Джон Харт
Кралят на лъжите (14)

13.

По-рано имах един клиент, първото ми дело за убийство. Бях млад, все още идеалист и въпреки че беше виновен, му съчувствах. Беше убил съседа си по време на пиянска свада за общата им алея. Не знаел, че оръжието е заредено. Просто искал да го сплаши, банална история, но на гърдите на другия човек се появила кървава дупка.

Процесът трая осем дни. Оборих предумишленото убийство, но съдебните заседатели решиха, че е било непредумишлено убийство. Клиентът ми получи седем години и половина, не беше зле на фона на общата картинка. Два часа след присъдата ми се обадиха от болницата на Окръжния затвор. Клиентът ми беше изгълтал два литра почистващ препарат в неуспешен опит за самоубийство. Надзирателите му се присмиваха на пропуска. Обясниха, че затворът им ползвал само нетоксични продукти. Клиентът ми щеше да дриска зелено една седмица и след това щеше да се оправи. Случвало се непрекъснато. Намигаха си и се скъсваха от смях.

Намерих клиента ми в болницата. Беше се свил като зародиш и плачеше, изобщо не забелязваше нито мен, нито надзирателя, който го пазеше да не повтори опита. Трябваха му пет минути да ме погледне в очите и още пет, за да ми отговори.

— Не разбираш ли? — попита.

Не знаех какво да му кажа, нямах представа какво му е, не го разбирах.

— Погледни ме.

Поклатих глава, за да покажа, че това не ми е достатъчно.

Тогава той изкрещя, а вените се опънаха като въжета по шията му.

— Погледни ме!

Преместих очи към пасивния надзирател, който само сви рамене.

— Ще му излезе късметът — ухили се надзирателят.

— Само го погледни. — Клиентът ми беше дребен, но добре сложен, със светла кожа и хубави бели зъби. Беше привлекателен, дори красив.

И изведнъж с омерзение се досетих какво иска да ми каже.

— Не мога да се върна в затвора — повтаряше отчаяно. — По-скоро бих умрял. Ще се самоубия, мамка му — закле ми се. — По един или друг начин.

И после историята излезе наяве. И преди беше лежал, за което всъщност знаех. Но ето какво не знаех. Били цяла група. Понякога само трима-четирима. Понякога по седем. Залепвали снимка на гола мадама на голия му гръб и му се изреждали като държали отвертка в ухото му, за да кротува. Показа ми белега от единствения път, когато им се съпротивлявал. Беше глух с едното ухо.

Разказа ми го, задавен от сърцераздирателни стонове. Ето към какво се връщаше. Понякога продължавало с часове.

— Няма да го понеса, човече. Просто не мога.

На следващия ден го преместиха в Централния затвор в Рейли. Две седмици по-късно най-после успя да се самоубие. Беше на двайсет и седем години, колкото и аз тогава. Не го забравих, защото никога не бях виждал такова пълно отчаяние. Оттогава се движех из затворите с измамно зловещо очарование, защитен зад куфарчето си, защото никога не можах да забравя какво видях в очите на онзи млад мъж.

И да, Милс ме плашеше. Ужасяваше ме, всъщност. Играех опасна игра и залозите бяха брутално истински. Но Езра беше мъртъв, сянката му се разлагаше като плътта му и аз най-накрая започвах да осъзнавам някои неща за себе си.

Дадох на Милс две минути да изчезне, след това се качих в пикапа си. Трябваше да говоря с Джийн, да я предупредя за Милс. Да й кажа да си държи устата затворена. А ако не иска да ме послуша, ще я заставя. По един или друг начин.

Силни думи.

