Майк Лосън
Рискове на играта (25)

25

На сутринта, след като пи мартини със Сал Анселмо в „Лили О’Брайън“ и после ходи на боксов мач в „Гардън“, където пи бира със Сал, Демарко се събуди с такъв махмурлук, че май по-скоро трябваше да бъде в интензивното на системи. Но нали си беше кален воин, резервира си билет за полета в десет часа за Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

 

 

Демарко седеше на бара и пиеше леден чай със сламка, защото така най-ефективно отклоняваше студената течност от счупения си зъб. Пиеше и наблюдаваше пристана и яхтите отвъд него, които маневрираха във водата. Бяха осем, близо една до друга, правеха си някаква мини регата и всичките имаха ярко оцветени големи триъгълни платна. Какво зрелище!

Би могъл да привикне: гледка към океана с яхтите и сладки барманки по къси панталонки. На летището, докато чакаше автомобила си под наем, си взе тънка брошурка, от която научи, че в района има около осем милиона игрища за голф и ако не се броят редките урагани, времето обикновено е идеално.

На Демарко му се прииска Махоуни да има нещо като клон в Мъртъл Бийч, Южна Каролина.

Беше решил, че се налага да посети Ръсти Макграт. Е, не че се налагаше, но просто не му хрумваше нищо по-добро. Но когато установи, че Макграт не си е у дома — или по-точно, когато научи, че Макграт е излязъл на разходка с все дома си, — реши да седне в някой бар и да почака, докато мореплавателят Макграт се завърне в пристанището.

Докато чакаше, Демарко се зачуди дали да не звънне на хубавичката приятелка на Алис с двете деца и да я покани на вечеря. Тъкмо взе телефона в ръка, когато барманът оповести:

— Ей, Макграт се връща.

— Къде? — изправи се Демарко и огледа водата, все едно търсеше белия кит на Ахав.

— Ето там — посочи с показалец барманът. — Яхтата, дето е голяма като боен кораб, точно до вълнолома.

Демарко допи ледения си чай и бавно се запъти към пристана. Разбираше каква би била евентуалната връзка между Кембъл и Претър: Кембъл беше вътрешният човек в „Рестън Тек“, а Претър беше умният инвеститор, който купуваше акциите. Не можеше да проумее къде е мястото на Ръсти Макграт, обаче тъкмо на Макграт, а не на Претър се беше обадил Кембъл в нощта, когато Демарко го беше заплашил. Затова прецени, че си струва да види този тип с очите си.

Изчака на мястото на Макграт на пристана и го наблюдава как маневрира с осемнайсетметровата си яхта с такава лекота, все едно паркира успоредно автомобил. Демарко не знаеше дали яхтата има от онези двигатели за странично движение като круизните кораби, или просто Макграт е много добър на щурвала.

Корпусът на яхтата беше лъскав и искрящо бял и макар Демарко да имаше ограничени познания относно скъпата дървесина, беше почти сигурен, че палубата е от тиково дърво. На носа на кораба върху раирана възглавница се беше излегнала жена на двайсет и няколко. Беше с бял бански и имаше тяло като за корицата на специален брой на „Спортс Илюстрейтед“, посветен на бански костюми.

— Господин Макграт? — провикна се Демарко към мъжа, който току-що се беше спуснал по стълбичка от мостика.

— Да. Ей, бъдете така добър да ме вържете ей там, отпред — подхвърли му той бяло найлоново въже.

Демарко пое въжето и неумело го преметна около един кнехт на пристана. В това време Макграт скочи грациозно от яхтата на пристана и пристегна котвеното въже от кърмата.

Макграт беше едър, около един и деветдесет и към стотина килограма. Косата му беше къса и къдрава — рижо кестенява, точно като за човек, на когото казват Ръсти, — а лицето и ръцете му бяха почернели като на човек, който прекарва повечето си време на открито. За разлика от Дъглас Кембъл той беше в добра форма и имаше бицепси като на тежкоатлет.

Макграт се приближи до Демарко и огледа въжето, което той беше привързал.

— Личи си, че не си моряк, партньоре — отбеляза той и отново върза въжето.

— Господин Макграт — поде Демарко, — казвам се…

— Една секунда… Ей, Тами, скъпа!

— Да, захарче — отвърна младата жена, без да вдига глава от възглавницата. Говореше бавно, сякаш е полузаспала, и имаше гърлен и сексапилен южняшки акцент. В устата й и камък би се стопил.

