Джон Харт
Кралят на лъжите (19)

18.

Избягах в пикапа си и потеглих. Изпреварвах коли, спирах на знаци и завивах от улица в улица, но нямаше къде да отида. Всеки избор ме връщаше в предишния ми живот. Настъпи лошо време, време на тежки въпроси и неочаквани истини. Затова се върнах в парка, пълен с деца, старци и разпилян от вятъра боклук. Милс все още беше в къщата ми. Паркирах на тротоара и загледах как полицаите влизат и излизат, следвайки бездушно нишката на подозрението си. Това ме изпълваше с безсилен гняв. Бях безпомощен и пръстите ми стиснаха волана все едно беше шията на Милс. Когато мобилният ми телефон иззвъня, подскочих. Отне ми известно време да го намеря и да отговоря.

— Ало.

— Е, Уърк, как си?

Отне ми секунда да определя чий е гласът.

— Ханк?

— Че кой друг? — звучеше напрегнат. Нима вчера се срещнах с него в Шарлот? Струваше ми се, че е било преди седмица.

— Извинявай. Какво има?

— Добре ли си? — попита той.

— Да — замълчах, като си давах сметка, че не съм много словоохотлив. И че далеч не звуча добре. — Казвай — потрих очите си.

— Обадих се в кантората ти — отвърна. — Вдигна ми някакво ченге. Пита ме как се казвам — поколеба се, като ми даде възможност да кажа нещо, но аз продължавах да мълча. Какво да му кажа. За малко да се изсмея. — След това се обадих у вас. И познай какво?

— Знам. Сега съм в колата си и гледам как ченгетата влизат и излизат като на парад в дома ми.

— Не знам какво да ти кажа.

— Тогава не казвай нищо.

— Неудобна ситуация, Уърк. Поставя ме в неблагоприятно положение — замълча. — Предполагам, имат заповед за обиск?

— Сигурно се надяват да намерят оръжието на престъплението — предположих. — Или нещо друго, с което да повдигнат обвинение срещу мен — знаех какво си мисли. Че са имали нужда от голяма доза вероятност, за да получат заповедта. Което означаваше, че имат нещо срещу мен.

— Имат ли реални шансове за обвинение? — попита.

— Твърде е възможно — отвърнах.

Ханк млъкна. Не го винях, като се имаха предвид новините. Бяхме добри познати и приятели по чашка, но не приятели в истинския смисъл на думата. Вече си представях как пресмята наум. За по-голямата част от поръчките си разчиташе на адвокатите, но никой в неговото положение не можеше да си позволи да се конфронтира с полицията.

— Толкова ли е сериозно? — запита накрая. Знаех, че последното нещо, което иска, е да се замесва.

— Възможно е. Главната разследваща ми е набрала. Вероятно ще прочетеш за това в утрешните вестници.

— Милс? — зададе въпрос, без да чака отговор. Предполагах, че печели време, за да реши как да приеме всичко това. — Мога ли да направя нещо за теб?

Очевидно се колебаеше. Ако се замесеше, можеше да си докара само неприятности. Шапка му свалям, че попита, но знаех какво очаква да чуе.

— Засега не, Ханк. Но ти благодаря.

— Хей, баща ти беше задник, но не вярвам да си го убил.

— Е, благодаря ти. Това означава много за мен, Ханк. Не са мнозина хората, които мислят така напоследък.

Тонът му се смекчи.

— Не им позволявай да те разиграват, Уърк. Виждал си го и преди. Знаеш как става.

Знаеш как става. Дъглас употреби същите думи.

Реших да сменя темата.

— Какво става, приятел? Някакви добри новини?

Ханк не беше глупак. Разбра ме. Имах нужда да придвижа разговора напред към по-неутрални теми.

— Ходих до „Чартър Хилс“ тази сутрин — съобщи. — Два часа душих там.

„Чартър Хилс“ беше психиатрична болница в Шарлот, една от най-добрите в щата. Там Езра прати Джийн след втория й опит за самоубийство. Дори сега ми беше пред очите с абсолютна яснота. Топлите цветове и свежите цветя не можеха да скрият болката на затворените зад високите тухлени стени, а те наистина бяха затворени независимо дали бяха дошли доброволно, или не. Много пъти бях ходил там при Джийн. Тя не ми проговори нито веднъж и лекарят й каза, че това е нормално. Но аз не му повярвах. И как бих могъл? Тя ми беше сестра.

