Майк Лосън
Рискове на играта (21)

21

Демарко искаше да поговори с Махоуни и да му съобщи какво е научил, обаче никой не знаеше къде е той. Което беше много странно. Политик от неговия ранг не може да изчезва за цял ден, но явно той точно това беше направил.

Тъй като не можеше да разговаря с шефа си и нямаше какво друго да прави, Демарко реше да провери попечителския фонд на госпожа Кембъл. Според Сойър фондът се управляваше от банка „Ригс“, обаче Демарко научи, че „Ригс“ е била погълната от финансова къща „Пи Ен Си“ през 2005 г. След няколко минути по телефона, през които убеждаваше някакъв неразговорлив вицепрезидент на банката, че цялата тежест на федералното правителство ще се стовари отгоре му, Демарко беше осведомен, че фондът на Кейти Кембъл се управлява от клона на фирмата в Джорджтаун от жена на име Гейл Мартин. И това беше единственото полезно нещо, което научи от банкера.

Първото впечатление на Демарко от Гейл Мартин, госпожа Гейл Мартин, беше: умна жена. Имаше стегнато тяло, чуплива тъмна коса и тясно лисичо лице с невероятни сиво-сини очи. А пламъчето в погледа й говореше, че макар да работи в голяма задушна банка, намира живота за адски забавен. Демарко искаше съпруга като госпожа Мартин: красива, с чувство за хумор и достатъчно умна, за да го направи богат.

— Нали не очаквате да ви кажа нещо за попечителския фонд на госпожа Кембъл? — попита тя Демарко. И придружи думите си с усмивка.

Изглежда, Демарко беше един от хората, които правят живота толкова адски забавен.

— Както ви казах, госпожо Мартин, работя за Конгреса и…

— Миличък, дори да беше скъпата ми стара майка, без съдебна заповед няма да ти дам информация за банковата сметка на клиент.

— Като стана дума — поде Демарко, макар че никак не му се искаше да обръща дебелия край със сладурана като нея, — може би ще се стигне точно до това. Работя над случай, свързан с много влиятелен конгресмен, и адвокатите му ще изискат със съдебна заповед документацията ви, а знаете колко досадно е това.

— Не и за мен — отговори госпожа Мартин. — Наемаме фирма, в която работят колежанчета, и когато изискат нещо от нас със съдебна заповед или ни правят ревизия, те принтират и окомплектоват документите. Аз нищо не правя.

— Значи някакво колежанче може да надникне в документите на госпожа Кембъл, а служител на Конгреса не, така ли?

— Точно така — отговори госпожа Мартин.

Дотук с дебелия край.

— Вижте, можем да спестим доста работа на всички. На вас, на мен, на колежанчетата. Интересува ме само едно нещо.

Госпожа Мартин поклати красивата си глава.

— Съжалявам.

Демарко се престори, че не забелязва жеста й.

— Интересува ме само дали човек на име Ръсел Макграт или Ричард Претър не е свързан по някакъв начин с фонда. Това е.

Пламъчето в прелестните сиво-сини очи на госпожа Мартин изчезна, сякаш някой бе полял лагерния огън с вода.

— Нещо незаконно ли е направил Ричард Претър?

— Познавате ли го? — попита Демарко.

— Да. Обажда ми се от време на време и ми крещи, ако не съм съгласна с него, ругае и ме обижда.

— Моля? Защо ще се държи по този начин?

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя тя. — Нещо незаконно ли е извършил?

— Не съм сигурен — призна Демарко. — Но може да се окаже замесен в предишни случаи на търговия с вътрешна информация, затова разпитвам за него.

— Разбирам… — Госпожа Мартин замълча, сякаш се опитваше да вземе трудно решение. Накрая каза: — Е, не знам кой е Ръсел Макграт, но господин Претър е вербално оторизиран от госпожа Кембъл и по същество контролира фонда й. Макар да се плаща на банката — тоест на мен — да го управлява, всички инвестиции на фонда се контролират от него.

— Значи Претър дърпа конците, но не е официално свързан с фонда, така ли?

— Точно така. Госпожа Кембъл ми каза, че господин Претър е финансовият й съветник и че трябва да правя каквото ми нареди той. Аз възразих и помолих за писмени инструкции, но съпругът й през главата ми заплашил да премести парите на жена си в друга банка и шефът ми нареди да престана да бъда толкова придирчива. Така че всъщност Претър направлява инвестициите на фонда, но аз винаги моля госпожа Кембъл лично да оторизира всяко мое действие, защото съм задължена по закон. А когато й се обаждам, чувам само: „Е, след като Дики казва да постъпим така, аз нямам нищо против“. Най-неприемливото за мен в цялата работа е, че ако нещо се обърка, не разполагам с документи да докажа, че отговорността е на господин Претър, и ще излезе, че госпожа Кембъл е вземала решения по мой съвет.

Демарко разбираше защо положението не й допада от правна гледна точка, но подозираше, че тя не харесва Ричард Претър и по лични причини. Заключи, че въпросният тип трябва да е наистина противен, за да отблъсне жена като нея.

— Трябва обаче да призная, че господин Претър е много проницателен по отношение на пазара. Или, съдейки по онова, което ми казахте току-що, може би не е толкова проницателен, а има достъп до информация, недостъпна за широката публика. Така или иначе, фондът е основан от бащата на госпожа Кембъл, когато тя била на осемнайсет години. Възлизал на двеста и петдесет хиляди долара и бащата разпоредил дъщеря му да няма достъп до основния капитал, преди да навърши трийсет. Доста време годишните дивиденти от фонда бяха няколко хиляди долара. Ние сме консервативна институция, а аз съм още по-консервативна по отношение на клиентите си, защото не искам да изгубят парите си. Но когато се намеси господин Претър, преди около петнайсет години, започнахме да поемаме огромни рискове — и те ни се отплатиха. Щедро. В момента фондът на госпожа Кембъл разполага с едно цяло и шест милиона долара, а семейство Кембъл на няколко пъти изтеглиха значителни суми, след като госпожа Кембъл навърши трийсет години.

— Ау! — възкликна Демарко и си помисли, че ако не може да се ожени за госпожа Мартин, и Ричард Претър ще свърши работа. — И нищо не свързва Претър официално с фонда? Писмено нареждане? Имейл? Нещо такова?

— Не. — И тогава госпожа Мартин се усмихна. — Обаче записвам всичките си телефонни разговори с госпожа Кембъл, така че, ако някога ме обвинят в лоши инвестиции от името на фонда, съм подсигурила малкия си задник.

— Господин Претър знае ли, че записвате телефонните разговори?

— Не.

Хитрушата госпожа Мартин.

— Допускам, че една правилно формулирана съдебна заповед ще се добере до тези записи — добави тя.