Майк Лосън
Рискове на играта (11)

11

Престън Уитман беше лобист, много добър лобист, и работата му беше да убеждава политиците да гласуват както искат клиентите му. А клиентите на Уитман му плащаха огромни хонорари най-вече за едно: за умението му да си осигурява достъп до хората във властта. Достъпът беше всичко. След като веднъж се плъзнеше през вратата на някой законодател, Уитман разполагаше с малък арсенал от средства за убеждаване: обещание за щедър принос към следващата изборна кампания на законотвореца; място в някой борд, след като политикът се пенсионира; специална сделка за апартамент в Аспен. Освен това имаше на свое разположение мозъчни тръстове от експерти — генерали, гении и бивши членове на кабинета, — които можеха да разработят осъществим и добре обоснован аргумент за всяка позиция. Можеха да демонстрират защо е приемливо — по дяволите, дори патриотично — да продаваш запалими пижами на невръстни деца, ако това продаваха клиентите на Уитман.

Точно затова Тед Алън нае Престън Уитман. Плати му сто хиляди долара да прокара нещо в Конгреса, обаче засега лобистът не успяваше. Уитман го предупреди предварително, че не може да му обещае, че ще изпълни желанието му, обаче на Тед не му пукаше. В света на Тед, ако дадеш на някого сто хиляди, очакваш да видиш резултати. Ал също никак не беше доволен. Той подозираше, че Тед е дал парите като подкуп на някой конгресмен, и одобряваше подкупите, защото те му бяха понятни. Не можеше да проумее обаче защо трябва да се плаща на лобист, който да повлияе на няколко конгресмени по законен — или предимно законен — начин. Ал беше динозавър, но с тежка опашка и много големи зъби.

Тед работеше над проекта повече от три години и беше похарчил за него повече от един милион от парите на Ал, включително за хонорара на Уитман. Ако успееше, Ал щеше да реши, че Тед командва слънцето, и тогава майната му на Макгрудър. Обаче ако не успееше… Е, не знаеше какви ще бъдат последиците, но надали щяха да са добри. Може би дори щяха да са фатални. С Ал никога не се знаеше.

Проектът. В Атлантик Сити в момента имаше конгресен център, който беше на поне петнайсет години и направо се рушеше. Отделно имаше автобусна и железопътна гара, където пристигаха глупаците от Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон. Тед беше успял да убеди подходящите хора, че Атлантик Сити се нуждае от нов конгресен център с автобусни и влакови терминали, които да бъдат свързани с търговски център като на Юниън Стейшън във Вашингтон. За да набере подкрепа за проекта, беше подкупил неколцина местни и изнудваше още няколко души, но преди всичко се бе постарал да продаде идеята — както би постъпил всеки добър бизнесмен. Беше убедил членовете на общинския съвет, кмета и щатските представители, че Атлантик Сити ще има полза от нов конгресен център: за хората, за работните места и за данъците.

Най-трудно му беше да убеди Ал, че трябва да вложи малко пари, за да спечели много. Разбира се, Макгрудър беше против него на всяка стъпка и повтаряше на Ал, че излива пари на вятъра. Накрая обаче Тед победи. Опече си идеално работата, а никак не му беше лесно.

Ал щеше да има многобройни ползи от проекта. За строителството на новия комплекс щяха да са нужни два парцела, които Тед беше придобил, а Ал щеше да получи десет пъти повече от първоначалното вложение. Самото изпълнение щеше да бъде възложено на конкретна строителна компания — това беше категорично уредено — и Ал щеше да получи огромна комисиона от нея. Освен това строителната компания щеше да бъде принудена да използва профсъюзна работна ръка, а Ал дърпаше конците на двата най-големи профсъюза — на дърводелците и на електричарите, — така че щеше да получи процент от парите за членски внос и за пенсии. И това не беше всичко. Ал беше законен партньор в циментов завод, разположен извън Трентън, а Тед се беше погрижил да бъде включено изискване за използването на материали, произведени в Джърси, ако има такива, а за строителството на конгресен център щеше да е нужен много цимент. Разбира се, политиците от Джърси го бяха подкрепили по този въпрос. Черешката на тортата в проекта беше движещата се пътечка, която щеше да отвежда глупаците от автогарата и железопътната гара до заведенията на крайбрежната алея, а първото място, което щеше да изниква пред погледа им, беше „Атлантик Палъс“.

Да, планът беше страхотен и беше план на Тед, и щяха да спечелят милиони от сделката, но преди шест месеца всичко се разпадна.

