Майк Лосън
Рискове на играта (14)

14

Дъглас Кембъл живееше в Чеви Чейс, Мериленд.

Къщата му беше огромна, с гараж за три автомобила и преден двор с размерите на футболно игрище. Една от вратите на гаража беше отворена и вътре се мъдреше джип лексус, последен модел, който струваше седемдесет-осемдесет хиляди с всички екстри. А според Моли този тип притежаваше и яхта.

От фирмата за проверка на кредитни досиета бяха съобщили на Демарко, че Кембъл има отличен кредитен рейтинг. Всъщност, освен няколкото кредитни карти, по които плащал всеки месец, не дължал нищо на никого. Беше купил къщата си в Мериленд за един милион и седемстотин хиляди долара преди десет години, а вилата му на залива Чесапийк струваше шестстотин хиляди, като нито един от двата имота не беше ипотекиран. Моли му беше казала, че Кембъл получава около сто и петдесет хиляди долара годишно, затова Демарко не проумяваше как човек като него може да притежава всичко това и да няма дългове. Явно имаше или отличен финансов съветник, или много богата съпруга, а Демарко се надяваше случаят да не е такъв. Ако всичко около Кембъл се окажеше законно, това нямаше да помогне на Моли.

Демарко натисна звънеца на входната врата. Отвори му блондинка на четирийсет и няколко години, облечена с бели шорти и розова фланелка. Имаше сладко чипо носле и беше модерно слаба, но кожата й беше загрубяла от прекалено много излагане на слънце без защита. Първото впечатление, което създаваше, беше, че е бивша мажоретка. Сигурно преди двайсет години е била голяма сладурана, но красотата й беше поизбледняла като снимка, оставена дълго близо до прозореца.

— Господин Кембъл вкъщи ли е? — попита Демарко.

— Дъг ли? — попита тя, сякаш леко объркана защо Демарко търси съпруга й в собствения му дом. Както стоеше на прага, жената леко се олюляваше и Демарко допусна, че е пияна. Подсказа му го и чашата в ръката й.

— Да — отвърна той.

— А! Ами отзад е, прави барбекю. Ха! — добави тя, като че ли мисълта, че съпругът й готви, е смехотворна. Не в забавния, а в жалкия смисъл. — Защо го търсите? — попита после тя, присвила очи, сигурно заподозряла, че Демарко продава нещо.

— Работя за Конгреса, госпожо Кембъл. Трябва да задам на съпруга ви няколко въпроса във връзка с разследване, което провеждаме в момента.

— Нима? — възкликна тя, но вече беше изгубила интерес и гледаше назад към телевизора в стаята зад гърба си.

Даваха „Ентъртейнмънт Тунайт“, а Нанси О’Дел разпитваше някаква невръстна актриса с тънички като спагети ръце дали не страда от хранително разстройство.

— Да — каза Демарко. — Може ли да вляза?

— Не, адски е разхвърляно. Заобиколете отстрани, ей там, и ще намерите главния готвач. Ха! — възкликна тя отново и затвори вратата.

Демарко заобиколи къщата съгласно инструкциите и видя Кембъл и бъбрековидния басейн зад него. Вътрешният двор, където се намираше, беше покрит с камък, изглежда, гранит, а барбекюто на Кембъл беше толкова голямо, че вътре можеше да се опече глиган.

Както и се очаква от бивш колежански футболен нападател, Кембъл беше едър, висок поне метър и деветдесет и пет. Освен това, пак както и се очаква, повече от двайсет години след активната си кариера беше натрупал излишни двайсет — двайсет и пет килограма. Оредялата му руса коса беше вчесана назад, за да покрие по-голяма част от черепа, а лицето му беше почервеняло от пиене, слънце и липсата на спорт. Върху бермудите и бялата си фланелка беше вързал синя престилка, на която беше нарисуван голям червен омар, легнал по гръб, с хиксове вместо очи. На барбекюто си за две хиляди долара Кембъл печеше два хотдога.

— Господин Кембъл? — повика го Демарко.

— Аха… — отвърна Кембъл. — Какво?

— Съпругата ви ми каза да дойда отзад. Казвам се Демарко. Работя за Конгреса и трябва да поговоря с вас.

— По това време?

Беше едва седем вечерта.

— Да — потвърди Демарко. — Когато става дума за дъщерята на високопоставен демократ от Камарата, хора като мен работят извънредно.

— А, значи става дума за Моли — поклати Кембъл голямата си глава. — Много жалко за нея. Наистина не мога да повярвам.

— И толкова по-добре, господин Кембъл. Защото никой друг не вярва.

