Майк Лосън
Рискове на играта (49)

49

Мелинда Стоу живееше в паркинг за каравани в предградие на Тусон, наречено Флоуинг Уелс. Имаше голяма каравана с чиста бяла обшивка, а близо до бетонните стъпала към входната врата растяха бодливи растения. Зад караваната се ширеше пустинна местност, която, изглежда, не спадаше към паркинга. Там растеше един-единствен кактус сагуаро, висок по-малко от метър.

Преди да отлети за Аризона, Демарко звънна на Нийл и го помоли да научи повече за Дружеството за опазване на кактусите сагуаро. Нийл отговори, че нямало нищо за научаване — организацията нямала дори уебсайт. Според Нийл дружеството се състоеше само от един човек. Мелинда Стоу беше негов президент и единствен член.

Мелинда беше едра жена с тъмна коса и яркочервено червило. Беше с наднормено тегло, но изглеждаше енергична и здрава. Носеше чехли и безформена рокля, която според Демарко май наричаха „муму“. Ноктите на краката й бяха лакирани в кобалтовосиньо.

Когато Демарко потропа на вратата, тя се усмихна, но после каза:

— Ако си търговец, сладурче, и не си обърнал внимание на табелата „Търговията забранена“ на портала, боя се, че ще трябва да звънна на Джей Би и да го накарам да пусне питбулите.

Допускаше, че тя се шегува за кучетата, но не беше сигурен.

— Не съм търговец, госпожо Стоу. Аз съм от Конгреса и искам да поговорим.

— От Конгреса ли? Да не правиш някакво статистическо проучване? Е, ако е така, нямам нищо против. В момента гледам „Елън“ по телевизията, но хубавец като теб би трябвало да е по-забавен от нейните танци.

Отвътре караваната беше също толкова хубава, колкото и отвън. Мебелите не бяха скъпи, но бяха подбрани с вкус, а уредите и телевизорът изглеждаха сравнително нови. Изглежда, Мелинда Стоу харчеше малкото пари, които печелеше, разумно и добре. Според Нийл тя не плащаше данъци върху сумите, които получаваше от фондация „Синклер Еванс“.

— Искаш ли диетична кола или лимонада?

— Не, благодаря.

— Е, за какво искаш да говорим? — попита Мелинда.

— Госпожо Стоу, преди осемнайсет години…

— Казвай ми Мелинда.

— Добре, а ти ми казвай Джо. Както казах, преди осемнайсет години си напуснала работата си в прокуратурата в Тусон и оттогава редовно получаваш чекове като председател на Дружеството за опазване на кактусите сагуаро.

— За това ли искаш да говорим?

— Да — потвърди Демарко.

Мелинда се намръщи, но после се овладя и се усмихна лъчезарно.

— Е, Джо, просто реших, че не ми харесва по цял ден да стоя в офиса, да печатам, да завеждам документи и да вдигам телефона. Искаше ми се да направя нещо за опазването на околната среда. Затова кандидатствах за субсидия.

— Ще ми покажеш ли някакъв документ?

— Бих ти показала, но не съм сигурна къде е. Беше отдавна, захарче, и оттогава съм се местила няколко пъти.

Демарко поклати глава.

— Мелинда, според федералното правителство няма никакво Дружество за опазване на кактусите сагуаро и съм готов да се обзаложа, че единственият кактус, който си опазила, е онзи малорасляк, който видях в пустинята зад караваната ти.

— Не е вярно! През ден-два няколко момичета обикаляме града и проверяваме растенията.

— Дай ми имената на другите жени и веднага ще си тръгна и ще те оставя да си гледаш „Елън“.

— Не мога. Поверително е, нали разбираш. И мисля, че трябва да си вървиш. Не искам да говоря с теб повече.

— Мелинда, ще говориш или с мен, или с данъчен инспектор със значка и белезници.

— От къде на къде? Не съм направила нищо незаконно.

— Не си плащала данък върху парите, които получаваш. Може да те тикнат в затвора за укриване на данъци.

— Казаха ми, че не е нужно да плащам данъци, понеже сме благотворителна организация.

Демарко печално поклати глава.

— Мелинда, аз съм адвокат и знам за какво говоря. Не само дължиш една камара пари за данъци за години назад, а си извършила и углавно престъпление. — Демарко нямаше представа дали това е вярно. За данъчните закони знаеше само каквото научаваше от програмата „Турбо Такс“, която използваше.

Мелинда постоя, забола поглед в скута си.

— По дяволите! — изпъшка тя и погледна Демарко в очите. — Добре. Какво искаш? Не си дошъл тук чак от Вашингтон, за да пипнеш дребна риба като мен за неплатени данъци.

— Искам да знам защо през последните осемнайсет години Боб Феърчайлд всеки месец ти е пращал чек.

— Значи всъщност ти трябва Големия Боб?

— Аха — призна Демарко.

— Е, ако трябва да избирам между себе си и Боб… — Жената стана от стола си и попита: — Искаш ли бира, Джо? Ще ми трябва бира, за да говоря за това.

— С удоволствие — отговори Демарко.

— Трябваше да натоварим някакви неща в колата на Боб — поде Мелинда, — документи за някакъв процес, два големи кашона, и ми наредиха да съм подръка и да му помогна с носенето. Когато приключихме и стана време да тръгва, навън вече се беше стъмнило.

Боб паркира колата си в уличката зад сградата и аз му помогнах да свали кашоните. Тъкмо наближавахме колата, когато онзи тип ни нападна. Беше едър, мръсен, ококорен и нервен. И имаше нож — не много голям, но все пак нож. Каза на Боб да му даде портфейла си.

