Майк Лосън
Рискове на играта (33)

33

Ричард Претър не успяваше да пъхне ключа в ключалката.

— Божичко, пиян съм! — Облегна чело на вратата, за да запази равновесие, и продължи да мушка ключа, като все не улучваше и драскаше ключалката. — Това ми напомня за първия път, когато преспах с някого.

— Искаш ли аз да опитам? — попита едрият мъж.

— Не, по дяволите. Ти си по-пиян от мен.

Едрият мъж стоеше зад Претър и го наблюдаваше как ръга ключа в ключалката. Едрият мъж изобщо не изглеждаше пиян. Най-накрая Претър отвори вратата и влезе в кабинета си.

— Не знам защо искаш да прегледаме това тази вечер. Утре изобщо няма да си спомняш.

Едрият мъж погледна надолу по коридора, за да се увери, че е празен, и последва Претър в кабинета му.

Претър свали палтото си и го метна върху шкафа. Не улучи и ушитото му по поръчка кашмирено палто падна на пода. Той се строполи на стола зад бюрото си и натисна копчето на компютъра.

— Ще отнеме някоя и друга минута. Проклетата система за сигурност прави машините много бавни. Трябва да отрежат пръстите на онези копеленца хакерите, когато ги пипнат.

Едрият мъж постоя известно време, после се приближи до прозореца зад бюрото на Претър.

— Забравил бях каква гледка имаш от тук, Дики — отбеляза той.

Претър хвърли поглед назад. Беше един през нощта и навсякъде светеше. Ню Йорк, Ню Йорк. Какъв град!

— Да — съгласи се той. — Ей, искаш ли още едно питие? Имам бутилка „Глен…“ нещо си.

Едрият мъж почука по прозореца с един пръст.

— Неее, но ти си сипи.

— Точно така — каза Претър, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади отвътре бутилка. Завъртя капачката и отново попита: — Сигурен ли си, че не искаш една глътка? — Едрият поклати глава. — Добре, добре — съгласи се Претър и отпи направо от шишето.

Пред бюрото имаше стол за посетители. Изработен от дърво и кожа. Едрият мъж вдигна стола — беше по-тежък, отколкото очакваше. Добре.

— Искам да се наведеш, Дики — тихо каза той.

— Моля? — не схвана Претър.

— Наведи се — нареди едрият мъж и замахна със стола зад себе си.

— Мили боже! — възкликна Претър и се хвърли настрани.

Едрият мъж с всичка сила запрати стола към прозореца зад бюрото. Столът изненадващо отскочи и за малко да се стовари върху Претър, който лежеше на пода.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изврещя Претър.

— По дяволите — сякаш на себе си изруга мъжагата. — Предпазно стъкло.

Прозорецът все още беше непокътнат, обаче от мястото на удара като лъчи бяха плъзнали десетина пукнатини. Гостът прекрачи Претър и отново вдигна стола.

— Какво правиш? — изпищя Претър.

Едрият мъж пак замахна. На стъклото се появиха още пукнатини. Замахна за трети път и стъклото се натроши. В стаята нахлу вятър и документите върху бюрото на Претър се разлетяха във въздуха.

— Да не си откачил, мамка му? — провикна се Претър.

Претърколи се от гръб по корем, после се надигна на четири крака. Преди да успее да се изправи обаче, мъжагата пресегна, сграбчи го за колана и за яката на ризата му с монограм и го пусна през прозореца. Не го хвърли, веднъж вече беше правил тази грешка.