Подкарах бързо по главната улица, но ме спря преминаващ влак. Затова минах напряко към улица „Елис“, после по моста, под който мина влакът като черна змия от потракващи въглища. Не знаех дали Милс е поела към Джийн. Може да е на път, да я е спрял същият влак. Затова карах с едно око към шосето и набрах домашния телефон на Джийн от мобилния си. Заето. Почаках и пак набрах. Още два пъти ми даде заето и чак тогава свободно. Бях на половината разстояние, карах с осемдесет километра в час по път с ограничение за шейсет, а телефонът продължаваше да звъни. Преброих петнайсет позвънявания, но никой не отговори. Треснах телефона, опитах се да се успокоя, но не успях. Изведнъж ме връхлетяха напрежение и страх, избиха като гореща пот по лицето ми. Представих си Джийн в затвора и осъзнавах, че няма да издържи. Това щеше да я убие толкова сигурно, колкото куршумите в главата на Езра.

Трафикът оредя, когато се измъкнах от задръстването и влязох в тесните улици, около които се бяха скупчили къщи на малки групи. По паважа играеха деца и се наложи да намаля, защото се боях да не ги блъсна. Минах покрай доста мръсни алеи, преди да приближа отново жп линиите. В дворовете имаше коли развалини, а по тенекиените покриви на двестагодишните индустриални сгради се спускаха ръждиви струйки. В двора срещу къщата на Джийн момченце се люлееше на вързана автомобилна гума, гледаше безизразно, стъпалата му се влачеха в прахта. В прозореца зад него се появи лице, две очи и намек за уста, след това, изчезна зад мръсножълтите пердета, които се затвориха от вятъра, когато се обърнах.

Паркирах пред къщата и загасих двигателя на пикапа. Алекс Шифтън седеше на предната веранда, облегната на люлеещ се стол с вдигнати на перилото крака. От устата й висеше цигара и тя ме гледаше през рамките за очила без стъкла. Ъгълчетата на устата й увиснаха надолу, когато слязох от колата. Чух влака в далечината, вятърът размърда върховете на дърветата, но не го усетих. Между къщата и релсите все още растяха бурени.

Изпънах се в целия си ръст и влязох в двора. Под краката ми се чупеха клонки. Алекс не откъсваше очи от мен. Когато се приближих, видях, че държи нож и спокойно дялка с него парче дърво. Косата й беше невчесана и стърчеше на остри кичури, а здравите мускули на ръцете й се движеха, докато изглаждаше дървото. Стана, преди да стигна до стъпалата, беше навлякла избелели тесни джинси и боса.

— Какво искаш? — попита.

— Защо не вдигаш телефона? — отговорих й с въпрос.

— Имам функция за разпознаване на повикванията — заяде се тя и се усмихна студено.

Сложих крак на първото стъпало и спрях. Усмивката й стана самодоволна, когато сгъна острието и прибра ножа в джоба си, сякаш искаше да ми каже, че не се нуждае от него, за да се справи с мен. Облегна се на колоната и аз бях обзет от натрапчиво усещане за дежа вю.

— Трябва да говоря с Джийн — рекох.

— Ти все трябва да говориш с Джийн.

— Тук ли е? Важно е.

— Излезе — отвърна Алекс.

— На работа?

Алекс сви рамене и се извърна, около главата й се виеше дим.

— По дяволите, Алекс! На работа ли е?

Тя се втренчи в мен и бавно вдигна ръка, за да ми покаже среден пръст. От гърлото ми се изтръгна неочакван и за мен звук и аз се шмугнах покрай нея в къщата. Не ме последва, което ме изненада. Очаквах да се сбием.

Мрежата се тресна зад мен, озовах се в света на сенките, сред задушлива атмосфера, която миришеше на зеле. Гласът на Алекс ме настигна.

— Гледай, където искаш. Това нищо няма да промени. Джийн я няма и не й трябваш. Хвърли още един поглед и след това се измитай.

Стаите бяха малки, таванът — нисък, а мебелите — стари и захабени. Движех се по хлътналия под в светлината, която се процеждаше през прашните прозорци и си играеше с обувките ми и тънкия зелен килим. Минах покрай телевизора, видях снимка на майка ни в рамка върху него и продължих към кухнята, без да търся мои фотографии или на Езра. Съдовете бяха в сушилнята, около тясната маса под прозореца, гледащ към задния двор и релсите в далечината, имаше два стола. На перваза стоеше саксия с африкански теменужки, ярките им виолетови цветчета грееха самотно.

