Майк Лосън
Рискове на играта (50)

50

Мери Пат Махоуни топна пръсти в светената вода и се прекръсти. Махоуни бе казал на Демарко, че след ареста на дъщеря им тя посещава ранната сутрешна молитва, затова той я чакаше до входа на църквата. Тя го забеляза и му се усмихна леко. Изглеждаше изморена.

— Какво търсиш тук, Джо? И то толкова рано. — Тя знаеше, че Демарко нито ходи на църква, нито става рано.

— Съпругът ти поиска да те уведомя какво научих за конгресмен Феърчайлд, Мери Пат.

— Да се поразходим — предложи тя, хвана го под ръка и двамата заедно излязоха от църквата.

Демарко набързо й разказа какво бе научил в Тусон.

— Добре, Джо. Допускам, че Джон скоро ще говори с Феърчайлд.

— Той не, но аз ще го направя, Мери Пат.

Тя поклати глава.

— Сигурно ти е омръзнало да вършиш мръсната работа на Джо.

— Такава ми е службата.

— Не съм съвсем сигурна, но в момента ме интересува само Моли. Откри ли още нещо, което може да й помогне за процеса?

— Не, но ти чу какво каза Кейн при последната ни среща. Все още смята, че може да я оправдаят.

Демарко го каза само за да помогне на Мери Пат да се почувства по-добре. Не можеше да признае пред нея, че ако планът на Махоуни успее, изобщо няма да има процес. Освен това му направи впечатление, че Мери Пат попита: Откри ли нещо, което може да помогне на Моли за процеса!, а не: Откри ли хората, които натопиха дъщеря ми! Зачуди се дали Мери Пат знае — или поне сериозно подозира, — че дъщеря й е извършила престъпление, за да изплати дълговете си от комар.

Повървяха още малко. Тя изглеждаше толкова дребничка до едрото тяло на Демарко.

— Просто не мога да повярвам, Джо. Дъщеря ми комарджийка! Сигурно е и алкохоличка като баща си. Цяла седмица си блъскам главата как да постъпя.

— Какво би могла да направиш, Мери Пат? Тя е зрял човек.

— Не! — възрази Мери Пат с блеснали очи. — Тя ми е дете! Ще направя нещо. Ще й помогна да преодолее това изпитание. Реших да продам къщата в Бостън, за да върна парите, които дължи.

— Според мен не бива да го правиш, Мери Пат.

Демарко се опитваше да измисли достоверна лъжа, с която да й обясни защо не бива да продава къщата, но преди да успее, тя каза:

— Това е само една къща. Имахме нужда от повече пространство, когато живеехме с трите момичета и майка ми, но за цената си вече ни създава премного грижи. Затова ще я продам и ще купя нещо по-малко. И ще заделя достатъчно, за да платя на адвокатите и да покрия дълговете на Моли.

Демарко нямаше представа колко ще успее да получи за къщата — беше голяма постройка с прекрасна гледка. Може би щеше да вземе достатъчно, за да изплати всички задължения на Моли, включително петстотинте хиляди на Кастиля, замразени от прокуратурата. Но тъй като Мери Пат не знаеше, че Моли е изгубила половин милион от парите на мафията, те не влизаха в сметките й.

— Мери Пат, съпругът ти знае ли, че смяташ да продадеш къщата?

— Не, реших го тази сутрин.

От тона й Демарко заключи, че в този момент желанията на Махоуни нямаха никакво значение.

— Мери Пат, изслушай ме, моля те. Не бързай да обявяваш къщата за продажба. Изчакай малко.

Мери Пат го изгледа остро.

— Да не би с Джон да криете нещо от мен?

По някаква абсурдна причина Демарко сложи ръка на сърцето си, когато излъга:

— Кълна ти се, Мери Пат, аз нищо не крия от теб. — Съпругът ти те държи в неведение. — Просто те моля да изчакаш няколко дни, преди да предприемеш каквото и да било.

— Добре, но когато всичко приключи, ще изпратя Моли някъде да се лекува — каза Мери Пат. — Дъщеря ми ще се измъкне от всичко това.

