Майк Лосън
Рискове на играта (9)

9

Тед паркира пред къщата на Ал Кастиля и погледна часовника си. Беше подранил с пет минути. Затвори очи, съсредоточи се и отрепетира наум как ще се държи и какво ще говори. Животът му зависеше от поведението му по време на тази среща.

Отново погледна часовника си. Искаше да се яви точно навреме, нито минутка по-рано и определено нито минутка по-късно. В 20:45 ч. излезе от колата. Докато приближаваше по алеята към входната врата, поклати глава, смаян както обикновено от гледката, която представляваше домът на Ал.

Къщата се намираше в работнически квартал на Филаделфия. Беше триетажна, с голяма предна веранда, скъпа дъбова врата и прозорци с капаци срещу ураганни ветрове. Беше хубава, почтена на вид къща, която не се набиваше на очи, просто беше просторна и удобна. Смайващата подробност бяха проклетите градински статуи. До входната врата имаше два големи лъва, под едно дърво се виждаха кошута и две еленчета, а в една от цветните лехи живееше цяло семейство гипсови зайци. И това беше само в едната половина на моравата. Задният двор приличаше на сцена от Ноевия ковчег. Тед знаеше, че съпругата на Ал е откачалката, която купува статуите, ама той не се ли опитваше да я озапти?

Отвори му дребна като птичка жена с прошарена коса, която тежеше може би четирийсет и пет килограма. Тя го прегърна, попита го как я кара и се престори, че не знае причината за посещението му. Тед открай време подозираше, че съпругата на Ал знае много повече, отколкото показва.

— Той е в кухнята с Пат — каза тя. — И с онзи… едноокия. — После се прекръсти.

О, мамка му. Делрей беше тук. Заради окото му суеверната жена на Ал го смяташе за дявол. А може и наистина да беше дявол. И тя да имаше право.

Тед си лепна бойната физиономия — изражение, което показваше, че е адски бесен — и агресивно влезе в кухнята. Ал седеше начело на масата, ядеше датски сладкиш и горната му устна беше изцапана със сметана. Макгрудър се бе настанил до него като злобна крастава жаба и хриптеше, обхванал с месестите си ръце чаша с кафе. Делрей стоеше отстрани, скръстил ръце на гърдите си и облегнал задник на кухненския плот. Лицето му беше безизразно и както винаги, независимо кое време е и какво е осветлението в помещението, той носеше тъмни очила. Хубавото на очилата беше, че скриваха окото му.

Тед така и не бе успял да разбере от каква раса е Делрей, а името му не подсказваше нищо. Имаше смугла кожа, късо подстригана тъмна коса, голям нос, високи и сурови скули и волева брадичка. Не беше супер едър — около метър и деветдесет на ръст, не много по-висок от Тед, — но изглеждаше много силен. Имаше впечатляващи бицепси и гръдни мускули на тежкоатлет. Ръцете му горе бяха обточени от сини татуировки на бодлива тел — беше си ги направил в затвора, затова бяха нескопосани и изсветлели с времето. В затвора се беше случил и инцидентът с окото му.

Дясното му око беше нормално кафяво, обаче лявото… ирисът беше бял, а не кафяв, почти каквото е бялото на очите. Когато Делрей сваляше очилата си, което не ставаше често, човек виждаше единствено мъртвото млечно око. Това око направо изкарваше ангелите на Тед.

— Негодник такъв! — изкрещя Тед в мига, в който влезе в кухнята, и изпъна пръст пред шишкавото лице на Макгрудър.

— Ей, мери си думите — предупреди го Ал с пълна уста. — Жена ми е в съседната стая.

Да бе, като че ли това щеше да има значение, ако самият Ал избухне!

— Извинявай — рече Тед, — обаче не мога да повярвам какво е направил.

— Защо Грег е говорил с ченгетата? — попита Макгрудър. — И защо се опита да избяга?

— Говорил е с ченгетата, за да се пробва да свали цената на охраната за концерта на „Зи Зи Топ“. Искаше да уговори копелетата да отпуснат още няколко униформени безплатно, за да не се налага ние да наемаме толкова много ченгета. Ако не ми вярваш, звънни на началника.