Извиках името на Джийн, но вече се бях убедил, че Алекс е права. Знаех много добре как изглежда празна къща. Погледнах в спалнята без особени надежди и видях единственото легло оправено и спретнато. Забелязах и подредения куп каталози на масичката до него, разтворения роман, чашата за вода върху подложка. Спомних си как седях край леглото на Джийн посред нощ и си говорехме за детски работи. Дори тогава тя слагаше чашата върху подложка. Казваше, че дървото, също като хората, се нуждае от предпазване. Сега разбирах, че е имала предвид себе си, не масата. Но тогава не схващах.

Изведнъж тя започна да ми липсва. Не споменът за нея, а близостта ни от времето, когато светът беше по-малък и споделянето на тайни беше лесна работа. Опрях длан в масата, огледах се из стаята и се зачудих дали тук се смеят заедно, дали в живота им има радост. Надявах се да е така, но се съмнявах. Алекс беше луда на тема контрол. А Джийн се нуждаеше от насочване, търсеше го отчаяно и би се водила по акъла на всекиго.

Потърсих някакъв знак от нашето общо минало, нещо, което да ми подскаже, че мисли за онези дни, че те липсват и на нея, но нямаше нищо. Погледът ми обходи голите стени, лавиците с книги и се върна на леглото. Понечих да изляза, когато влакът мина толкова близо, че разтресе къщата. Изсвири тъжно и премина, изчезна като детски спомен.

Вях почти на вратата, когато го забелязах. Спрях и се обърнах, върнах се до високата тясна етажерка с книги в ъгъла, наведох се, а коленете ми изпукаха като на старец. На най-долната лавица беше мушнато, почти скрито, опърпано томче на „Хобит“, подарък за Джийн от мен за деветия й рожден ден. Корицата беше измачкана, а страниците почти се разпадаха в ръцете ми. Бях я надписал на втората страница. Все още помнех какво: „За Джийн, защото и малките хора могат да имат приключения“. Отворих книгата, но втората страница я нямаше. Откъсната или паднала, не знаех.

Върнах книгата обратно на етажерката.

Навън намерих Алекс отново в стола.

— Доволен ли си? — изгледа ме.

Опитах се да не си изпускам нервите. Ако ядосам Алекс, няма да постигна каквото бях намислил.

— Знаеш ли кога ще се върне? — попитах.

— Не.

Извадих визитна картичка от портфейла си и я подадох на Алекс. Тя я погледна, но не я взе. Оставих я на перилото на верандата.

— Би ли казала на Джийн да ми се обади, когато я видиш? Мобилният ми телефон е най-долу.

— Няма да ти се обади, но ще й кажа.

— Важно е, Алекс.

— Вече го каза.

— Моля те. Просто й кажи — Алекс сложи ръце зад главата си.

— Ако ми се обади, няма да се връщам пак да те притеснявам. Помисли си.

— За какво става въпрос? — попита.

— Това е между мен и Джийн — отвърнах.

— Така или иначе ще разбера.

— Може, но няма да е от мен — излязох от верандата, обърнах се и посочих към визитката си на перилото. — Номерът най-долу.

— Да бе…

Тръгнах през двора, нямах търпение да се махна от Алекс и нейното мълчаливо самодоволство. Тогава чух острието на ножа да се отваря, последвано от кратък смях.

— Знам за какво става въпрос — започна Алекс. Не се спрях, беше ми писнало от глупости. Бях почти до колата си. — Имате право да мълчите… — продължи тя и аз замръзнах. — Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда, — беше станала и се бе подпряла на перилото, притиснала бедра към дървото, наведена навън предизвикателно. Отидох при нея и тя се наклони още повече през перилото. Устата й беше отворена, а очите — блеснали. Наслаждаваше се на момента. — Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен — и се засмя или на моето изражение, или на собствената си досетливост. Може би и на двете.

— Какви ги дрънкаш? — попитах.

