Джон Харт
Кралят на лъжите (36)

35.

Дъглас се отби веднъж. Стоя на вратата докато го видя, след това се усмихна, но усмивката му повече приличаше на гримаса. Под очите му имаше торбички, а кожата под брадичката му висеше. Изглеждаше ужасно. Опита се да се извини и обясни, че просто такава му била работата, нищо лично. Но избягваше погледа ми и за разлика от Милс не беше искрен. Преди дни ме беше захапал здраво и това му харесваше. Усетих го, когато бяхме в съда, личеше му и по начина, по който се усмихна, когато приставите ми сложиха белезниците. Съжалението му идваше от срама и от мисълта, че се задаваха нови избори за прокурор. Защото дори избирателите на окръг Роуън не харесваха глупаците, а вестниците бяха разпънали Дъглас на кръст. Обясни ми, че няма да повдига срещу мен обвинение за унищожаване на доказателство. После извърна поглед и заговори, че въпреки всичко било негов дълг да докладва за поведението ми на адвокатската колегия. И двамата знаехме, че подобен доклад можеше да завърши с отнемане на правата ми. Но мисълта за това ни най-малко не ме притесняваше и той изглеждаше учуден, когато му рекох да не се тревожи. Когато пак се опита да се усмихне, му пожелах приятен ден и му казах да се разкара от стаята ми.

Имах и други посетители: адвокати, съседи, дори някои стари училищни приятели, повечето от които идваха само от любопитство. Всички говореха едно и също и всички ми звучаха фалшиво. Знаех кой ми беше вярвал и няколко натруфени думи нямаше да ме накарат да забравя тези, които ме изоставиха. Но направих каквото трябваше. Благодарих им за посещението и им пожелах щастлив живот. Доктор Стоукс беше друга работа. Той дойде няколко пъти и си говорехме за незначителни неща. Разказваше ми за майка ми и какво съм правил като дете. Отразяваше ми се добре и след всеки наш разговор се чувствах малко по-силен. При последното му посещение му подадох ръка и му признах, че в негово лице съм намерил приятел за цял живот. Той ми се усмихна, каза ми, че никога не се е съмнявал в това и настоя следващия път той да почерпи. Стисна ръката ми леко, но тържествено и като излизаше, ми се стори, че излъчва светлина.

Джийн и Алекс дойдоха в деня, преди да ме изпишат. Бяха си събрали багажа и се канеха да заминават.

— Къде? — попитах.

— На север. Може би във Върмонт.

Погледнах Алекс, която отвърна на погледа ми със същата непоколебима сила, както винаги. Но този път в очите й нямаше враждебност и разбрах, че Джийн не ме е излъгала. Когато му дойде времето, щях да съм добре дошъл при тях.

— Грижи се за нея — промълвих.

Тя ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Винаги ще се грижа за нея — отвърна.

Обърнах се към Джийн.

— Изпрати ми адреса — помолих я. — Ще имам пари за теб, след като продам къщата и кантората.

— Ще ми се да размислиш. Не искаме нищо от него.

— Няма да е от него, а от мен.

— Сигурен ли си?

— Искам да ги вземеш — настоях. — Използвай ги добре. Устрои си живота.

— Това са много пари.

Свих рамене.

— Дължа ти много повече от пари, Джийн. Това е най-малкото, което мога да направя.

Джийн се втренчи така пронизващо в мен, че не можах да скрия празнината, която усещах и отекващата в нея пълна самота. Нито вината, която се надигаше в мен всеки път, когато я погледнех. Накрая не издържах и се извърнах.

Гласът й звучеше по нов начин. В него май долавях сила. Или пък яснота за живота?

— Ще ни оставиш ли за малко сами, Алекс?

— Разбира се — отвърна Алекс. — Пази се, Уърк — и двамата останахме сами зад затворената болнична врата. Джийн взе един стол и седна до мен.

— Не ми дължиш нищо — каза тя.

— Напротив.

— За какво?

Учудих се, че може да ми зададе този въпрос.