— Машината за лед отново се е развалила — каза Макграт. — Защо не се качиш до канцеларията на пристана за един плик с лед. Два килограма ще стигнат.

— О, трябва ли? — измрънка Тами.

— Трябва. Искам студено питие и ще поговоря малко с този господин. — Преди Тами да успее да възрази, че основното й житейско предназначение е да бъде украса на пейзажа, а не приносител на разни неща, Макграт додаде: — А като приключа, ще отидем да вечеряме в онзи ресторант, който толкова ти харесва.

Тами се надигна лениво от възглавницата, на която се бе излегнала. Изправянето й беше представление, което човек си струваше да види. Макграт й помогна да слезе от яхтата и после двамата с Демарко мълчаливо се полюбуваха на задника й, докато тя вървеше към посочения офис.

— Да ви кажа, господине — рече Макграт на Демарко, вперил очи в Тами, — добрият Господ е голям скулптор.

— Господин Макграт, казвам се Джо Демарко и работя в…

— Да, знам кой сте. Дог ми разказа за вас.

— Дог?

— Дог Кембъл. Така му казвахме навремето, защото Дъглас звучи лигаво за футболен защитник. Присламчвах се точно зад Дог, когато играехме заедно. Използвах огромния му задник за ракетна площадка, от която да повалям подлите малки тичащи бекове. Както и да е, той ми каза, че онази вечер сте ходили у тях и сте се опитали да го сплашите. Не ви е срам, Демарко. Жена му скоро ще му докара язва, няма защо да го напрягате допълнително.

— Кембъл каза ли ви за какво сме говорили?

— Да. Каза, че се опитвате да отървете дъщерята на някаква голяма клечка от неприятности с гадната комисия, затова сте обвинили него в някаква измама и търговия с вътрешна информация. Пълни глупости, но сте привлекли вниманието на момчето.

— Той защо ви се обади?

— Защото сме съотборници, приятели сме още оттогава. — Макграт му намигна и добави: — Слава богу, не знае, че ковнах благоверната му няколко пъти, когато все още ставаше.

— С какво си изкарвате прехраната, господин Макграт?

— Знаете ли, иска ми се да ви кажа да ме целунете отзад, ама понеже работите за правителството, ще вземете да ми поръчате данъчна проверка. Както и да е, инвеститор съм. — Посочи с палец яхтата и поясни: — И то адски добър, нищо че сам го казвам.

— Ричард Претър ли е финансовият ви съветник?

— Дики? Не, по дяволите! Дики е по-откачен от кенефен плъх. Работя с няколко местни момчета, имат офиси в Чарлстън.

— Но познавате Ричард Претър.

— Да, току-що ви казах. Известно време учихме заедно с него и с Дог във Вирджинския университет — засмя се Макграт. — Карах го да ми пише домашните, за да не отпадна. И какво, ако познавам Дики? Защо сте тук, Демарко?

— Тук съм, защото Дъглас Кембъл ви се е обадил двайсетина минути след като разговарях с него.

— Знаете кога ми се е обадил? Какво, да не подслушвате телефона му? — попита Макграт, ухилен до ушите. Явно за този тип всичко беше игра.

— Може би — отговори Демарко с адски сериозно изражение.

За броени секунди Демарко прочете притеснение в очите на Макграт, докато той явно се замисли за вероятността Демарко да е записал разговора му с Кембъл, после се засмя.

— Вие, държавните чиновници, сте ми адски смешни — заяви той.

— Макграт, Комисията знае, че някой от „Рестън Тек“ три пъти е правил убийствени удари на пазара благодарение на вътрешна информация. Първия път информацията най-вероятно е изтекла до Ричард Претър, макар че от Комисията така и не успели да го докажат. Втория и третия път информацията стигнала до човек, който основава фалшиви инвестиционни компании, печели една камара пари и после изчезва, преди да го пипнат. Е, аз съм почти сигурен, че Кембъл е вътрешният човек, а вие и Ричард Претър купувате акциите. Затова ще ви кажа същото, което казах и на Кембъл: който първи свидетелства, ще получи по-малка присъда. А ако обясните как и защо сте натопили Моли Махоуни, сигурно ще ви дадат имунитет.

Демарко не беше упълномощен да обещава имунитет на никого. И въобще не му пукаше.

Макграт поклати глава и по устните му заигра тънка усмивка.