Гледаше ме отгоре, а аз нея — отдолу. Стори ми се, че продължи безкрайно.

— Срещнахме се с една много симпатична дама — съобщи тя накрая. — Аз и Джийн.

— Какво?

— Много хубава жена. И много загадъчна — чакаше да кажа нещо, но аз не можех да промълвя и дума. — И много добре въоръжена.

— Милс — името й изскочи през устните ми.

— Зададе ни доста забавни въпроси — каза Алекс.

Знаех, че Алекс си играе с мен, разхожда ми се по нервите за удоволствие. Потиснах се от ужасно чувство за провал и за неизбежност. Трябваше да говоря с Джийн веднага, щом научих, че са намерили трупа на Езра. Да я предупредя, да използвам юридическото си образование най-накрая за нещо добро. Но отначало бях уплашен, а онзи ден в „Пица Хът“ се страхувах, че ще си тръгне, ще ме изостави завинаги. Че ще видя истината, че тя го е убила в очите й. Че съмненията ми ще се превърнат в непоправим факт. Страхувах се как ще се справя с това. После дни наред не изтрезнявах и се самосъжалявах. Не казах нищо и така отприщих злото. Какво ли й бе казала Джийн? Колко далече беше отишла, докато аз се вайках за прогнилия си брак и погубения си живот? Отчаянието горчеше. Милс не беше глупава. Естествено, че ще разследва и Джийн.

— Въпроси за теб — продължи Алекс.

Усетих как част от спокойствието ми се завръща.

— Защо ме мразиш толкова? — попитах.

— Изобщо не те мразя — заяви тя. — Ти просто ми пречиш.

— И няма да ми кажеш това, което искам да знам, нали? За Милс?

— Както ти спомена — това си е между вас с Джийн.

По лицето й разбрах, че е приключила с мен. Каза последната си дума и беше доволна. Настани се пак в стола си и взе дървеното парче, което дялкаше, после посочи към колата ми с него.

— Върви — отпрати ме. — Ще кажа на Джийн, че си наминал.

Отдалечих се, без да се обръщам, седнах в колата и запалих двигателя. Без да знае ми беше дала малко информация. Повече, отколкото възнамеряваше. Каза, че й преча. Което означаваше, че на Джийн още й пукаше за мен по някакъв начин, а това беше по-добре от нищо.

Докато се отдалечавах, се обадих в „Пица Хът“, откъдето ми казаха, че Джийн днес не е на работа. През следващия час карах из града и търсех колата й. Проверих в търговския център, кината, закусвалните. Нямаше я. Най-накрая, обзет от тихо отчаяние, пак се обадих у тях. Никой не вдигна.

В пет часа поех към Шарлот, за да се срещна с Ханк Робинс. Трафикът по магистрала И-85 беше необичайно рехав, така че не се забавих. В шест вече се бях настанил в просторно кожено сепаре в дъното на бара. Заведението беше слабо осветено и озвучено от тиха музика, в която имаше някакви келтски мотиви. До стъкления пепелник намерих половин пакет „Житан“ и извадих от него една цигара. Взех клечка кибрит, запалих и върнах пакета на лакираната дървена маса точно когато сервитьорката стигна до мен. Походката й ми напомняше за Джийн. Усмихна ми се уморено. Пиеше ми се „Манхатън“, нещо силно, но си поръчах бира „Бекс“.

За добро или за зло бях сам в бара, пийвах си от бирата и правех кръгчета от дим под лъча слаба светлина, който се спускаше на масата ми от тавана.

— Много добре — чух някакъв глас и Ханк Робинс се вмъкна в сепарето срещу мен. Посочи разпадащото се кръгче дим. — Добра форма.

— Закъсня — отбелязах.

— Дай ме под съд — отвърна.

Взе ръката ми и я стисна няколко пъти, усмихвайки се зад димната завеса.

— Как си, Уърк? — попита и продължи, без да дочака отговор: — Много съжалявам за всичко това. Предполагам, че е ужасно.