— Добре де, ама защо е побягнал? — попита Ал.

Тонът му беше нехаен, като че ли отговорът на Тед нямаше никакво значение. Все едно го питаше дали навън все още вали. Обаче Тед знаеше, че не е така.

— Побягнал е, защото онзи ден Пат се отби в казиното и му приложи номера с Поли Сакатия. Когато е видял Пат с Делрей, Грег е решил, че ще го натъпчат в колата и ще го изхвърлят на някое сметище.

Макгрудър понечи да каже нещо, но Тед го прекъсна:

— Причината за всичко е, че си параноичен и подозрителен гадняр. — Извърна се към Ал и додаде: — Каза ли ти каквото изтърси и пред мен онзи ден, когато дойде да провери счетоводството?

— Разбира се, че ми каза — отговори Ал.

Ал беше на шейсет и осем години. Беше висок метър и деветдесет и два-три, с почти плешиво теме, с прилично коремче и с най-големите мъжки предмишници, които бе виждал Тед. Приличаше на пенсиониран пристанищен хамалин. И беше ненормален. Както си бе съвсем спокоен и се правеше, че се забавлява с разговора между Тед и Макгрудър, така след секунда можеше да се превърне в откачен маниак с пяна на уста.

Тед го беше виждал да се нахвърля на един нещастник с телбода. Ама не телбод за хартия, а такъв, с който закачват плакати — дето трещи като пистолет, като натиснеш ръчката. Ал така се вбеси, че докато Делрей го държеше за ръцете, започна да обстрелва лицето на онзи с метални скоби и когато приключи с него, клетникът изглеждаше така, все едно има ципове на двете си бузи.

— А каза ли ти, че не откри нищо нередно? — попита Тед. — Каза ли ти, че му обяснихме за какво е похарчен всеки скапан цент? А той продължи да нарежда, че нещо не било наред, и Грег направо се ужаси.

— Обаче ти не — отбеляза Ал и ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха.

— Точно така. Аз не. Не се уплаших, защото не съм направил нищо нередно. — Тед се поколеба, после додаде задавено: — Той уби най-добрия ми приятел.

Веднага му се прииска да си вземе думите обратно, защото реши, че малко е прекалил.

Ал се вгледа изпитателно в Тед. Очите му бяха мрачни и непроницаеми.

— Знаеш ли — поде той, — когато те видях във Вегас за пръв път, бях впечатлен. Беше умно хлапе, не беше пройдоха. Сериозно хлапе. Затова те изпратих да учиш, затова получи и тази работа. Помниш ли обаче какво те предупредих?

Тед кимна.

— Какво те предупредих?

— Предупреди ме никога да не се мисля за по-умен от другите.

— Точно така. — Ал замълча, после продължи: — Нали не мислиш, че си по-умен от другите, Тед?

— Не — отвърна Тед.

Ал се вгледа в лицето му, може би за да провери дали той ще се смути или нещо подобно, все едно се имаше за толкова проницателен, че веднага ще го надуши дали лъже. Накрая, слава богу, кимна и каза:

— Добре. Много се радвам да го чуя.

Ал се изправи и с тежка стъпка се приближи до кафеварката.

— Искаш ли? — попита.

Тед поклати глава отрицателно.

— А сладкиш? От „Костело“ са, много са хубави.

— Не, нищо не искам — отговори Тед. Само да се свършва.

Ал си наля чаша кафе, после отново седна на масата, а столът изскърца под тежестта му.

— Така… Не съм нареждал на Пат да ходи при Грег онзи ден — каза Ал, — но нямам нищо против, че е отишъл. Пат отдавна работи за мен. Инстинктът му е добър.

— Боже, Ал! Да не искаш да кажеш, че му вярваш? Че ме мислиш за…

Ал вдигна ръка.