— Сбъркал си човека, приятел. Проверете ме и ще видите, че всяка година правя много инвестиции. Някои са печеливши, други не са, обаче всички са съвсем законни. И никога не съм имал нищо общо с „Рестън Тек“, защото реших, че компания, която е наела Дог Кембъл, не става за нищо. Ще ви кажа и още нещо. Ако… А, ето я и Тами. Много е мудно това момиче.

— Какво още щяхте да ми кажете?

— Щях да ви кажа, че ако в гадната комисия имаха нещо срещу мен, те щяха да са тук, а не вие. Тами! — провикна се той към пристана. — Поразмърдай хубавия си задник, миличка. Татко има нужда да пийне нещо студено, след като говори с този страшен чичко.

 

 

Макграт сложи един платнен шезлонг откъм кърмата на яхтата, седна и вдигна крака на парапета. Демарко стигна почти до края на пристана и точно преди да завие, за да се качи по стълбите към паркинга, се обърна и погледна назад. Макграт го поздрави весело с два пръста. Демарко само го погледа още мъничко, после се извърна. Този тип е корав, помисли си Макграт. Другояче си представяше вашингтонските политици.

Тами му донесе питие — джин с тоник и малко лайм. Той го пое, без да я погледне, и каза:

— Благодаря, миличка.

— Кога ще ходим на вечеря, захарче? Умирам от глад. Той вдигна поглед към пищната фигура на Тами, към сочните й гърди, към талията й, която се разширяваше към ханша. Сега беше красавица, обаче Макграт беше виждал майка й, която сигурно тежеше повече от сто килограма, така че сигурно след десетина-петнайсет години Тами щеше да изглежда точно като нея. Е, чак след десетина години.

— Искам да поседя малко тук и да помисля, миличка. Ти почни да се обличаш. Нарисувай се с бойните цветове или каквото там правиш.

— Ръстиии — провлачи тя името му дразнещо, като малко момиченце. — Аз съм готова. Само си обличам потника и късите панталонки. Ресторантът изобщо не е официален.

Той я измери с леден поглед.

— Не ми се лигави, Тами. Не съм в настроение. Намести се някъде и аз ще ти кажа, когато е време да тръгваме.

— Боже, Ръсти, какво ти става?

Тя изпълни номера с отмятането на косата, рязко се завъртя и се понесе надолу по стълбата към каютите.

Макграт се загледа към водата, към белите гребенчета на вълните и към яхтите на около осемстотин метра по-навътре. Вятърът малко се беше усилил и лодките се бяха наклонили на четирийсет и пет градуса спрямо водата.

Дог и Дики, ама че двойка. Комисията от години се опитваше да ги спипа и все не успяваше, а ето че се беше появил този тип Демарко и беше започнал да разпитва всички. Само че Демарко не беше от КЦКФБ, не беше от данъчните, не беше и от ФБР. Дог каза, че работел за Конгреса, обаче никой не знаеше точно какво прави там. Дог знаеше само, че КЦКФБ е погнала онази мадама от „Рестън“, Моли Махоуни, и не щеш ли, цъфва Демарко и започва да разпитва. Просто не се връзваше. Те нямаха нищо общо с тази Махоуни. Дог каза, че почти не я познавали. Което го накара да се замисли дали пък Дог не лъже.

Дог и Дики. Дог беше мекотело, а Дики беше плашлив като катерица. Ако притиснеха Дог, той щеше да рухне като кула от карти. Ако притиснеха Дики, той като нищо щеше да осере стените от шубе.

Макграт се усети, че си тананика нещо, онази песничка за хазарта на Кени Роджърс, в която се пееше, че човек трябва да знае кога да продължи и кога да спре. С други думи, кога да престанеш да залагаш и да станеш от масата. По дяволите, подсъзнанието беше истинско чудо. Ама наистина.

Макграт се надигна от мястото си и изхвърли ледените кубчета от чашата си във водата. Огледа собствената си красива яхта, състезаващите се лодки като на пощенска картичка, възглавницата, където Тами се печеше на слънце. Беше щастливец. Имаше всичко. Имаше и много за губене.

Е, време беше да слезе долу, да оправи Тами набързо, че да й намести главата, после да я заведе на вечеря. Хубави ребърца алангле, от които капе кръв.

 

 

Демарко не се качи веднага в колата под наем. Върна се на бара, който гледаше към пристана, поръча си питие — този път една бира „Корона“ — и се загледа към Ръсти Макграт на яхтата.