— А още и половината не съм разбрал.

— Толкова ли е зле?

Свих рамене.

— Какво трябва да направя, за да получа питие? — попита той и след това надигна глас. — Сервитьорката, още две.

Ханк беше от старата школа. Висок бе метър и седемдесет, тежеше седемдесет килограма и въпреки това беше най-безстрашният човек, когото познавах. Не бях го виждал с очите си, но легендата разказваше, че е побеждавал и два пъти по-едри от него типове. Имаше гъста черна коса, весели зелени очи, а предният му зъб беше счупен. Жените го обожаваха.

Работеше по десетина случая едновременно и знаех, че е добър. Разбирахме се, защото никой от нас нямаше илюзии. Бяхме реалисти, а той успяваше да бъде такъв с лекота. Смяташе, че този свят никога не може да бъде обяснен, затова просто си живееше живота. Нищо не го изненадваше, въпреки това намираше хумор във всичко. Възхищавах се на това му качество. Светът, който аз виждах, беше мрачен.

Сервитьорката ни се появи с питиетата и същата уморена усмивка. Не сваляше очи от Ханк, затова имах възможност да я огледам. Около четирийсет и пет годишна, едри черти, изгризани нокти.

— Благодаря, кукло — и й хвърли една ослепителна усмивка със счупен зъб. Тя изглеждаше смутена, но си тръгна с по-бодра крачка.

— Някога удрял ли си на камък? — попитах.

— Само при по-умните.

Поклатих глава.

— Хей — засмя се той. — Всички обичат комплиментите. Това е най-лесният начин да направиш света по-добър — и отпи от бирата си. — Какво ти е? Изглеждаш като парцал.

— Къде ми е комплиментът? — попитах.

— Това ти беше комплиментът.

— Благодаря.

— Сериозно, човече. Как си?

Изведнъж погледът ми натежа. Не можех да го откъсна от бутилката, в която се взирах напрегнато. Нямах отговор на този въпрос. Защото никой не искаше да чуе истината за това как се чувствам.

— Ами вися си тук — промърморих накрая.

— Сигурно ти е писнало да отговаряш на този въпрос — отбеляза и ми даде да разбера, че не очаква отговор. След това се усмихна, за да покаже, че няма нищо против. — Ако размислиш…

— Благодаря ти, Ханк, оценявам го.

— Е — предложи, — да говорим делово. Подозирам, че искаш да ти помогна да разбереш кой е убил баща ти.

Изненадата сигурно се е изписала на лицето ми. Разбира се, че това ще си помисли, трябваше да го предположа. И да бъда внимателен. С Ханк бяхме колеги и от време на време пийвахме заедно, но нямах представа доколко ми е лоялен. Той определено беше озадачен.

— Никога не съм го харесвал особено — признах. — Ченгетата ще се справят с това.

— Добре — отвърна Ханк бавно, явно учуден, но не искаше да ме притиска. — Е… — изчака да продължа. И аз го направих. Някак си. Отне ми известно време. После му казах какво искам.

— Господи — възкликна. — Не знаех, че имаш толкова високо мнение за мен.

— Ще се справиш ли? — попитах.

— Ще ми се да кажа да, но не мога. Искаш да разбереш кой те е замерил със стол от стълбището и не мога да те виня. Но аз не работя с отпечатъци от пръсти и нямам достъп до никакви база данни с тях. Трябва ти ченге и прецизна обработка на местопрестъплението. Това не е по моята част.

— Ченгетата не искат да се занимават — осведомих го. — Не ми вярват, а не съм сигурен, че искам да ми вярват.

— Тогава си прецакан, човече. Съжалявам.

Свих рамене. Отговорът му не ме изненада. Но исках да знам кой е виновен. Наистина се беше случило и не беше случайно. Може да има нещо общо със смъртта на Езра, а може и да няма. И в двата случая беше важно да знам.

— Ами сейфът? — попитах.

— За това ти трябва ключар или касоразбивач. А аз не съм нито едното, нито другото.