Прекара дълги месеци на това място. И там срещна Алекс Шифтън.

— Виж, Ханк… — започнах.

— Нямат сведения за пациент на име Алекс Шифтън — прекъсна ме той.

— Какво?

— Никакви записи.

— Не е възможно — отвърнах. — Там са се запознали.

— Не мисля. Може да е станало само ако е била под друго име.

Опитах се да се съсредоточа, но не ми беше лесно.

— Какви ги говориш?

Ханк въздъхна.

— И аз не знам какви ги говоря. Това е проблемът. Нещо не ми се връзва и нямам достатъчно информация, дори да предположа какво е. Тук обаче понамирисва. Усещам го.

Милс все още така плътно окупираше ума ми, че не успявах да се съсредоточа, но нищо от това не би имало значение, ако Джийн излезеше невредима от разследването и след това попадне в лапите на Алекс. Тя носеше само неприятности. Усещах го и имах нужда да изясня точно тази подробност. Преди да е станало твърде късно. За нещастие засега не успявах.

— Какво предлагаш? — попитах.

— Имам нужда от снимка на Алекс — рече той без колебание.

— И какво ще направиш?

— Ще се върна в „Чартър Хилс“. И тогава ще видим.

Почувствах безкрайна благодарност към него. Ханк не би ядосал полицията, добре. Но щеше да довърши нещата заради мен и заради Джийн. Това го правеше човек, на когото можеше да се разчита в свят, където такива хора бяха рядкост. Ще му се отблагодаря по някакъв начин.

— Благодаря ти, Ханк — млъкнах, защото трябваше.

— За нищо. Дребна работа.

— Искаш ли да ти изпратя снимката? — успях само да попитам.

— Ще се забави. Остави я в пощенската си кутия, когато ченгетата си тръгнат. Ще дойда в Салисбъри довечера по някое време. Може и да е късно. Ако си вкъщи, ще ме видиш. Ако не си, ще я взема и ще си тръгна. И в двата случая ще ти се обадя, ако съм научил нещо.

— Невероятен си, Ханк. Ще се погрижа.

Ханк понечи да каже още нещо, но се спря. Дълго мълча и чувах само дишането му.

— Разбираш, нали, Уърк? — не говореше за Алекс или Джийн.

— Хей, животът е гаден. Оценявам това, което правиш за мен.

— Добре. Ще ти се обадя.

Затвори, аз също. Погледнах Боун, който спеше на седалката до мен. Как можа всичко да ми се стовари на главата изведнъж? Как може светът да си е нормален в един ден, а на другия да се срине напълно? Затворих очи и си представих олюляваща се от вятъра трева в някакво далечно място. Когато отворих очи, на прозореца имаше човек, който се взираше в мен през стъклото. Бях прекалено изтощен, за да се стресна. Беше Макс Крийзън — същата ушанка, същата възвишена грозота. Носеше яркочервен дъждобран, сякаш очакваше да завали. Свалих стъклото.

— Здрасти, Макс — зарадвах му се. — Как си?

Той ме гледаше съсредоточено, очите му светеха зад дебелите мръсни стъкла на очилата. След това махна към дома ми.

— В къщата ти има ченгета — тонът му беше по-скоро въпросителен, отколкото декларативен, но аз не се хванах на въдицата. Това изглежда го ядоса, защото оголи жълтите си зъби и издаде дълбок гърлен звук. Наведе се по-близо. — Когато се запознахме, не знаех кой си. Не знаех, че си син на убития адвокат, за когото всеки ден пишат по вестниците — звучеше като обвинение. Погледна къщата, после пак мен. — А сега полицията е в дома ти. Мислят, че ти си го направил, нали? Ти си заподозрян?

— Не искам да говоря за това, Макс. Сложно е.

— Хубаво е да се говори.

— Не. Говоренето е болезнено. Радвам се да те видя отново, но просто моментът не е подходящ.

Все едно нищо не му казах.

— Хайде — настоя и отстъпи от пикапа. — Да се поразходим.

— Благодаря ти, но не искам.

Сякаш не ме чуваше. Отвори вратата на пикапа.

