Майк Лосън
Рискове на играта (20)

20

— Съжалявам, Демарко, обаче няма друг свободен час преди август.

— Август! Но това е след четири месеца! А зъбът ми… Вижте, не се шегувам, направо умирам от болка.

— Съжалявам.

— Ядосана сте, защото си тръгнах.

— Не съм…

— Знаете, че работя за Конгреса. Не мога да ви кажа защо трябваше да си тръгна, понеже информацията е поверителна, но повярвайте ми, наистина трябваше. Нямах избор.

— Съжалявам.

— Има ли някакъв спешен стоматологичен кабинет?

— Не ми е известно, но ми се струва, че има безплатна клиника някъде на североизток. Където студентите по стоматология се упражняват върху социално слабите.

Демарко беше гледал „Цялото президентско войнство“, филма за аферата „Уотъргейт“ с Редфорд и Хофман в главните роли като Удуърд и Бърнстийн. Предполагаше, че Ранди Сойър също го е гледал и си бе наумил да пресъздаде сцената, когато Удуърд се среща с Дълбокото гърло в един подземен паркинг със зловещи сенки и бетонни колони, зад които можеш да се скриеш. Демарко реши, че избраното от Сойър място за среща е не само прекалено драматично, но и откровено неудобно. Всеки бар във Вашингтон би бил достатъчно сигурен — и много по-приятен, — но явно Ранди Сойър беше на друго мнение.

— Повярвай ми — каза, или по-точно прошепна, Сойър, — ако Кайзър разбере, че съм ровил в случаите й, ще ми смачка топките.

— Нали уж ти е подчинена? — попита Демарко.

— Някога да си имал подчинени, Демарко?

Демарко реши, че Алис от телефонната компания не се брои, затова отговори отрицателно.

— Е, ще ти обясня как стоят нещата. Има два вида хора. Едни, които се страхуват от теб й винаги правят каквото им кажеш. Такива са повечето. Обаче има и хора като Кей Кайзър, които не се страхуват от никого и правят каквото си поискат.

— Не разбирам — каза Демарко. — Говориш така, все едно се страхуваш от нея.

— Наистина се страхувам от нея. И се дължи на факта, че тя ще ми сервира собствената ми глава на поднос, ако направя нещо, което според нея й пречи да си върши работата. Ще действа сама, ще се свърже с пресата и дори ще се обади на ченгетата, ако реши, че съм направил нещо незаконно.

— Не е незаконно да прегледаш случаите й и със сигурност имаш право като началник — увери го Демарко.

— Обаче е незаконно да издам информация на адвокатите на Моли Махоуни.

— Ранди, никой няма да разбере, че сме разговаряли.

— Дано да е така — изохка Сойър.

— Е, какво откри? — попита Демарко.

Омръзна му да се крие зад бетонната колона, все едно двамата бяха дошли за едно бързо чукане.

— Кайзър е проверявала финансите на Дъглас Кембъл преди пет-шест години. Проверила е почти всички в „Рестън Тек“, но Кембъл е попаднал в списъка й, защото е сметнала, че той се простира извън чергата си.

— Сметнала значи?

— Да. Но после установила, че госпожа Кембъл има попечителски фонд, основан от покойния й баща, а управителят на фонда се справял превъзходно. Кайзър не разполагаше с всички цифри в папката си, но съдейки по бележките й, годишните приходи от фонда повече от два пъти надвишават заплатата на Кембъл.

— Кой управлява фонда?

— Кой, да му се не види? Някаква местна банка. А, ето. „Ригс“.

— Значи, след като разбрала за фонда, тя престанала да се занимава с Кембъл?

— Така изглежда. Другото важно за Кембъл е, че той е служител, не е учен и не е инженер, затова не е свързан с изследователската дейност на „Рестън“ съвместно с други фирми. Така че, ако „Рестън“ са осъществили сериозен пробив, благодарение на който нечии акции ще изхвърчат до небето, не съм сигурен, че той изобщо ще участва.