Губернаторът на Ню Джърси, на когото плащаха от години, взе, че получи удар. На копелето му остана мозъчна дейност колкото на репичка, а заместникът му, който щеше да заема поста през следващите две години, беше богат и честен глупак и нямаше начин Тед да го принуди да се включи в играта.

Заместник-губернаторът не беше против проекта — той съзнаваше каква ще е ползата от него за Атлантик Сити и за чудесните жители на Ню Джърси, — но си беше втълпил в дебелата глава, че федералното правителство трябва също да отпусне малко пари. Според неговата теза конгресният център щеше да стане част от всички други федерални програми, целящи раздвижването на икономиката, затова беше решил — произволно, — че участието на федералното правителство трябва да възлезе на сто милиона. Никой не знаеше защо точно сто милиона, обаче този тип страшно държеше федералната власт да поеме част от разходите.

Разбира се, проблемът беше, че освен представителите на Ню Джърси малцина във Вашингтон бяха склонни да дадат на щата сто милиона долара, така че засега проектът не се придвижваше. И точно тук идваше ролята на Престън Уитман: да добави клауза към някой проектозакон — към който и да било скапан проектозакон, — която да изпрати мизерните сто милиона долара към Джърси, само дето Уитман не успяваше да осъществи идеята.

И точно затова Тед реши да посети Уитман. Трябваше да принуди проклетника да се размърда и отново да овладее положението, преди Макгрудър да надуши нещо.

За да втълпи на Уитман евентуалните последици от провала, Тед взе със себе си Гюс Амато. Предупреди го да облече костюм и да остави сакото си разкопчано, та Уитман да вижда кобура на пистолета му. Освен това нареди на Гюс да си свали проклетата обеца, но идиотът се яви с ботушите от крокодилска кожа. Въпреки тях обаче Гюс въздействаше по желания начин: по време на целия разговор на Тед с Уитман Гюс стоеше зад Тед, вперил нетрепващ поглед в Уитман, а очите на Уитман току се отклоняваха към пистолета.

Докато Гюс го фиксираше с поглед, а Уитман се гърчеше, Тед обясни какво е положението с Моли Махоуни.

Моли беше скритият му коз, тя беше лостът, с който щеше да оправи положението. Не каза на Уитман всичко, но му каза достатъчно.

— Ау! — възкликна Уитман, когато Тед приключи.

Ау ли? И този тип си изкарваше прехраната с езика си! Нищо чудно, че не беше стигнал доникъде.

— Е, според теб ще стане ли? — попита Тед.

— Може би — отговори Уитман. — Ще бъде от огромна полза да привлечем Махоуни към проекта. Но те предупреждавам, Тед, Джон Махоуни е много непредвидим.

— Просто уреди срещата — каза Тед. — И то бързо. Все в нещо трябва да те бива.

Престън Уитман поседя на бюрото си няколко минути, след като двамата излязоха от кабинета му, размишлявайки за Тед и за онова, което му бе казал.

Грешка беше, че прие Тед за клиент, огромна грешка. Този тип просто не разбираше как стават нещата във Вашингтон. И най-вече не разбираше темпото, с което се придвижват. Тед се обличаше добре, говореше като образован човек, но под лустрото Уитман усещаше, че детството му е било мизерно и сурово. Беше бандит с диплома. А и онази горила, която доведе на срещата… Каква беше тази история? Какво се канеше да направи Тед? Да му счупи краката, ако не изпълни желанието му?

За жалост, отговорът на този въпрос гласеше: може би.

Всъщност единственото, което Тед искаше от него, беше да уговори среща. Можеше да го направи или поне така смяташе. Както каза на Тед, Джон Махоуни беше непредсказуем. После му хрумна, че информацията, която беше получил от Тед, може да бъде от полза на няколко души, които бяха много по-важни за бизнеса му от Тед Алън. Ако използваше правилно сведенията, можеше да навреди на Джон Махоуни, а за няма и десет секунди се сещаше за десетина души, които биха желали да навредят на Джон Махоуни. В същото време споделеше ли информацията на Тед с твърде много хора, тя щеше да се обезцени. Затова Престън Уинстън трябваше да се спре на един-единствен подходящ човек, който щеше да му бъде от полза не само днес, но и за в бъдеще. Той обходи мислено политическия пейзаж и след няколко минути бе готов да направи избор.

Съществуваше обаче един съществен проблем. Ако Тед научеше, че Уинстън е споделил информацията с още някой, нямаше да бъде никак доволен. И какво щеше да направи? Да го убие?