— Ще ти се отрази добре. Остави кучето да си спи и ела да се поразходиш с мен — направи ми знак да сляза от колата и аз се предадох. Така или иначе нямаше къде да отида.

Оставих Боун да спи в пикапа и тръгнах до Макс. Той ме поведе надолу по хълма, по тясна прашна пътечка, която минаваше покрай езерото и водеше в посока, обратна на дома ми. Не се обърнах назад. Правеше големи крачки, а дъждобранът се вееше около краката му. Повървяхме така десетина минути, минахме покрай езерото, обществените тенискортове и през покрития с чакъл паркинг. И двамата мълчахме, докато паркът се изгуби зад малък хълм. Тръгнахме по тясна странична уличка, обградена с модерни къщи. В някои от дворовете бяха пръснати детски играчки. Други бяха безупречни. Беше квартал, в който живее ха хора в преход — новобрачни или почти мъртви. Но какво значение имаше това?

— Ще ти разкажа една история — заговори най-накрая Макс. И извъртя очи към мен. — Важна е, затова слушай внимателно. Ще ти разкажа за ръцете ми — вдигна ги и пак ги отпусна. Бяха мръсни, но контрастираха с бледността си на фона на червения дъждобран, а пръстите му бяха дълги. — Помниш ли? Пита ме за тях преди. Сега ще ти разкажа.

— Защо?

— Имам си причини. А сега млъквай. Никой в този град не е чувал тази история и не ми е лесно да говоря.

— Добре.

— Случи се във Виетнам — започна и знаех, че има предвид ръцете си. — Бях обикновено момче, с нищо по-различен от останалите, почти бях преполовил второто си назначение. Хванаха ни, докато патрулирахме, и повечето бяха избити. Малко се спасиха. Не и аз. Тръгнах по един ръкав на реката и се озовах в пленнически лагер на армията на Северен Виетнам. Полковникът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Забелязах, че ръцете му потрепнаха.

— Или пък си беше просто гаден. Вече май няма значение. Обработваше ме няколко седмици, добре ми подреди ръцете, след това ме хвърли в една дупка за пет години. Замалко не умрях там — гласът му заглъхна. — Пет проклети години — повтори и пак млъкна. Виждах, че в мислите си е далеч оттук.

— Пет години затвор — прошепнах в празното пространство и се опитах да си го представя.

Когато заговори, в гласа му имаше горчивина.

— Не беше затвор, по дяволите. Беше клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пет години, човече. Пускаха ме да излизам само два пъти на месец. През останалото време не ми оставаше нищо друго, освен да спя, сера и да крача. През повечето време крачех. Четири крачки и обратно. Четири и обратно — погледна ме. — Не понасям затворени пространства, Уърк. Затова се разхождам. Когато се озова зад стени, просто излизам. Тъй като преди не можех — и той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето, всичко наоколо. — Никога няма да разбереш какво е — затвори очи. — Това пространство.

Кимнах, но си помислих, че е много вероятно някой ден да разбера.

— Защо ми го разказваш? — попитах.

Отвори очи и видях, че не е луд. Измъчван и съсипан — да, но не и луд.

— Имам проблеми с властите — заяви. — Разбираш ли? Не мога да понасям униформи. И местните ченгета не ми помагат да го преодолея. Не се отнасят към мен с любов и уважение — и широка усмивка разцепи лумпенското му лице. — Не мога да говоря с ченгета. Не искам. Разбираш ли?

Разбирах, но не можех да си го обясня. Какво общо имаше всичко това с мен? Попитах го. Той не отговори веднага. Вместо това се обърна и се отдалечи. Забързах след него.

— Виждаш ли как вървя — запита. — Така е винаги. По всяко време. Ден и нощ. Няма значение. Ако попадна зад четири стени, веднага излизам, защото трябва.

Завихме надясно в спретната уличка, по която всяка къща си имаше собствено очарование. Макс спря пред една от тях, малка дървена постройка със зелена ливада и жив плет, който я отделяше от съседите й от двете страни. Беше жълта, със сини капандури и два люлеещи се стола на предната веранда. По дървената рамка, около каменния комин се виеха рози. Вдигнах поглед към Макс и изведнъж си дадох сметка колко е висок.