— За всичко, Джийн. За това, че не се грижих по-добре за теб. Че не бях по-добър брат — думите ми заглъхнаха в тясното пространство между нас. Ръцете ми затрепериха под тънката завивка и аз започнах отново, защото исках да ме разбере. — Затова че не ти вярвах. Че оставих Езра да се държи така с теб.

Тя се засмя и от смеха й ме заболя. Тези думи ми струваха много.

— Ти сериозно ли говориш? — попита.

— Напълно.

Усмивката изчезна от лицето й. Настани се в стола си и се вторачи в мен с влажни очи. Но не беше на път да се разплаче, съвсем не.

— Нека те питам нещо — промълви.

— Добре.

— И искам да си помислиш хубаво, преди да ми отговориш.

— Става.

— Защо според теб той те взе в професията?

— Какво?

— Защо те насърчи да завършиш право? Защо ти даде работа?

Постъпих, както ме помоли. Помислих си, преди да отговоря.

— Не знам — отвърнах накрая. — Никога не съм се замислял.

— Добре. Друг въпрос. Имаше ли момент, в който отношенията ви се промениха? И ти говоря за преди много време.

— Имаш предвид, като бяхме деца?

— Точно това имам предвид.

— Някога бяхме близки.

— И кога това се промени?

— Виж, Джийн, накъде биеш?

— Кога се промени?

— Не знам, ясно? Не знам.

— Господи, Уърк. Понякога си наистина тъп. Стана за една нощ. Промени се в деня, в който скачахме за Джими. Преди това ти беше неговата издънка, но после влезе в тунела и всичко между вас се промени. Тогава не разбирах защо. Но съм мислила за това и смятам, че вече знам.

Не исках да слушам повече. Истината беше прекалено жестока. Не ме оставяше на мира и значеше само едно. Че след този ден баща ми усещаше, че нещо в мен е различно. Усещаше промяната и се срамуваше от мен, макар че не знаеше точно защо. Значеше, че след това вече не можеше да ме уважава. Подушваше деградацията ми, както се помирисва застоял боклук, и затова се бе отдръпнал. Знаех, че ме е презирал до смъртта си.

Най-накрая вдигнах поглед към сестра си с очакване да видя в нея сянка от същото чувство.

— Знаеш? — попитах.

— В онзи ден ти се събуди момче, Уърк, малкото момче на Езра, негово отражение, но нищо повече от това. Беше нещо, което можеше да гледа от високо с неясна гордост, да го сочи и да казва: това е синът ми, това е моето момче. Но ти излезе от онази дупка мъж, герой, личност, от която всички се възхищаваха и той не можа да го понесе. Ти беше центърът на внимание, а не той, а това никак не му харесваше и той започна да те тъпче и да те унижава, за да не го надминеш пак. Ето кога и защо се промениха отношенията ви.

— Не знам, Джийн.

— Според теб колко възрастни мъже биха влезли в онази дупка съвсем сами? Не много, уверявам те. А баща ни със сигурност не би го направил. Видях лицето му, когато те извадиха и тълпата започна да те поздравява.

— Те са ме поздравявали? — не вярвах аз.

— Разбира се.

— Не си го спомням — наистина беше така. Спомнях си презрителните погледи, подигравките и соченето с пръст. Спомням си как Езра пиян казваше на майка ми, че не съм нищо повече от един тъп хлапак. „Никакъв шибан герой не е“. Точно това каза.

— Ванеса Столън можеше да умре в онзи ден, да бъде изнасилена и убита на петнайсет години. Колко дванайсетгодишни момчета са спасявали нечий живот? Колко възрастни мъже са го правили? Това е рядкост и изисква кураж. Само баща ми можеше да те заслепи и да не го видиш и той точно това направи и го стори нарочно.

Думите й ме съсипваха. Никакъв герой не бях. Той беше прав. Но следващите й думи успяха да проникнат през мъглата, която изпълваше съзнанието ми.

— Езра те вкара в професията, за да може да те държи по-ниско от себе си.

— Какво?

