поразходим.

— Това все още е свободна страна — и продължи пътя си, а аз изравних крачка с него.

— Благодаря.

Усетих погледа му върху голите ми гърди.

— Не съм гей — изтърси.

— Аз също.

Изсумтя и не каза нищо.

— Но и без това не сте мой тип.

Разсмя се хрипливо, накрая изхърка от удоволствие.

— Умник, а? Кой да предположи?

Вървяхме по тротоара покрай големите къщи по протежението на парка. На улицата бяха паркирани няколко коли, деца хранеха патиците. Утринната мъгла бавно се вдигаше от езерото.

— Виждал съм ви — заговори той накрая. — От години ви гледам как седите там, горе на верандата си. Сигурно гледката е страхотна.

Не знаех какво да му отговоря.

— Бива си го мястото да гледаш как светът преминава покрай теб.

— Хм. По-добре е ти да минеш през света.

Спрях.

— Какво? — попита той.

— Очевидната истина ни избожда очите — отвърнах.

— По-точно?

— Мисля, че вие сте много умен човек.

— Да — съгласи се той. — Мисля, че сте прав — и се засмя, като видя изражението ми. — Хайде, ще се разхождаме, а вие ще ми правите комплименти. Добра идея.

— Знам името ви — рекох аз, когато паркът остана зад гърба ни и тръгнахме по главната улица и бедняшките квартали отвъд жп линиите.

— Така ли?

— Чух да го споменават. Максуел Крийзън, нали?

— Просто Макс.

Подадох му ръка и той се спря, като ме принуди и аз да се закова до него. Задържа погледа ми за секунда, след това вдигна ръцете си пред лицето ми. Пръстите му бяха със стари счупвания и изкривени, приличаха на птичи крака и с ужас забелязах, че повечето нокти бяха извадени.

— Господи — промълвих.

— Знаете името ми — рече той. — Не искам да ви обиждам, но нека нещата си останат дотук.

— Какво се е случило? — попитах.

— Вижте, приятно ми е да разговаряме. Бог ми е свидетел, че отдавна не съм говорил с никого, но не смятам, че ви познавам достатъчно добре, за да ви кажа.

Взирах се в ръцете му. Те ми се видяха като отсечени клони до тялото му.

— Но… — започнах.

— На вас какво ви пука? — попита той рязко.

— Интересен сте ми.

— Защо?

— Не знам — отвърнах. — Защото сте по-различен — пак свих рамене и усетих колко неуместни са думите ми. — Защото смятам, че никога не сте питали някого какво работи.

— А това важно ли е за вас?

Замислих се.

— Предполагам.

Той заклати глава.

— Искам да ви опозная, защото сте истински.

— И какво би трябвало да означава това?

Извърнах очи от лицето му, защото то изведнъж сякаш стана по открито.

— И аз съм ви виждал, да се разхождате тук и там. Но все сам. Сигурно тази самота е някакъв вид откровение.

— И вие цените това?

Върнах погледа си на него.

— Завиждам ви.

— Защо ми го казвате?

— Сигурно защото не ме познавате. И защото искам поне веднъж да съм честен, да кажа на някого, че бих предпочел да застрелям жена си, вместо да я погледна отново и че с удоволствие бих прегазил приятелите й с колата само заради удоволствието от звука — и пак свих рамене. — И защото не мисля, че бихте ме съдили.

Макс Крийзън не ме гледаше, беше се извърнал.

— Аз да не съм свещеник — отвърна.

— Понякога имаш нужда да кажеш нещо на глас.

Той сви рамене.

— Ами тогава бъдете различен.

— И това е всичко? Това ли ме съветвате? Да бъда различен?

— Да — каза скитникът от парка. — Спрете да се държите като путка.

Думата увисна между нас, през нея виждах лицето му, което беше напълно сериозно. И докато това брутално откровение все още кънтеше в ушите ми, аз се засмях. Засмях се толкова силно, че направо щях да се пръсна. И доста преди да спра, Макс Крийзън се засмя с мен.

 

 

Три часа по-късно се качих по алеята към къщи, носех синя тениска, на която с черни букви пишеше „Хвани ме за чепа“ и държах за каишката деветседмичен златист лабрадор, когото реших да кръстя Боун. Семейство Джонсън ми казаха, че бил изтърсачето и аз им вярвах. Много приличаше на старото ми куче. Заведох Боун в задния двор и видях жена ми през прозореца на банята. Беше облечена като за неделна служба и репетираше усмивки в огледалото. Изчаках минута, след това дадох на Боун вода и влязох. Беше десет без петнайсет.

Намерих Барбара в спалнята да си слага обеците и да се суети наоколо със забит в земята поглед, сякаш търсеше обувката си или сили да ме изтърпи. Не вдигна очи, но гласът й режеше като бръснач.

— Отивам на църква. Ти ще дойдеш ли?

Това беше стар номер. Барбара рядко ходеше на църква и когато го правеше, то беше само защото знаеше, че аз никога нямаше да я придружа. Така показваше, че се чувства виновна.

— Не. Имам други планове.

— Какви планове? — най-накрая ме погледна в очите. Нямаше други въпроси, не спомена нито веднъж караницата ни и моята изневяра.

— Мъжки работи — отговорих.

— Много хубаво, Уърк — тръгна да излиза от стаята, но се спря. — Направо прекрасно — и се втурна навън.

Последвах я през къщата и я гледах как грабва библията и ключовете си и затръшва вратата зад себе си. Налях си чаша кафе и зачаках. Минаха около пет секунди.

Вратата се отвори внезапно, Барбара влетя вътре, заключи вратата зад себе си и се обърна ужасена към мен.

— В гаража ни има скитник! — извика.

— Не може да бъде! — отвърнах с иронична изненада.

Тя надникна през щората на прозореца.

— Сега просто си седи, но преди малко ми се стори, че се опита да ме сграбчи.

Изправих се в цял ръст.

— Аз ще се погрижа. Не се тревожи — минах през кухнята и отместих Барбара от вратата. Излязох, жена ми тръгна след мен с телефон в ръка. — Хей! — извиках. Скитникът вдигна очи от стария вестник, който беше извадил от кофата за боклук. Устните му се разтегнаха в усмивка над кафявите изгнили зъби. — Влизай — поканих го. Макс стана. — Банята е надолу, по коридора.

— Добре — отвърна той и влезе. Пет минути се превивахме от смях, докато Барбара превърташе гумите по алеята.