— Не, не казвам това. Казвам, че нямам нищо против желанието на Пат да си поговори на четири очи с Грег. И че в известен смисъл може би случилото се с Грег не е лошо. Не е добре да работим с човек, който лесно се паникьосва. — Ал се изсмя и добави: — Обаче го разбирам. Делрей може да е малко… Каква е точната дума? Смущаващ. Да, точно така.

Коментарът му не предизвика никаква реакция от страна на Делрей.

— Както и да е — продължи Ал, — Пат съжалява за случилото се с Грег. Нали така, Пат?

Макгрудър впери поглед в Тед и кимна.

Съжалява, друг път!

— Така че продължаваме напред — отсече Ал — и ето какво ще направим. Пат известно време ще помага в казиното, защото ти остана без достатъчно хора.

Тед понечи да възрази, но се въздържа.

— Вие, момчета, трябва да се опознаете по-добре, да започнете да си вярвате. Такива неща. Пат ще ти помогне да намериш заместник на Грег.

О, направо чудесно. Макгрудър не само щеше да го следи като ястреб, ами щеше и лично да избере свой шпионин в казиното. Следователно, макар Ал да не смяташе, че Тед е направил нещо нередно, не беше съвсем сигурен. Но какво можеше да направи?

— Мен ме устройва — отговори Тед. Погледна към Макгрудър и попита: — Искаш ли стая в казиното, или да ти намеря апартамент някъде в града? — И преди Макгрудър да успее да отговори, той се обърна към Ал. — А, има една дреболия.

— Каква? — попита Ал и сбърчи чело, защото сигурно си помисли, че Тед ще понечи да спори, за да изясни кой ръководи парада.

— Ако количеството храна, което Пат изяжда, се отрази на баланса, да не обвиняваш мен — каза Тед.

Ал отметна глава назад и се разсмя, все едно не е чувал по-голяма смехория.

Макгрудър само изгледа Тед с блестящите си свински очички като две цепки сред пластовете сланина.

Тед запали колата и потегли от къщата на Ал. След една пресечка скочи на спирачките и блъсна с ръце волана.

Имаше чувството, че главата му е притисната в менгеме и Макгрудър продължава да затяга. Когато преглеждаше счетоводните книги на казиното онзи ден, Макгрудър бе приел загубите им скептично. Затова Тед му доказа — като пожертва клетото копеле Глийсън, — че историята за изгубените пари заради камиона с риба е вярна, следователно е вярно и всичко останало, което му беше пробутал. И беше забавил Макгрудър, докато той не изпрати Делрей в Портсмут да потвърди историята и да се върне обратно във Филаделфия. Обаче този тип явно все още беше убеден — майната им на доказателствата, Пат вярваше само на дебелашкия си инстинкт, — че Тед крие нещо.

От една страна, гибелта на Грег — или по-скоро неволното му самоубийство — си беше божи дар. Ако Делрей беше вперил поглед в Грег само за няколко минути, Грег щеше да изпее всичко на Макгрудър. Но смъртта на Грег можеше да се превърне и в катастрофа. Макгрудър не беше успял да се досети как Грег е подправил счетоводните книги, за да скрие половин милион долара — загуба, която изобщо не трябваше да се случва, — обаче беше душил само два часа. Ако присъстваше ежедневно и се заиграеше с документите… Е, Грег беше построил математическа кула от карти, която щеше да рухне, ако Макгрудър побутне достатъчно силно.

Нямаше време. Трябваше да върне парите, но по-важното беше да осигури федерално финансиране за проекта. Ако го задвижеше отново, Ал нямаше да се разстрои, че е изгубил половин милион, тоест нямаше да му пука, ако Тед възстанови парите. Но за да постигне някое от тези две неща — да върне парите или да рестартира проекта — Тед трябваше да включи в играта политика.

Още утре щеше да се срещне с лобиста. Обади се на този скапаняк още преди два дни, но той беше извън града, а и като се позамисли, Тед реши, че не му се говори за това по телефона. Затова утре щеше да се срещне с него лично и ако този тип не му свършеше работа, може би щеше да му изпрати Гюс да го ступа. Не че с един побой щеше да реши проблемите си, просто щеше да му стане приятно още някой да изпита болка.