— Ти не си създаден за адвокат, Уърк. Ти си много умен, спор няма, но си мечтател. Имаш голямо сърце. И никой не знаеше това по-добре от Езра. Знаеше, че никога няма да станеш хищник като него и че никога няма да ламтиш за пари като него. А това означаваше, че никога няма да постигнеш неговия успех. Докато ти си адвокат, Езра беше в безопасност. Докато си в тази професия, никога нямаше да станеш мъжкар като него. Нито толкова силен, нито толкова уверен — тя млъкна и се наведе към мен. — Няма да си заплаха за него.

— Наистина ли мислиш това, което казваш? — попитах.

— Повярвай ми.

— Но то не изкупва греховете ми. Все още съм ти длъжник.

— Ти май наистина не разбираш. Той се отнесе с теб много по-жестоко, отколкото с мен. Към мен беше обикновеното женомразство. Но аз бях жена и затова не му бях интересна. Но спрямо теб отношението му беше на лична основа. Водеше кампания срещу теб, Уърк. Влезе във война, а в нея няма по-добър от баща ни. Добър или лош, беше силен — и тя пак се засмя, мразех този смях, той ми носеше огорчение. — А ти ми говориш, че е трябвало да ме защитиш. Господи, Уърк, та ти нямаше шанс.

— Възможно е — отвърнах. — Трябва да си помисля.

— Направи го — посъветва ме. — Той е мъртъв. Не му позволявай да те дърпа още надолу.

Изведнъж се почувствах прекалено уморен да обсъждам още Езра. Сигурно щяха да ми трябват години, за да подредя бъркотията, която беше създал в главата ми, но сега щетите не ми изглеждаха така всеобхватни. И може би Джийн беше права. Може би трябваше да си дам почивка. Бях само на дванайсет, когато това се случи, а сега това ми изглеждаше ужасно крехка възраст.

— Ще ми липсваш, Джийн.

Тя стана и сложи ръка на рамото ми.

— Ти щеше да влезеш в затвора заради мен, Уърк. Това те прави много добър човек. По-добър от всички, които познавам. И си спомни това, когато нещата тръгнат на зле.

— Обичам те, Джийн.

— И аз те обичам — отвърна тя. — И така би трябвало да е между членовете на едно семейство — прекоси стаята и се спря на вратата. Отвори я и се обърна назад. — Ще ти се обадя, като се установим.

След това излезе от стаята и когато вратата се затваряше, видях Алекс да се появява до нея. Прегърна сестра ми и я поведе надолу по коридора. Гледах, докато вратата окончателно се затвори и в последната секунда забелязах, че Джийн плаче. Но това бяха хубави и здравословни сълзи. Знаех, че като си намерят дом, ще ми се обади. И това ми носеше огромно спокойствие.

На другия ден събирах малкото си вещи и изведнъж на стаята се появи Макс. Беше си все същият.

— Искаш ли си кучето обратно? — попита той без предисловия.

— Да — отвърнах.

— По дяволите! — изруга той и си тръгна. Чух да вика по коридора. — Ела у нас, като искаш да си го вземеш. Може и да ти го дам, може и да не ти го дам, но и в двата случая ще пием бира.

Засмях се за първи път от много време.

Час по-късно се прибрах в къщата си, която кънтеше, когато ходех из нея. Нямаше да ми липсва. Взех си бира и излязох да я изпия на предната веранда, както обичах. Гледах как слънцето се спуска над парка през улицата. Докосна върховете на дърветата и си помислих за още една бира. Но не станах и слънцето залезе пред очите ми. Стоях дълго в тъмното и се вслушвах в звуците край мен. Бяха познати градски звуци и се замислих дали ще ми липсват.

На другия ден щяха да погребат Езра и след като той слезеше под земята, възнамерявах да потърся Ванеса. Ще й кажа каквото имам да й казвам и ще й обещая каквото е необходимо. Исках я обратно в живота си, ако тя беше съгласна, но само след като й кажа истината. Ако трябва, ще я моля. Това беше проклятието на искреността и цената, която с най-голямо удоволствие бих платил. Защото сега виждах по-ясно от всякога. Бях готов да тръгна по собствен път, но исках и тя да тръгне с мен. Исках да изградя живота, който трябваше отдавна да живея.