Демарко си помисли, че вероятно Сойър греши по този въпрос. Според Моли Кембъл беше социално животно и непрекъснато канеше гости в морската си вила. А едно нещо Демарко знаеше със сигурност — хората говорят. Винаги говорят. Демарко си представяше как Кембъл си бъбри с инженери и изпълнителни директори на компании, как неусетно измъква от тях сведения, а в наше време, когато всичко се съхранява в компютри, той може и да беше намерил достъп до базата данни, съдържаща нужната му информация.

Така че Кембъл може и да не беше инженер, но сигурно беше достатъчно умен, за да се вслушва в корпоративните клюки и да се досеща какви големи сделки чакат реда си.

Само че Демарко не си направи труда да сподели тези размисли с Ранди Сойър.

— А що се отнася до този тип Претър — каза Сойър, — Кайзър има папка и за него. Дебела. Помниш ли, като ти казах, че преди двайсетина години отново разследвахме „Рестън Тек“ за търговия с вътрешна информация относно водопречиствателните станции и как един инвеститор спечелил около пет милиона долара? Е, въпросният инвеститор е Ричард Претър. Така и не доказахме той да има връзка с някого от „Рестън Тек“ или да е извършил нещо незаконно.

— Поднасяш ме! Как така не сте успели да го свържете с никой от „Рестън“? Той е учил във Вирджинския университет заедно с Кембъл и двамата са замесени в онзи случай с хлапето, паднало от прозореца на спалнята.

— Знам това сега, но само благодарение на теб — каза Сойър. — Няма данни Претър да е свързан със смъртта на хлапето. Ти сам ми го каза. Каза също, че си го разбрал чак след като си говорил с онзи полицай от Шарлотсвил. Пък и Претър всъщност не е завършил Вирджинския университет. Напуснал няколко месеца след смъртта на онова момче и завършил „Джордж Мейсън“. Така че, ако човек преглежда само обичайните бази данни — финанси, данъчни декларации, криминално досие, — няма да открие връзка между Претър и Кембъл. Кайзър дори си издейства съдебна заповед за телефонните му разговори, а съм сигурен, че ако Кембъл и Претър някога са разговаряли, тя щеше да разбере и да го отбележи някъде в папките.

Демарко си спомни думите на Моли, че Кембъл използвал предплатена карта, когато го чула да говори с някой от кабинета си. Запита се дали това е причината да няма сведения за разговори между Кембъл и Претър.

— Ами във връзка с другите случаи на търговия с вътрешна информация? — попита Демарко. — Бронежилетките и онези електромоторчета за самолетите? Проверихте ли Претър?

— Кайзър го провери. Но както вече ти казах, не успяхме да разберем кой е купил акциите, затова не можахме да докажем дали е Претър или някой друг. Знам само, че тя го разследва много време.

— Откъде знаеш? — попита Демарко, но Сойър беше чул някъде в паркинга да се затръшва врата на автомобил и се завъртя като зъбат двойник на Линда Блеър от „Екзорсистът“. — Ранди, откъде знаеш, че го е проверявала дълго?

— Проследи много документи, прегледа данните за десетки сделки. Личи си по бележките й. Но както ти казах, не откри нищо. Той или е чист, или е умник, а трябва да си адски умен, за да скриеш нещо от Кайзър.

— Откри ли нещо в папките на Кайзър, което да свързва Претър с Макграт?

Вратата на асансьора дрънна и главата на Сойър отново рязко се завъртя. Асансьорът беше празен.

— Какво? — попита той.

Ранди Сойър не ставаше за агент под прикритие.

— Попитах дали тя е открила връзка между Претър и Макграт.

— Не, Макграт изобщо не фигурираше в папките.

— По дяволите! — изруга Демарко.

— Какво означава всичко това, Демарко? Изобщо научи ли от мен нещо, което ще помогне на Моли Махоуни?

— Не знам.

— Е, страхотно, няма що — каза Сойър. И след кратка пауза добави: — Приятелю, срещаме се за последен път. Оттук нататък действаш сам, ясно?

— Да, ясно — отговори Демарко, но не си направи труда да осведоми Сойър, че адвокатите на Моли сигурно ще го призоват в съда, ако преценят, че това ще й бъде от полза.