Обаче Боб тогава беше градски прокурор и много си вярваше. Затова, вместо просто да даде на мъжа парите, той го попита: „Знаеш ли кой съм?“, все едно е Том Круз или друга знаменитост. Естествено, наркоманът отговори, че не дава пет пари кой е Боб и че ако не извади портфейла си, ще му пререже гърлото. А Боб, тъпакът, започна да дърдори и докато се усетим, онзи тип му опря ножа в гърлото. — Мелинда се засмя силно и звучно и смехът й отекна в караваната. — И знаеш ли какво стана после?

Демарко поклати глава.

— Големият Боб се напика в гащите. Е, човек не може да го вини, нападателят си беше страшничък. Обаче като видя какво направи Големия Боб, оня се разсмя. Затова Големият Боб най-сетне му даде портфейла си, после наркоманът се обърна към мен и поиска и моите пари, бръкнах в чантата си за портмонето, онзи вече гледаше мен, не Големия Боб, затова Боб извади пистолета си и го застреля.

— Боже! В гръб ли?

— Почти, по-скоро отстрани. Както и да е, Боб стоеше с огромното петно от напикано отпред на панталона и с шокирано лице, сякаш не можеше да повярва какво е направил. Като че ли чак по-късно осъзна, че онзи тип е имал само нож, не пистолет, и че не се е налагало да го застрелва. Мисля, че Боб го застреля, защото се подмокри заради него.

— Защо не извади пистолета си веднага щом онзи го заплаши с ножа?

— Държеше кашон, забрави ли? А пистолетът беше затъкнат в колана му отзад, на гърба, затова не се виждаше дори ако сакото е разкопчано. Не можеше да извади пистолета, преди да остави кашона на земята, а преди да се наведе, онзи тип беше опрял нож в гърлото му.

— Какво стана после, след като Боб застреля нападателя?

Мелинда отпи дълга глътка от бирата си.

— Обади се на свой познат полицейски инспектор — не звънна на деветстотин и единайсет — и инспекторът пристигна пръв на местопрестъплението. Двамата с Боб си поговориха, после дойдоха още полицаи, линейка и всички, които би трябвало да се появят, когато някой е застрелян. Работата е там, че никой не ме попита какво се е случило. Нито инспекторът, нито другите полицаи. Нито тогава, нито по-късно. Всички просто се повъртяха малко, после Боб се ръкува с инспектора и ми предложи да ме откара у дома. И докато пътувахме към къщата ми, Боб десетина пъти ме попита дали съм добре, а аз му отговарях: да, не аз съм застреляната, а после той ме увери, че на следващия ден ще поговорим за случилото се.

На следващия ден прочетох във вестника, че Боб бил принуден да застреля наркомана при самозащита. Според вестника наркоманът опрял нож в гърлото на Боб, който оставил кашона на земята и дал на наркомана портфейла си. А после, докато онзи тип се приближавал към отворената ми чанта, Боб извадил пистолета си. Дотук всичко беше вярно. Обаче според вестника след това Боб казал на наркомана да хвърли ножа, а онзи превъртял, хвърлил се към Боб и той се оказал принуден да го застреля.

На следващия ден Боб ме повика в кабинета си, мънка известно време, после каза, че най-добре да не говоря пред пресата и да оставя нещата каквито са.

— И ти реши да го изнудваш — обади се Демарко.

— Не, не беше така. Може би щях да реша да оставя нещата — искам да кажа, мислех, че Боб постъпи като страхливец, — но просто не бях решила. Не забравяй, че бях само на двайсет и две години. Ако Боб просто ми беше обяснил, че се е паникьосал и че няма да е добре за кариерата му хората да разберат какво се е случило, сигурно щях да се съглася. Обаче той ме заплаши. Заяви, че ако оспоря историята му, всички ще ме помислят за тъпата объркана секретарка, която толкова се е уплашила, че не е запомнила правилно, и че никой няма да приеме думите ми на сериозно. А после най-вероятно щели да ме уволнят.

Е, не обичам да ме заплашват, затова адски се вбесих, задето той ме заплаши. И му заявих, че може да ми целуне големия задник. Казах му, че напускам и вече не работя за него. А после май го изнудих. Предупредих го, че ако прокуратурата не продължи да ми плаща, докато си намеря друга работа, ще разкажа на вестниците какво се е случило всъщност. Разбира се, Боб веднага отстъпи — точно както правят грубияните, когато ги фраснеш в носа.

— И така ти стана председател на Дружеството за опазване на кактусите сагуаро.

— Да. Боб ми обясни, че прокуратурата не може да ми плаща, ако напусна, и че той самият няма достатъчно пари, за да ми плаща. Реших, че сигурно казва истината, защото всъщност съпругата му беше богаташката. Той обаче обеща, че ще се постарае да убеди фондация „Еванс“ да ми плаща за някаква благотворителна дейност. Сигурно е можел да го уреди и без жена му да разбере, защото заплатата ми беше много малка, така че следващия месец получих по пощата чек за сума точно колкото заплатата ми.

— И чековете продължиха да пристигат през следващите осемнайсет години? — попита Демарко.

Мелинда допи бирата си и смачка кутийката с дебелите си ръце.

— Да, а не го очаквах. Мислех, че в даден момент Боб или някой друг ще ми се обади и ще ми каже, че съм имала предостатъчно време да си намеря работа, обаче така и никой не ме потърси. Явно Боб се страхува от последиците, ако престане да ми плаща. Пък и фондация „Синклер Еванс“ раздава милиони всяка година. Кой ще забележи нищожната сума, която Боб плаща на мен?

Е, един тип на име Нийл забеляза, помисли си Демарко.

— Това се случи, Джо. Това е историята. Какво ще стане с мен сега?