Когато на другата сутрин слънцето изгря, се обръснах, измих си зъбите и се сресах. Обух си любимите джинси и чифт удобни ботуши. Погребението беше в десет, но нямах намерение да ходя. Джийн го каза най-добре, когато я попитах дали ще ходи.

— За мен той умря в онази нощ, Уърк. Както и преди съм казвала, не могат да го погребат по-дълбоко, отколкото аз го погребах.

Все пак минах с колата покрай църквата и видях дългата черна катафалка, която щеше да го отнесе към прясно изкопаната дупка. Когато го изнесоха, бях все още там. Може би не бях като Джийн и имах нужда да видя с очите си. Каквато и да беше причината, последвах процесията от коли към гробището извън града. Колоната мина пред портата, а аз отминах нататък. Намерих страничен път и се изкачих по него до билото, докато намеря място, откъдето мога да наблюдавам. Там имаше високо дърво, облегнах се на неравния му ствол и се загледах в посивелите опечалени, които слизаха от скъпите си коли. Събраха се около правоъгълната дупка, която от моята позиция изглеждаше съвсем малка. Появи се някакъв мъж, вероятно свещеник. Разпери ръце, сякаш молеше за тишина, но внезапно появилият се вятър заглушаваше думите му, което беше много добре за мен. И какво би могъл да каже, за да ми олекне?

Останах, докато го заровиха и когато се разотидоха, слязох долу, за да разгледам купчината пръст. Все още нямаше надгробен камък, но аз знаех какво ще пише на него. Дойдоха да ме питат и аз се постарах да измисля най-доброто.

Езра Пикънс, щеше да пише на него. Неговата истина си отиде с него.

Стоях дълго на гробището, но най-вече до мястото, където беше погребана майка ми. Дали щеше да ми е благодарна, че го положих там? Или би предпочела да остане сама? И тук постъпих, както сметнах за добре. Направих това, което мислех, че тя би искала. Беше живяла до него, без да се оплаква, така да бъде и в смъртта им. Но дълбоко в себе си изпитвах гняв и знаех, че винаги ще се съмнявам в мъдростта на този избор. Обаче това, което казах на Барбара, беше вярно. Животът понякога се обърква, по всичко личи, че смъртта също не правеше изключение.

Чух в далечината двигател на кола, но не му обърнах внимание. А трябваше, защото когато Ванеса застана до мен, трябваше да я посрещна с усмивка. Но докато тя не ми проговори и не ме докосна по рамото, виждах само прясно изкопаната пръст и острите очертания на буквите, с които бе гравирано името на майка ми. Обърнах се към нея и тя ме хвана за ръката. Произнесох името й и тя ме прегърна. Ръцете й бяха слаби, но силни, миришеше на река. Сгуших се в нея и ръката й се плъзна по гърба ми към тила. Отдръпнах се, защото исках да видя очите й, да разбера има ли в тях надежда за мен. Имаше, защото очите й бяха ясни. И още преди да й кажа каквото и да било, знаех, че с нас всичко ще бъде наред.

Въпреки това трябваше да изрека онези думи, но не в сянката на повдигнатата от Езра пръст. Затова взех отрудената й ръка и я поведох бавно нагоре по хълма, към сенчестото място, което бях намерил. Първо й казах, че я обичам и тя извърна поглед надолу към редиците гравирани камъни. Когато пак ме погледна, се опита да каже нещо, но аз я спрях, като сложих пръст на устните й. Върнах се към деня, в който се запознахме, деня, в който скачахме за Джими. Оттам започна, тогава всичко се промени и бъдещето, което ни очакваше, можеше да свърши, преди да е започнало. Ако щяхме да опитаме заедно, тя трябваше да чуе думите, които аз имах нужда да й кажа. Казах каквото бях намислил, по-искрени думи не бях изричал.