Майк Лосън
Рискове на играта (44)

44

— Защо Ръсти ще иска да ни убива, Дъг? — попита Кейти Кембъл.

Кембъл допусна грешката да повтори пред жена си предположенията на Ема и Демарко и сега тя не преставаше да го обстрелва с въпроси, на които той не можеше да отговори.

Всъщност Кембъл не знаеше защо Ръсти би искал да го убие. След смъртта на Претър двамата бяха в безопасност. Претър беше слабото звено — той купуваше акциите, замиташе следите и отваряше офшорните сметки, — а Комисията така и не успяваше да свърже Кембъл с изтичането на информация към Претър. Сега вече Претър го нямаше, следователно нямаше и причина да се тревожат, така че защо Ръсти ще иска смъртта му? Да не би да се тревожеше, че Кембъл ще се огъне под напрежението на евентуално разследване? Да не би да смяташе, че историята с Моли Махоуни ще отведе следата до тях? Просто нямаше логика.

Едно нещо обаче беше логично. Ръсти Макграт беше студенокръвен и жесток. Обичаше единствено себе си и беше готов на всичко, за да се защити. И освен това беше проклета откачалка. Докато играеха заедно в университетския отбор, Кембъл научи едно за приятелчето си Ръсти — той не просто беше склонен да наранява хората, това му доставяше удоволствие.

— Отговори ми, Дъг! — кресна Кейти и гласът й прониза черепа му. — Какво ще правим?

Кембъл още беше с долнището на пижамата, с което го завариха Ема и Демарко. Заряза жена си, която продължи да крещи, отиде в спалнята, навлече чифт стари мокасини и леко яке и пъхна в джоба портфейла и ключовете за колата.

— Къде отиваш, по дяволите? — викна жена му.

Той излезе от къщата, без да я удостои с отговор.

Отне му петнайсет минути да намери уличен телефон. Звънна на мобилния на Ръсти и каза:

— Аз съм, перверзнико. Още съм жив.

— Моля? Какви ги говориш?

— Знаеш за какво говоря, откачен глупак такъв! Сега намери уличен телефон и ми се обади. Не искам да говорим по мобилния ти. На този номер…

Той издиктува номера на уличния телефон и десет минути по-късно Макграт му звънна.

— Какво става, приятел? Защо си се разбеснял така? Нали не си започнал да пиеш толкова отрано?

— Знаеш какво става. Изпратил си някакъв тип да ме убие, но ченгетата го спипаха, докато се опитваше да нахлуе у дома.

— Нямам представа какви ги дрънкаш — заяви Макграт.

— Проклет лъжец! Виж, знам за теб толкова, колкото и ти за мен, но няма да го кажа нито на Комисията, нито на когото и да било другиго. Нямам никакво намерение да свидетелствам срещу теб или да обяснявам какво сме свършили. Искам само да се насладя на парите, които Дики ни спечели. Ето какво ще направя. Ще оставя едно писмо в сейф и ще кажа на адвоката си, ако нещо се случи с мен, каквото и да е, да изпрати писмото на ченгетата. Чуваш ли ме, Ръсти? Убиеш ли ме, отиваш в затвора. Макграт помълча и после процеди:

— Чувам те, Дог. Но нека ти кажа нещо: ако говориш с някого за онова, което направихме, познавам хора, които ще се доберат до теб, дори да съм в затвора. Така че да оставим нещата каквито са и да се надяваме, че Дики не е оставил следа, по която да тръгнат федералните.

Макграт затвори и се върна на пристана. Проклетият Кембъл. Не беше най-големият умник на света, но явно щеше да се окаже най-големият щастливец. Първо онази Ема успя в Шарлотсвил да му попречи да поръси вечерята на Кембъл с фъстъци, после ченгетата пипнаха идиота, когото Самюълс изпрати да убие Кембъл. Дог Кембъл трябваше да започне да си купува билети за лотарията.

И какво да прави сега?

Е, на този етап отговорът беше очевиден: не биваше да прави нищо. Кембъл може и да лъжеше за писмото в сейф, но най-вероятно щеше да изпълни заканата си. Така че Макграт трябваше да се надява цялата бъркотия около Моли Махоуни да не доведе до нищо, а ако все пак ги погнеха, Кембъл да има достатъчно мозък в главата си и здрави топки да си държи езика зад зъбите.

Беше се обадил от уличен телефон на няколко пресечки от пристана и докато крачеше към яхтата си, вдигна поглед към небето. Очертаваше се хубав ден. Топъл, без дъждовни облаци. Да, щеше да е хубав ден за риболов. Бе чул, че някой уловил доста едър тарпон предишния ден. Няма нищо по-забавно от това да уловиш на въдицата си някоя едра риба.