Нито Моли, нито Махоуни заслужаваха тази жена.

Демарко седеше в бара на „Шератон“ и пиеше портокалов сок, когато хората започнаха да излизат от трапезарията. Над двойната врата към залата имаше шестметров банер, на който с големи издължени букви пишеше: ЗАКОНИ ЗА ЖИВОТ. Конгресмен Робърт Феърчайлд беше говорителят на закуска през този първи ден от конференцията.

Около петдесетина души излязоха от залата, преди Демарко да забележи Феърчайлд. Разговаряше с евангелски свещеник с растяща популярност. Демарко, който не беше голям почитател на телевизионните проповедници, неохотно си призна, че свещеникът му допада. Беше го гледал в едно токшоу да представя наскоро излязла своя книга и човекът му се стори интелигентен, добронамерен и изпълнен с искрено състрадание към ближния. Той изчака двамата да се разделят и се приближи към Феърчайлд.

— Господин конгресмен, трябва да поговорим.

Феърчайлд го удостои с неискрената усмивка, която пазеше за нищожествата, които приемаше за евентуални гласоподаватели.

— Съжалявам, сър, но трябва да се връщам в Капитолия.

— Джон Махоуни ме изпраща да поговорим за Мелинда Стоу.

— За кого? — Заблудата можеше и да мине, ако не беше завъртял глава, за да провери дали има някой наблизо.

— Мелинда Стоу, господин конгресмен, жената, която може да разкаже една история.

— Съжалявам, но…

— Настоящата конференция е под наслов „Закони за живот“. Ще се обсъжда ли нуждата от закон срещу това да стреляш по някого в гръб? А, един момент, такъв закон вече има.

— Говорете по-тихо! — предупреди го Феърчайлд.

Всъщност Демарко говореше съвсем тихо и дори Феърчайлд едва го чуваше.

— Добре, сър, но трябва да намерим къде да поговорим. Барът всъщност е празен. Там ще ви бъде ли удобно?

— Не искам никой да ме вижда в бар в девет сутринта — заяви Феърчайлд.

Божичко!

— Тогава в колата ми? — предложи Демарко. — В подземния паркинг е.

— Не, нямам представа кой сте и не възнамерявам…

— Тогава във фоайето на „Уошингтън Поуст“? Вие изберете мястото.

Феърчайлд раздразнено даде знак на Демарко да го последва и тръгна обратно към заседателната зала, където току-що бяха закусили участниците. Келнерите раздигаха масите, само малка групичка жени все още си бъбреха и не бързаха да стават. Феърчайлд поведе Демарко към една маса възможно най-далече от жените.

— Какво искате? — попита конгресменът. — Ако Махоуни си въобразява, че може да ме изнудва…

Фактът, че самият той изнудваше Махоуни, явно му убягваше.

— Чуйте това, господин конгресмен. — Демарко извади малък диктофон и натисна копчето. — „Боб, Мелинда Стоу е. Съжалявам, но този тип ме притисна до стената. Ако не направиш каквото иска, ще се наложи да разкажа какво се случи на онази уличка преди години“.

— Знам коя е тази жена — заяви Феърчайлд. — Лъже. Тя…

— Не ме интересува, господин конгресмен. Въпросът е да престанете да стискате Махоуни за топките заради проблема на дъщеря му с хазарта. Също така ще си поговорите с Престън Уитман и ще му обясните, че дискретността му по въпроса ще бъде високо оценена. Постарайте се да бъдете много убедителен.

— Кой сте вие, по дяволите?

— И така, ако някой репортер случайно попита Махоуни за проблема на дъщеря му с хазарта или открие, че казиното е опростило дълга й, без значение кой е пуснал информацията на пресата, ще се окажа принуден да представя Мелинда Стоу на медиите.

— Мисля, че съм ви виждал на Капитолия — присви очичките си Феърчайлд.

— Така е, господине, може и да сте ме виждали. Имам кабинет в подземията, до стаята на чистачите, и правя почти същото като тях. Почиствам боклука.