Майк Лосън
Рискове на играта (29)

29

Светлините в кабинета на Махоуни бяха угасени и щорите бяха пуснати. Демарко се запита дали не е получил някой от мигренозните пристъпи, които го връхлитаха обикновено когато прекалеше с пушенето и единствената му храна беше бърбънът. Обаче Махоуни отказваше да повярва, че има връзка между навиците и главоболието му. Този път не беше страдащ от мигрена, а баща, който седеше в тъмното и мислеше за дъщеря си.

— Шефе, идвам от апартамента на Моли и някой…

— Какво каза адвокатът й? — прекъсна го Махоуни.

— Мери Пат не ви ли предаде?

— Обади се, докато бях на среща, и още не съм й звъннал. Исках преди това да чуя теб.

— Ами според Кейн положението е доста благоприятно — осведоми го Демарко и резюмира разговора в кабинета на Кейн и стратегията му за предизвикване на основателно съмнение. Махоуни не го прекъсна нито веднъж, докато говореше, което си беше забележително, затова Демарко се запита дали изобщо той го слуша внимателно. Завърши с думите: — Обаче имаме един проблем.

— Нима? Какъв е той?

— Моли има мотив — обясни Демарко. — Има големи дългове. Достигнала е лимита на всичките си кредитни карти.

— Откъде знаеш? — Махоуни не звучеше шокиран от новината. По-скоро като че ли Демарко беше потвърдил нещо, което той вече знаеше, и въпросът му беше съвсем буквален — питаше откъде Демарко е разбрал за дълговете на дъщеря му.

— Пуснах проверка на кредитното й досие.

И зачака Махоуни да избухне насреща му как така се е осмелил да проверява кредитния рейтинг на дъщеря му. Конгресменът не каза нищо. Само кимна с голямата си глава — бяло петно в затъмнената стая.

— Има и друго. Мери Пат разбра за дълговете по кредитните карти на Моли. Кейн повдигна въпроса по време на срещата и се наложи да й кажа колко голямо е задължението.

— О, мамка му! — измърмори Махоуни.

— Комисията ще твърди, че мотивът на Моли са всичките й дългове, но както ви казах, според Кейн защитата му е много стабилна. Другата добра новина е, че Кейн е успял да отложи процеса поне с шест месеца. Ще ми трябва време да разбера кой е внесъл парите в сметката на Моли. Познавам един тип, факир с компютрите. В момента е извън града, но когато се върне…

— Моли го е направила, Джо — каза Махоуни.

— Моля? — възкликна Демарко, защото не беше сигурен дали е чул правилно.

— Виновна е. Така че не си прави труда с този компютърен факир.

— Но какво ви кара да мислите…

— Не само е изчерпала лимита по кредитните си карти, ами е задлъжняла и на едно казино със сто хиляди. Дъщеря ми е пристрастена към хазарта, Джо.

Тези думи — пристрастена към хазарта — отговаряха на много въпроси. Обясняваха задълженията на Моли по кредитните й карти, а също и защо живееше в онази дупка. И въпреки това, вместо да изрече на глас какво си мисли, Демарко се опита да успокои Махоуни.

— Може и да дължи малко пари, но това не означава, че…

— А онзи половин милион, който е внесен в сметката й? Идва от казиното, на което тя дължи стоте хиляди. Отишла при шефа на казиното и пробутала на него плана с търговията въз основа на вътрешна информация.

— Откъде знаете? Моли ли ви каза?

— Не, каза ми го шефът на казиното. — И Махоуни разказа на Демарко за срещата си с Тед Алън в Атлантик Сити.

Двамата мъже помълчаха, после Демарко попита:

— И какво иска той?

— Какво според теб иска, по дяволите? Парите си. Освен това иска федералното правителство да даде на щата Ню Джърси сто милиона долара, с които да подпомогне строителството на конгресен център в Атлантик Сити.

— Конгресен център?

— Да.

— Защо?

— Не съм сигурен, но допускам, че този тип ще спечели доста пари от строителството.

— Има ли още нещо?

— Да, една дреболия. Мисля, че онзи тип, който ръководи казиното, е свързан с мафията.

Преди Демарко да успее да реагира на новината, иззвъня телефонът върху бюрото на Махоуни. Конгресменът натисна копчето на говорителя и попита:

— Какво има?

— Съпругата ви е на втора линия — съобщи му Мейвис. — Настоява, че спешно трябва да говори с вас.

— Кажи й… Мамка му, кажи й, че ще й звънна след малко. — Той прекъсна връзката и погледна Демарко. — Ще горя в ада заради това.

* * *

— Струва ми се разумно да върнем парите на Тед Алън и да пуснем Моли да изпробва шансовете си в съда — каза Демарко. — Според Кейн можем да спечелим и…

— Не искам процес, Джо. Едно е да отидеш на процес, когато си невинен, но е съвсем друго, ако си виновен. А що се отнася до парите… Като включим дълговете по кредитните й карти и съдебните разноски, става дума за седемстотин хиляди долара. Седемстотин хиляди! Нямам толкова пари.

Това учуди Демарко. Винаги беше смятал, че Махоуни е богат.

— Ще се наложи да продам къщата в Бостън и може би яхтата на Мери Пат, за да събера толкова пари в брой. Боже, сърцето й ще се скъса, ако се наложи да продадем тази лодка. — Понечи да каже още нещо, но замълча и само поклати глава.

— Имате много приятели, шефе. А има и много други хора, склонни да ви помогнат, сигурен съм. — Това, което Демарко премълча, беше от ясно по-ясно: мнозина с радост щяха да дадат на Махоуни парите в замяна на неговото влияние.

— Не! — Махоуни стовари юмрук върху масата.

О, мамка му. Демарко знаеше какво следва. Защото беше наясно, че шефът му не е човек на разума.

— Нищичко няма да дам на тези хора! — закани се Махоуни. — Ясно ли е? Тези копелета са подмамили дъщеря ми и после са я принудили да извърши престъпление.

Демарко не беше сигурен как да тълкува казаното, но съзнаваше, че Махоуни говори като баща.

— Е, разбираш ли? — попита конгресменът.

— Да, разбирам — потвърди Демарко. — Искате да отърва Моли за престъпление, което вече знаете, че е извършила, и искате да разкарам мафията, без да им плащате.

— Точно така. Освен това не искам делото да стига до съд и не искам майка й да разбере какво е направила Моли.