— Е, онази служителка от Комисията със сигурност вярва. Боже, никак не би ми се искало да погне мен.

— Ще споделя с вас една малка тайна, господин Кембъл — каза Демарко. — Комисията знае, че през последните двайсет години някой от „Рестън“ издава вътрешна информация. С други думи, много преди Моли Махоуни да започне работа.

Обаче вие сте били там през цялото време.

— Шегувате се — каза Кембъл.

Демарко просто го гледаше.

— Ей, ама къде са ми обноските! — сепна се Кембъл. — Искате ли нещо за пиене?

— Не — отговори Демарко.

— Е, аз ще си приготвя питие. Веднага се връщам.

Кембъл не реагира уместно на твърдението на Демарко, че в компанията му се върши нещо престъпно. Отнесе се прекалено нехайно. Не се изненада особено. Не възрази разпалено. Държа се странно.

Демарко погледна през двойната стъклена врата, през която се влизаше от вътрешния двор в кухнята на Кембъл. Домакинът си приготвяше питие, навел глава и с гръб към жена си, мъчейки се да не й обръща внимание, докато тя правеше резки и гневни жестове зад гърба му и нареждаше нещо.

Двама пияници с нещастен брак, помисли си Демарко.

Кембъл се върна при басейна с джин тоник в ръка. Отпи голяма глътка и обърна сандвичите върху грила. Жарта беше твърде силна и бургерите вече бяха почернели.

— Съпругата ви работи ли, господин Кембъл?

— Не, Освен ако не наричате работа блъскането на топката за тенис — отговори Кембъл. — Както и да е, какво общо има работата на жена ми с…

— Май не се смутихте особено, когато ви казах, че Комисията от двайсет години се опитва да открие престъпник в „Рестън Тек“.

— Разбира се, че се изненадах — отговори Кембъл, — обаче дори да става нещо такова, аз със сигурност не знам нищо по въпроса.

— Според Моли не е така.

— Какво искате да кажете?

Време беше за тлъстата лъжа на Демарко.

— Моли е чула телефонен разговор между вас и друг човек през две хиляди и… Е, няма да влизам в подробности — ще ги запазим за съдебния процес, — но когато от Комисията научат онова, което знае Моли, отново ще насочат вниманието си към вас и този път ще открият нещо.

— Да не искате да кажете, че Моли ме е обвинила, че съм направил нещо незаконно? Е, ако е така, това са пълни глупости и тя просто се опитва да отклони следата от себе си. И още нещо, приятел: разговорът ни приключи. На секундата. Няма да обеля нито дума повече без адвоката си.

— Знам, че имате партньор, и…

— Партньор ли? Вие за какъв се…

— И когато Кей Кайзър чуе каквото има да й казва Моли, ще открие кой е партньорът ви.

— Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Знаете ли как правителството печели повечето си дела, господин Кембъл? Като привлича на своя страна някой от замесените. „Уърлд Ком“, „Енрон“, Мадоф — във всички тези случаи някой минава на страната на правителството и издава какво са вършили останалите. А причината някой да изяви подобно желание е, че получава имунитет. Номерът е да си първият, който мине на отсрещната страна. Ако чакате обаче, някой друг ще проговори преди вас и после не ви остава друго, освен да лежите в затвора. Във вашия случай, във федерален затвор.

— Това е възмутително! Разкарайте се от дома ми — гневно кресна Кембъл.

В друг случай Демарко би се притеснил с оглед ръста на противника, обаче Кембъл не само беше пиян, а и изглеждаше доста глупаво с престилката, изопната върху коремчето му.

Демарко не помръдна.

— Мисля, че се простирате доста извън чергата си, господин Кембъл. Няма как да си позволите тази къща, вилата на морето, яхтата и колите, ако не сте затънали до шия в дългове. Обаче аз ви проверих и се оказа, че не дължите нито цент.

— Голяма наглост е да проверявате кредитния ми рейтинг. Само почакайте адвокатите ми да научат. Знам си правата. Няма значение дали работите в Конгреса — не можете да ме разпитвате, без адвокатът ми да присъства.

— Разбира се, че мога. Не съм полицай. Аз съм просто човекът, който ще отърве Моли Махоуни. Ако това означава да вкарам вас в затвора за двайсетина години, така да бъде.

— Изобщо не разбирам какви ги дрънкате! — кресна Кембъл. — Не съм направил нищичко…

— Бургерите ви ще изгорят, господине. И помнете ми думите: само първият, който мине на отсрещната страна, отървава кожата. Ето визитката ми. — Демарко остави картичката с името и телефонния си номер с лицето надолу върху масата на двора.

И да ти е сладко, скапаняко.