Може би.

— Престън, след десет минути трябва да тръгвам, така че побързай, синко.

— Разбира се, господин конгресмен — отвърна Уитман, — благодаря, че отделихте време да ме приемете. — Малко се дразнеше на навика на Робърт Феърчайлд да го нарича „синко“, защото двамата бяха почти връстници.

Големият Боб Феърчайлд беше един от най-влиятелните републиканци в Конгреса. Беше на четирийсет и девет години, висок метър и деветдесет и пет и слаб като вейка. Тъмната му коса лъщеше от гела, с който я приглаждаше, за да я укроти, а очите му бяха малки, черни и студени. Щеше да е красив мъж, ако имаше брадичка.

Уитман не смяташе Феърчайлд за забележителен интелект, но той притежаваше други качества, които го правеха добър политик: можеше да бъде доста обаятелен, ако се постараеше; беше оратор с над средните умения, особено когато някой му напишеше речта; биваше го да сформира съглашения. Избирателите му го харесваха, защото беше лоялен първо към родния си щат — а не към страната, — поради което много федерални средства се оказваха в неговия избирателен район, независимо дали има, или няма нужда от тях.

Най-съществената особеност на Големия Боб обаче беше популярността му сред латиноамериканското население — по-голяма от тази на всеки друг бял републиканец. Той не говореше испански, но можеше да изнесе кратка реч на този език, ако думите му бяха изписани фонетично на аутокю, освен това имаше много служители от латино произход. Истинската сила на Феърчайлд обаче беше съпругата му. Тя говореше гладко испански и беше посветила значителна енергия — и средства — на латино каузата, за да осигури популярността на съпруга си сред тези пластове от населението. Всеизвестно беше, че Феърчайлд дължи мястото си в Камарата на парите и влиянието на съпругата си и по непотвърдени слухове тя изцяло определяше политическия дневен ред на съпруга си.

Поради предполагаемата му способност да привлече гласовете на латиноамериканското население и независимо дали това се дължеше на прозорливостта на съпругата му или на неговата собствена, имаше голяма вероятност партията да издигне Робърт Феърчайлд за кандидат за вицепрезидент на следващите национални избори — факт, който не притесняваше Престън Уитман като лобист, но го притесняваше като гражданин. Уитман открай време беше на мнение, че човекът, който седи в Овалния кабинет — и човекът, който е в съседния, — трябва да бъде значително по-умен от хората, които са го избрали, макар историята да показваше, че често не се получава така. Всъщност много рядко се получаваше.

— Затова мини направо на въпроса — подкани го Феърчайлд. — По телефона ми каза, че разполагаш с нещо, което може да помогне на племенника ми. — Не гледаше Уитман, докато му говореше, а отговаряше на имейли с блекбърито си, тракайки непохватно с два пръста.

— Да, така мисля, сър — отговори лобистът. — Както ви казах по телефона, според мен информацията не само ще помогне на племенника ви. Знам, че в момента той е един от основните ви проблеми, но ако информацията бъде използвана уместно, ще бъде полезна не само за Малкия Боб, но ще подпомогне и други ваши законодателни инициативи.

Уитман имаше предвид законите, които бяха важни за платежоспособните му клиенти. Той се надяваше Феърчайлд да поиска по-конкретни обяснения за уместното използване на информацията, но очакванията му не се оправдаха.

Вместо това конгресменът го сряза:

— Не му казвай Малкия Боб. Вече се нарича Еванс. Знаеш го.

— Извинете — промърмори Уитман.

Големият Боб Феърчайлд представляваше Седми избирателен район в Аризона. Племенникът му, Робърт Еванс Феърчайлд, беше конгресмен от съседния, Осми, район и беше известен като Малкия Боб, нищо че бе висок почти колкото чичо си. Причината беше, че Големият Боб в действителност представляваше два избирателни района, понеже Малкия Боб правеше каквото му нареди чичо му. През последните години в опит да излезе от сянката на чичо си Малкия Боб беше започнал да се нарича Р. Еванс Феърчайлд вместо Боб или Робърт, но никой не му казваше Еванс. Просто звучеше глупаво.

Другата подробност, свързана с Малкия Боб, беше, че бе затънал до гуша в неприятности с някакъв специален прокурор.

Уитман предаде на Феърчайлд каквото беше научил от Тед Алън. Освен това го осведоми за желанието на Тед да осигури федерално финансиране за новия конгресен център в Атлантик Сити.