— Мислех си, че може би…

— Какво? Че познавам някого? — кимнах. — Всъщност — отвърна той, — познавам. Но е в затвора. От десет до дванайсет години. Защо не извикаш ключар?

— Защото не знам какво има вътре и не искам някой непознат да го разбере. Точно сега, когато ченгетата са така заинтригувани.

— Надяваш се да намериш оръжието?

Кимнах. Ако оръжието беше в сейфа, тогава може би Джийн не го е убила. А ако не е тя, тогава ще се отърва от вещественото доказателство. Пък и кой знае какви други тайни криеше Езра в този сейф?

— Извинявай, Уърк, чувствам се като предател. Но само това мога да ти кажа. Хората са предвидими. Когато слагат комбинации на сейфове, обикновено използват числа, които са важни за тях. Помисли си за това.

— Вече опитах. Рождени дни, номера на осигуровки, телефонни номера.

Ханк поклати тъжно глава, но блясъкът в очите му беше дружелюбен.

— Казах предвидими, Уърк, а не глупави. Спомни си баща си. Помисли какво е било важно за него. Може и да извадиш късмет.

— Може — повторих, но не бях убеден.

— Виж какво, човече, съжалявам, че си загуби времето. Иска ми се да мога да ти помогна.

— Ами има и още нещо — рекох. — Но е лично.

— С личните неща се справям — отпи от бирата си и зачака.

Свързано е с Джийн.

— Сестра ти.

— Точно така — и му обясних какво искам.

Извади лист хартия и писалка.

— Добре — кимна. — Кажи ми всичко, което знаеш за Алекс Шифтън.

Казах му каквото знаех. Не ми отне много време.

Прибра листа в джоба на ризата си точно когато две жени се настаниха на бара. Бяха към двайсет и пет годишни, красиви. Погледнаха ни и едната леко махна. Ханк отигра ситуацията, но не можеше да ме заблуди.

— Ти ли го уреди? — попитах и посочих жените.

Ухиленото му лице го издаде, преди да е казал каквото и да било.

— Реших, че малко забавление ще ти се отрази добре.

— Благодаря ти, но в живота ми в момента има прекалено много жени. Не ми трябва още една — понечих да изляза от сепарето. Той сложи ръка на рамото ми и ме спря.

— Тази не се налага да е част от живота ти, Уърк. Само от леглото ти. Довери ми се.

— Въпреки това благодаря — оценявах жеста. — Може би следващия път.

Ханк сви рамене.

— Както искаш. Но преди да си тръгнеш, чуй какво ще ти кажа — гласът му беше тих и сериозен. — Пази се, чу ли? Този случай се превръща в медийна сензация, дори и тук, в Шарлот. Който и да работи по него, няма да се поколебае да наруши някое и друго правило. Така че си пази задника.

За миг ми се стори, че съм бил недискретен, че съм се открил прекалено много. Че е отгатнал по-голямата истина. Но в очите му нямаше нищо друго, освен доброжелателност.

— Добре — отвърнах и оставих двайсетдоларова банкнота на масата.

— Хей, аз черпя, човече.

— Почерпи приятелките си по едно от мен. Ще поговорим по-късно.

Навън денят бавно вървеше към пурпурната си смърт, дъхът му бе като въздишка, заключена във вятъра по полупразните улици. Тънка оранжева ивица разрязваше тъмните облаци, но докато се любувах на гледката, изчезна. Сякаш сърцето на деня беше затворено зад бетона под краката ми. Напомняше ми за ада, въпреки че ставаше по-студено с всяка крачка, която правех.

Ако щях да спасявам Джийн, трябваше да я спасявам изцяло, а това означаваше и от Алекс. А за това ми трябваше информация. Тук беше мястото на Ханк. Исках да изрови всичко, което можеше за мотивите на Алекс. Джийн я обичаше. Добре. Но какво искаше Алекс? Колкото и да се опитвах, не можех да открия в нея способност да обича. Но все пак беше намерила нещо в сестра ми. Просто исках да съм сигурен, че няма користни цели.