— Разказвам ти всичко това, защото не искам да отида при ченгетата — объркването ми трябва да си е проличало, защото той си свали шапката и почеса сплесканата коса под нея. — Убит е в нощта след Деня на благодарността, нали? Тогава валеше.

Кимнах и усетих нещо странно под лъжичката.

— И са намерили трупа му в търговския център, онзи изоставения, до междущатската магистрала? Където потокът влиза под паркинга?

— Какво… — промълвих, но той не ми отговори. Сякаш говореше на себе си, но беше впил поглед в мен така настойчиво, че го усещах физически.

— Разказвам ти тази история, за да разбереш. Важно е.

— Кое е важно? — попитах.

— Разказвам ти я, защото не мисля, че си го убил.

Странното усещане под лъжичката стана по-силно, по крайниците ми плъзна топлина, а пръстите ми изтръпнаха.

— Какви ги приказваш?

— Разхождам се непрекъснато — заговори. — Понякога по улиците. Понякога през парка — пауза. — Понякога по междущатската магистрала — усетих, че несъзнателно съм го хванал за ръка. Под гладката мушама тя ми се стори твърда и кокалеста. Той дори не забеляза. — Спомням си онази нощ, защото валеше и защото беше точно след Деня на благодарността. Беше късно, след полунощ. Видях колите близо до търговския център. Там нощем никога не спират коли. Тъмно е и може би има един-двама бездомници, някой и друг наркоман, но нищо повече. Веднъж станах свидетел на сбиване, това беше отдавна, но никога не съм виждал коли. Не и толкова късно.

Сърцето ми биеше силно, а устните ми бяха пресъхнали. Какво ми разправяше? Взирах се през дебелите мръсни лупи на очилата му, търсех нещо да се хвана. Нещо, което ще придаде смисъл, на това, което се канеше да ми каже. Някаква причина да не се страхувам.

— Чу ли нещо? — попитах. — Видя ли нещо? Какво? — усетих се, че без да искам го стискам за ръката толкова силно, че мен започна да ме боли дланта, но той не показа, че му е неприятно. Отпуснах хватката.

— Може и да е важно, може и да не е. Не знам. Но мисля, че ченгетата трябва да го знаят. Някой трябва да им каже.

— Какво да им каже? — беше почти вик.

— Онази нощ видях някой да излиза от търговския център — бързаше, но не тичаше. Мина покрай колите и изхвърли нещо в шахтата, след това се качи на един от автомобилите и изчезна.

Започнах да осъзнавам важността на разкритията на Макс.

— Миналата година — рекох. — Нощта след Деня на благодарността. Ти си видял някой да излиза от търговския център, да хвърля нещо в шахтата и да си тръгва с кола?

Макс сви рамене.

— Нали това ти казах.

— Видя ли как изглежда този някой? — попитах.

— Не.

През мен премина облекчение. Не би могъл да разпознае Джийн.

— Беше тъмно, валеше, а този човек беше далече, носеше палто и шапка. Беше облечен в тъмни дрехи. Но не мисля, че си бил ти.

Пуснах ръката му, но той не го забеляза.

— И защо да не съм аз?

— Човекът беше по-нисък, струва ми се. Среден на ръст. Ти си прекалено висок.

— Мъж ли беше или жена?

— Кой знае? И двете са възможни.

— Но си сигурен, че не съм бил аз.

Макс пак сви рамене.

— Знам те от години. Никога нищо не правиш. Само си седиш на верандата и пиеш бира. Познавам много убийци, виждал съм много трупове. Не мисля, че би могъл да убиеш човек. Но това си е мое мнение.

Трябваше да се обидя, но не стана. Беше прав. Въпреки че бях следвал право, бях се оженил и имах адвокатска практика, аз никога не правех нищо. Просто се носех по течението.

— С какво беше облечен? — попитах.

— Тъмни дрехи. Носеше шапка. Само това мога да кажа.

— Ами колите? Можеш ли да ми кажеш нещо за тях?

— Едната беше голяма. Едната — не чак толкова. Мисля, че не бяха черни, а тъмни.

Помислих около минута.

— С коя кола си тръгна?

— С по-малката. Съжалявам, че не мога да ти кажа повече. Бяха доста надалеч, а аз не обърнах много внимание.