— И подозираш, че този Алън е свързан с организираната престъпност? — попита Феърчайлд.

— Така мисля, но не съм сигурен.

— А КЦКФБ и прокуратурата знаят ли? За Алън, за връзката му с Моли Махоуни, за нещо от тази история?

— И това не ми е известно, но ако знаят, няма да е трудно да го разберем.

— Да, няма да е трудно — съгласи се Феърчайлд. — Обаче допускам, че не знаят. Иначе информацията щеше да е изтекла досега.

— И аз така предполагам, сър — съгласи се Уитман. Държеше се толкова сервилно, че почти се отвращаваше от себе си. Почти.

Феърчайлд облиза устни. И тутакси заприлича на Уитман на огромен гущер — онези оранжево-черни чудовища с отровно ухапване. Беше лесно да си представиш как гущерът изстрелва езичето си навън, търсейки жертва във въздуха.

— Много съм признателен, че ми съобщаваш това, Престън — каза Феърчайлд. Направи кратка пауза и добави: — Смятай, че съм ти длъжник.

Ако си лобист и евентуалният следващ вицепрезидент на Съединените щати ти каже, че ти е длъжник, значи денят ти е бил ползотворен.

Феърчайлд натисна едно копче на телефона си.

— Обади се на жена ми и й предай, че ще закъснея с няколко минути за партито.

Секретарката му се поколеба, преди да отговори.

— Ако тръгнете веднага, господин конгресмен, мисля, че ще стигнете навреме.

— По дяволите, Долорес, просто й се обади.

Адски се дразнеше, че дори собствените му служители смятаха, че се страхува от жена си. Освен това знаеше, че като се види с нея, ще трябва да изтърпи саркастичните й подмятания за неговата мудност, обаче в момента не му пукаше. Трябваше да остане сам, трябваше да помисли. Информацията беше като чаша горещо кафе — бързо изстиваше, — затова трябваше да намери най-доброто приложение на сведенията, които му беше дал Уитман.

Преди години лобистът Джак Абрамоф беше отмъкнал огромна сума пари от едно индианско племе. Голяма част от средствата похарчи за себе си, но и много раздаде на различни конгресмени, за да повлияе върху вота им за неща, напълно чужди на желанията на индианците. В крайна сметка Абрамоф беше заловен, а неколцина конгресмени и техните помощници попаднаха в затвора или бяха принудени да напуснат. Непривлечените под отговорност политици държаха речи за корупцията в правителството, после попромениха няколко закона, за да ограничат възможността лобистите безочливо да подкупват законотворците.

И животът се върна в обичайното си русло.

Преди шест месеца, изглежда, душата на Абрамоф беше напуснала тялото му и по вълшебен начин се бе настанила в тялото на друг лобист, някой си Лукас Мейфийлд. Обладан от тази душа, Мейфийлд направи същото нарушение като Абрамоф, сякаш разиграваше продължение на жалкия му живот. И точно както в случая с Абрамоф беше назначен специален прокурор, който да разобличи глупавите сребролюбци, а един от хората, срещу които в момента се водеше разследване — един от глупаците, — беше Малкия Боб.

На Феърчайлд му идеше да удуши племенника си, задето се е забъркал с тип като Мейфийлд, но човекът, когото всъщност винеше за проблемите на Малкия Боб, беше Джон Махоуни.

Когато стана ясно, че повечето конгресмени, подкупени от Мейфийлд, са републиканци, и веднага след като се разбра, че Малкия Боб е един от тези републиканци, Махоуни използва пресата, за да притисне президента да назначи специален прокурор. Ако бяха замесени демократи, Махоуни никога не би действал по този начин, но понеже бяха републиканци и понеже един от тях беше племенникът на Феърчайлд, Махоуни изнесе поредица от речи за нуждата да прочисти своята Камара. Проклет лицемер.

Големият Боб Феърчайлд открай време си мечтаеше да основе политическа династия като тази на семейство Буш или Кенеди, но за жалост, съпругата му роди само едно дете, дъщеря, и после си върза маточните тръби, за да не разваля фигурата си с още потомци. Също за жалост, дъщеря му нямаше нито наклонности, нито темперамент за политик, затова на Феърчайлд му оставаше единствено племенникът му. Вече бе осъзнал, че Малкия Боб завинаги ще си остане Малкия Боб и че никога няма да има династия Феърчайлд, но племенникът му беше негова плът и кръв, затова проклет да бе, ако допуснеше копеле като Махоуни да го съсипе.