Майк Лосън
Рискове на играта (12)

12

Махоуни си мислеше, че това сигурно е най-глупавата система за управление, създадена някога.

Демократите искаха да повишат данъците върху пилешките продукти, за да предотвратят някакъв пилешки вирус, който изтребваше хора в цял Китай, а представителка в Конгреса от Мисисипи почти десет минути дърдори колко е възмутена — възмутена! — от предложението. Според нея данъците щели да доведат до фалит бедните собственици на птицеферми в Мисисипи, макар да знаеше прекрасно, както знаеха и всички останали членове на Камарата, че огромен конгломерат в Делауер отглежда почти всички пилета в Америка.

В този момент Махоуни не даваше пет пари кого може да убият пилетата или кой ще пострада от данъка. Дясното му коляно беше разкъсано от граната във Виетнам и го заболяваше при продължително седене. Гърбът също го мъчеше, но причината не беше толкова славна, колкото за болката в коляното: гърбът го болеше от претоварване заради огромното му шкембе. Единственото му желание беше тази жена да си затвори устата, за да може той да гласува и да се върне в кабинета си, да се изпикае, да пийне и да сложи лед на коляното си.

Освен това жената знаеше — както знаеха и всички останали присъстващи конгресмени, — че каквото и да каже, хората ще гласуват така, както вече са решили — съгласно партийната директива. Да не дава господ някой от двете страни на пътеката да се окаже достатъчно смел да се отдели от стадото. Затова политиците държаха речи не с намерението да променят нечие мнение, а за да може избирателите им да видят по местните новини как се борят за някакви щатски облаги.

Ама че скапана система на управление.

Жената най-сетне млъкна. Слава богу! Обаче сега пък някакъв друг тип — демократ, боже как му беше името? — скочи да обясни пред камерите колко греши колежката му. Най-сетне времето за дебати изтече, глупостите свършиха и всички гласуваха, както поначало си бяха решили. Махоуни се надигна от стола — бързаше, защото мехурът му щеше да се пръсне.

— Сър, имате ли минутка?

Махоуни се обърна да види кой го вика. Лобистът Престън Уитман.

Уитман приличаше на онзи актьор, Лиъм Нийсън: беше висок, с големи ръце и огромни стъпала — сигурно носеше четирийсет и девети номер, — с дълъг нос, широка уста и коса, която винаги изглеждаше като пригладена назад от вятъра, все едно току-що слизаше от кабриолет.

Махоуни адски се ядоса, че Уитман е на този етаж на Конгреса. Зърнеше ли лобист тук, го обземаше гняв, какъвто сигурно е обзел Исус, когато е видял търговците в Храма. Аналогията може и да не беше добра, но Махоуни наистина се вбесяваше.

— Извинявай, Престън, но очаквам обаждане от Белия дом — излъга той. — Ако искаш, запиши си час за среща. — Нямаше никакъв шанс Уитман, чиито клиенти не сътрудничеха на Махоуни, да си запише среща при конгресмена и двамата прекрасно го знаеха.

— Трябва да поговорим за дъщеря ви, сър. За Моли. Разполагам с информация, която трябва да чуете.

— За дъщеря ми ли? — Махоуни усети, че лицето му се зачервява. — Чуй ме, Уитман, да не си припарил до семейството ми: нито ти, нито другите змии от Кей стрийт, затова, ако…

— Господин председател, ще бъда в „Хей Адамс“ в седем вечерта. Предлагам ви за благото на дъщеря ви да се видим там на по питие. Трябва да чуете каквото знам, преди да го научи някой друг. Опитвам се да ви помогна, сър.

— Моля? — възкликна Махоуни, но вече говореше на гърба на Уитман, който се бе извърнал и се отдалечаваше.

По дяволите, Моли, направо ме съсипваш.