— Какво стана с по-голямата?

— Беше си там, като си тръгнах. Просто минавах. Не останах. Два дни по-късно се разхождах пак там, но колата вече я нямаше.

— Какво хвърли човекът в канала, Макс? Видя ли?

— Не, но моето предположение съвпада с твоето.

— Кажи ми какво е — попитах. Но вече знаех.

— Когато някой изхвърля нещо в дупка в земята, не иска да бъде намерено. Във вестниците пише, че ченгетата още търсят оръжието, с което е убит баща ти. Мисля, че е добре да провериш в шахтата и ще го намериш там. Но това са си само мои предположения, а аз съм обикновен човек.

Видях го в очите му. Сякаш винаги го бе имало. Разбира се, че беше оръжието. Ами ако ченгетата го намерят? Край на играта. Но иронията на ситуацията ме ръчкаше като вилица в стомаха. Беше достатъчно гадно, когато намериха Езра в търговския център, а спомените от онзи далечен ден не бяха нищо друго, освен спомени. И това беше тунелът, гърлото, трябваше да сляза в него и да извадя оръжието преди ченгетата. Преди Макс да реши да каже и на някой друг. Бог да ми е на помощ.

— Постъпи правилно, като ми каза, Макс. Благодаря ти.

— Ще съобщиш ли на ченгетата?

Не можех да го излъжа в лицето, затова му казах толкова от истината, колкото беше възможно.

— Ще направя каквото трябва. Благодаря ти.

— Трябваше да ти кажа — отвърна Макс и в гласа му долових някаква недоизказаност. Извърнах се към него точно когато покрай нас премина кола. Беше се втренчил в тази кола и я гледаше, докато отмина. След това се наведе към мен. — От деветнайсет години съм в този град, Уърк, ще станат скоро двайсет. През това време сигурно съм изминал повече от петнайсет хиляди километра. Ти си единственият човек, който някога ме е помолил да повърви с мен… единственият, който ме е заговорил. За теб може да е нищо, но за мен означава нещо — сложи една от осакатените си ръце на рамото ми и ме погледна право в очите. — Не ми бе лесно да ти го кажа, не трябваше.

Бях трогнат от искреността му, двамата вървяхме всеки по своя собствен болезнен път в този град. Пътищата ни бяха различни, но може би еднакво самотни.

— Ти си добър човек, Макс. Радвам се, че се запознахме — подадох му ръка и този път той я стисна силно, колкото може. — Хайде — предложих. — Да повървим — понечих да се обърна, но той не ме последва.

— Тук спирам — обяви.

Огледах празната улица.

— Защо?

Той махна към жълтата къща.

— Това е моята къща.

— Мислех, че… — за щастие се спрях навреме. — Прекрасна къща, Макс.

Той я огледа, сякаш й търсеше някакъв недостатък и след като не намери, пак се обърна към мен.

— Наследих я от майка си, след като тя почина. Оттогава съм тук. Заповядай вътре. Ще си вземем няколко бири и ще седнем на верандата.

Стоях като гръмнат, засрамен от всичките години, през които го гледах да се разхожда из парка и от заключенията, които си бях направил за него. В известен смисъл не бях по-добър от Барбара, а това ме накара да се смутя.

— Макс?

— Да — на лицето му се появи усмивка, която вече не ми изглеждаше така тъжна.

— Мога ли да те помоля за услуга. Важно е.

— Казвай. Мога дори да се съглася — и пак се усмихна.

— Ако нещо се случи с мен, искам да вземеш кучето ми. И да се грижиш за него. Да го водиш на разходка.

„Ще си живее добре“, помислих си.

Макс ме огледа, преди да отговори.

— Ако с теб се случи нещо — изрече той тържествено, — ще се погрижа за кучето ти. Приятели сме, нали така?

— Да — отвърнах и наистина го мислех.

— Добре тогава. Но нищо няма да ти се случи. Ще кажеш на ченгетата за оръжието и сам ще се грижиш за кучето си. А сега влез. Купил съм ти бира.

Седнахме на предната веранда, гледахме поддържаната му морава и пийвахме бира от бутилките. Говорехме си за незначителни неща и за това кратко време престанах да се чувствам самотен и мисля, че и той вече не се чувстваше така.