Майк Лосън
Рискове на играта (8)

8

Демарко седеше на бара в „Клайдс“ в Джорджтаун, пиеше мартини с водка и се любуваше на краката на високата руса барманка. Реши, че си ги е заслужил — и гледката, и питието, — защото се трудеше усърдно в полза на Моли Махоуни.

След срещата си с Моли той се обади на адвоката й и му съобщи какво е научил от Ранди Сойър за предишни случаи на търговия с вътрешна информация в „Рестън Текнолоджис“. След това даде на адвоката имената на другите инженери, работили с Моли по акумулаторите за подводници. Адвокатът леко саркастично осведоми Демарко, че вече разполага с имената и проучва въпросните хора.

Остатъка от следобеда Демарко прекара в юридическата библиотека на Джорджтаунския университет. Не помнеше какво е учил като студент за търговията въз основа на вътрешна информация, затова прецени, че няма да е зле отново да проучи въпроса. Два часа по-късно не беше узнал нищо, което да помогне на Моли, а главата го заболя от усилието да проумее заплетените правни дивотии, които сякаш бяха написани на непознат език. Затова, когато погледна часовника си и видя, че е четири и половина — тоест време за коктейли или почти, — той излезе от библиотеката и бавно се насочи към „Клайдс“, за да се възнагради с едно мартини.

Тъкмо отпиваше от питието си, и мобилният му звънна — телефонът го разсея и Демарко неволно допусна леденостудената водка да залее тъкмо зъба, станал причина да потърси зъболекар. Зъбът беше счупен и от всеки досег с нещо студено направо свят му се завиваше. Докато не намери време пак да отиде на зъболекар, трябваше да държи главата си наклонена надясно, когато отпива, а така изглеждаше доста глупаво с чаша мартини в ръка.

— Мамка му! — изстена той от болка, забравил, че говори по телефона.

— Джо? Обажда се Моли.

— О, извинявай. Просто… Няма значение. Какво мога да направя за теб?

— Възможно е да е мениджър на име Дъглас Кембъл — каза Моли.

Седяха в малък ресторант на пет пресечки от апартамента й и тя побутваше пилешката салата в чинията си. Единствените калории от вечерята й идваха от бялото вино, които пиеше. Вече втора чаша.

— Защо той? — попита Демарко.

Моли се поколеба, сякаш не искаше да каже на Демарко какво знае.

— Моли — подкани я той.

— Дъг завежда „Личен състав“ в „Рестън“. Преди няколко години стоях пред кабинета му, точно до вратата. Трябваше да обсъдя с него един консултант, когото смятах да наема, но той говореше по телефона. Използва предплатена карта. Видях го да гледа ПИН кода от картата, докато набираше. Стори ми се странно, защото той непрекъснато води междуградски разговори и дори да става дума за нещо лично, никой няма да се учуди. Освен това Кембъл е на доста висок пост. Никой не би поставил под въпрос неговите разговори.

— Какво общо има предплатената карта с…

— Човекът, на когото звънеше, вдигна и Дъг извика превъзбудено, сякаш беше разстроен: „Не издържа изпитанието за разградимост. По-добре продавай“.

— Не разбирам. Какво означава това? — попита Демарко.

— По онова време екип от „Рестън“ разработваше биоразградима пластмасова бутилка. Нали знаеш откачените еколози, които твърдят, че пластмасовите бутилки ще останат и след десет милиона години? Е, екипът беше изработил бутилка, която да се разгражда шест месеца след отварянето. Очертаваше се огромен пробив, а компанията, с която работехме, щеше за известно време да е номер едно на пазара. Само че в крайните етапи на разработване на продукта се появиха проблеми, които не бяха забелязали при по-ранните изследвания, и изоставиха проекта.

Да, Демарко си представи ясно: пиеш си безалкохолно, но изведнъж дъното се отделя и целият се оливаш с кока-кола. Само че не го каза, а попита:

— Смяташ, че Кембъл е предупреждавал някой, закупил акции от компанията за бутилки, да ги продаде ли?

— Не знам, но може би.

— Преди колко време се случи това? През коя година?

— Ами през две хиляди и десета. Или през първата половина на две хиляди и единайсета. Помня, че беше преди една-две години.

— Помниш ли през кой месец?

— Не.

— Казваш, че си отишла при Кембъл, защото си искала да наемеш консултант. Можеш ли да ми кажеш точната дата на телефонното обаждане, като се ориентираш по датата на договора с консултанта?

— Така и не го наех. Оказа се, че нямаме нужда от него.

— Мамка му. Има ли нещо друго освен това обаждане, което те кара да подозираш Кембъл?

Моли не отговори веднага. Демарко направо щеше да откачи от нейното постоянно умуване.

— Ти ме попита кой може да има достъп до моите лични данни. В „Личен състав“ имат номера на социалната ми осигуровка и понеже ми превеждат заплатата по банков път, знаят и къде е сметката ми.

— Това е добре, Моли, полезна информация. Още нещо?

Тя отново се поколеба. Ама какъв й беше проблемът, по дяволите?

— Ти ме попита дали не се сещам за някого, който живее по-охолно, отколкото може да си позволи, и това ме накара да се замисля за Дъг. Той взема добра заплата, поне сто и петдесет хиляди годишно, но къщата му сигурно струва няколко милиона. Огромна е. Освен това има морска вила и яхта. Непрекъснато организира купони и кани колеги от Службата на вилата си на барбекю, на водни ски и такива неща. Казвам само че отстрани погледнато, живее по-охолно, отколкото може да се очаква, но може и да не е така. Не знам. А, и още нещо. Веднъж ми спомена, че смята да се пенсионира, когато навърши петдесет, което е доста рано.

Е, това си беше разкритие. Демарко трудно можеше да си представи човек с придобивките на Кембъл да си позволи ранно пенсиониране. Сигурно беше затънал в дългове, а съдейки по състоянието на пазарите през последните години, пенсионните му осигуровки вероятно бяха в същото състояние като на всички останали.

— Кембъл женен ли е? — попита Демарко.

— Да.

— Съпругата му богата ли е?

— Не знам.

— Е, може тя да има хубава работа — отбеляза Демарко.

— Мисля, че тя не работи, но не съм сигурна.

— Моли, нека те попитам нещо. Защо не докладва Кембъл, когато го чу да води онзи разговор по телефона?

Тя не отговори веднага. Допи виното си, после се озърна за сервитьорката и й даде знак, че иска още една чаша.

— Не знам. Може би защото навремето не значеше нищо. Не и преди да ми се случи това.

Демарко остана с впечатлението, че Моли лъже, но за какво? Пък и защо изобщо ще лъже?