В главата му започна да се очертава картина, макар и доста смътна. Преди двайсет години Дъглас Кембъл е нископоставен служител в „Рестън Тек“ вероятно с прилични, но не главозамайващи доходи. Ричард Претър е прокаженият гений на Уолстрийт, който не се задържа никъде на работа и не успява да си осигури финанси за големи инвестиции. Кариерата на Ръсти Макграт в професионалната футболна лига е приключила окончателно, друго чудовище като него му е строшило коляното. С други думи, двама от тези млади мъже са за никъде, а третият едва крета.

И после най-неочаквано Претър намира един милион долара и печели цяло състояние.

Е, ето един възможен сценарий, помисли си Демарко. Тримата събират парите, с които разполагат. Претър и Кембъл надали имат много, обаче Ръсти Макграт сигурно разполага с остатъка от премията при подписването на договора си, със заплатата си за първата година и може би дори с премия от застраховката заради травмата на коляното, сложила край на кариерата му. Следователно най-вероятно Макграт е човекът с парите. След това, благодарение на вътрешна информация, подадена от Кембъл, Претър прави първия си огромен удар на пазара и поделя печалбата с Кембъл и Макграт. Макграт си купува прекрасна голяма яхта, а Претър си наема скъп офис на няколко пресечки от Бика на Уолстрийт, откъдето да наблюдава отвисоко туристите, които му чешат топките.

Кембъл обаче не може да си позволи да живее разточително като Претър и Макграт, защото в противен случай може да накара някое куче пазач на правителството — КЦКФБ или данъчните служби — да се зачуди как така изведнъж е забогатял. За да може и Кембъл да вкуси малко от хубавия живот, Претър впряга познанията си в управлението на попечителския фонд на госпожа Кембъл и влага останалата част от незаконно спечелените пари на Кембъл в офшорна сметка. В крайна сметка Кембъл планира да се пенсионира рано — както е казал на Моли, — за да се порадва на парите, които Претър му е скътал някъде.

Последната подробност, заключи Демарко, беше тактиката да не посягат към „Рестън“ прекалено често, само три пъти за период от двайсет години. Но всеки път правят дебели пачки. А причината да не се възползват от достъпа на Кембъл до вътрешна информация в „Рестън“ повече от три пъти е, че не им се налага да го правят. Според Сал Анселмо Ричард Претър всъщност е много добър инвеститор и успява да увеличи богатството на приятелчетата си със законни сделки.

Да, такава беше теорията на Демарко, но тя имаше няколко проблема.

Най-сериозният беше, че той не разполагаше с никакви доказателства в нейна подкрепа. Второ, не можеше да проумее взаимоотношенията на Кембъл, Макграт и Претър. Кембъл и Макграт бяха стари приятели от футболния отбор, но доколкото знаеше, не бяха близки с Претър. Ранди Сойър му беше казал, че Претър дори не е завършил Вирджинския университет, така че единствената му допирна точка с Кембъл и Макграт беше фактът, че е бил в една стая с тях, когато друг футболен играч полетял през прозореца на спалнята му. А ако Макграт беше човекът с парите, както смяташе Демарко, би трябвало да е имал огромно доверие в способностите на Претър, преди да му повери спестяванията си, за да ги инвестира. Или пък не беше доверие, а страх. Може би Претър изнудваше Макграт заради смъртта на другия футболист. Хм. Може би. Трудно му беше да си представи някой като Макграт да се страхува от откачения Дики Претър.

Така или иначе, Демарко харесваше все още недоизпипаната си теория — че Макграт е дал на Претър първоначалния капитал, от който той се е нуждаел, че Кембъл е вътрешният човек, а Претър е мозъкът. В хода на размишленията Демарко осъзна нещо. Версията за заговор между тримата участници можеше да обясни защо Макграт, Кембъл и Претър са забогатели толкова. Но той не беше успял да научи нищо, което да свързва дейността им с Моли Махоуни.

Демарко допи бирата си. Нямаше представа каква ще е следващата му стъпка, но изобщо не се съмняваше, че ако направи каквото му се иска — тоест да поостане в Мъртъл Бийч няколко дни и да поиграе голф, — това никак няма да допадне на господаря Махоуни. Неохотно се надигна от столчето си на бара, хвърли последен поглед към Макграт, който си седеше предоволно на кърмата на яхтата, и неохотно се помъкна към колата.