Майк Лосън
Рискове на играта (43)

43

Кейси Мейнард изключи двигателя и се озърна. Беше два часа през нощта и той не виждаше никой на улицата, а и съседните къщи не светеха. Излезе от пикапа си и се протегна — пътуването беше дълго, — после отново се озърна. Никой.

С мъка приклекна на едно коляно. Беше рошав, брадат, висок метър и деветдесет и тежеше сто и трийсет килограма. Голяма част от теглото му бяха тлъстини. Бръкна под шофьорската седалка и извади глока. Беше го купил от търговец във Вирджиния на път за Южна Каролина. Търговецът го беше уверил, че оръжието не може да бъде проследено, макар че Мейнард пет пари не даваше. След като свършеше работата, щеше да хвърли пистолета в първата река, край която мине.

Озърна се отново. Нямаше защо да бърза. На улицата бяха паркирани само няколко автомобила — в такива квартали хората прибираха колите си в гаража. Вътре нямаше хора и никой не изглеждаше като полицейски. Само че навсякъде имаше сенки, джобове от мрак, в които можеше да се крие някой. Защо обаче да се крие?

Мейнард пъхна пистолета отзад, в колана на джинсите си.

Отново бръкна в пикапа и от предната седалка взе найлонов плик. Вътре имаше малко фенерче, което можеше да държи със зъби, тиксо, резачка за стъкло, чифт кожени ръкавици и черна ски маска. Сложи си ръкавиците и маската и остави всичко останало в плика.

Бавно заобиколи към задната страна на къщата. Имаше басейн и барбекю, на което можеше да се опече половин заклано животно. Ето я и плъзгащата се стъклена врата, за която му бяха казали. На светлината на фенерчето видя малкото резе, което дръпваш, за да отвориш вратата. Залепи парче тиксо на вратата, за да попречи на стъклото да падне и да се разбие, после извади от торбата резачката за стъкло.

— Стой! Горе ръцете! Мръднеш ли, ще те пратя на небето.

О, мамка му!

 

 

Мейнард седеше на мястото за паркиране пред къщата, до пикапа си. Ръцете му бяха пристегнати с пластмасови белезници.

Зад него стояха двама мъже, трийсетинагодишни, облечени с джинси, черни фланелки и черни ботуши. Лицата им бяха намазани с черна и зелена камуфлажна боя. Първото впечатление на Мейнард беше: военни. Приличаха повече на войници, отколкото на ченгета — твърди мускули, плоски кореми, къси коси. Нито грам тлъстина по телата им.

— Искам адвокат — каза Мейнард. За трети път. Най-сетне получи отговор.

— Млъквай — нареди му единият тип.

Бе очаквал след пет минути да се появи полицейска кола, която да го откара в най-близкия арест. Обаче вече двайсет минути седеше на тротоара.

— Настоявам да ми обясните какво става — обади се той. Започваше да се плаши.

— Още една дума, и ще ти залепя устата със собственото ти тиксо.

Човече, нещо не беше наред!

 

 

Десет минути по-късно се приближи мерцедес и паркира до пикапа му. Отвътре излезе жена — слаба, по-възрастна, с къса руса коса. Тя поговори тихо с младите мъже — Мейнард не я чу какво казва, — после се приближи до него и попита:

— Кой те нае?

Мейнард се замисли над въпроса и след две секунди вече знаеше, че няма и дума да обели. Ако кажеше, че Харви Самюълс го е наел да убие двамата в къщата… е, това изобщо нямаше да му помогне. Само щеше да признае две престъпления. Първото беше незаконно влизане в чужда собственост: беше се промъкнал в нечий заден двор и беше залепил тиксо на стъклото. Не беше счупил прозореца, така че надали щяха да му лепнат опит за грабеж. Макар че не се знаеше. Резачката за стъкло можеше и да се окаже достатъчна за обвинение в опит за грабеж. Истинският проблем обаче беше пистолетът. Щяха да го върнат обратно в затвора, защото беше осъждан престъпник, който носи оръжие. Щеше да остане зад решетките най-малко пет години, може би дори повече с неговото досие.

Обаче ако предадеше Самюълс… Е, и от това нямаше да излезе нищо. Щеше да признае опит за убийство или заговор за убийство, а Самюълс щеше да отрече, че го е наел, разбира се. А после, когато отидеше в затвора, Самюълс щеше да наеме някой да го убие. Без съмнение.

— Кажи ми кой те нае и може да ти уредя някаква сделка — каза жената.

— Майната ти — отговори той и един от младите типове го изрита в ребрата.

— Мери си приказките — предупреди го той.

— Всичко е наред, Бъди — обади се жената.

Тя се отдалечи, звънна по телефона и пет минути по-късно пристигна полицейска кола. Две ченгета го натикаха вътре.

 

 

Когато телефонът до леглото му иззвъня, Демарко спеше — дълбок сън, в който телефонът се превърна в част от кошмара, който се разиграваше в главата му. Преследваше го безлика жена. Държеше ножици за подрязване на растения в костеливите си ръце, само че острите й рамене бяха дълги около два метра, имаха формата на ятагани и от тях капеше кръв. Звънът на телефона се превърна в писък на банши, излизащ от мястото, където би трябвало да бъде устата на безликата жена. Прозвучаха шест сигнала, преди той да отговори.

— Ало? — дрезгаво се обади Демарко.

— Чакам те в полицейското управление на окръг Монтгомъри. Намира се на Уисконсин авеню в Бетезда — казаха му отсреща и затвориха.

Обаждаше се безликата жена от съня му.

 

 

Демарко откри Ема и двама яки млади мъже в някакво помещение в полицейското управление, което много приличаше на стая за разпити. Лицата на двамата млади мъже бяха боядисани с камуфлажни бои, а кобурите на коланите им бяха празни. Когато Демарко попита какво става, Ема отговори:

— Ще разбереш след минута. Не ми се разказва два пъти.

— А тези кои са? — посочи той с палец двамата здравеняци.

Ема не му обърна внимание, а двамата мъже го изгледаха кратко и отместиха погледи.

Брееей!

Десет минути по-късно в стаята влезе униформен полицай, към шейсетгодишен. На десния му ръкав имаше сержантски нашивки и табелка с името: Дж. Фарис. Той дръпна един стол и седна срещу тях.

— Кой е този? — попита той Ема.

— Адвокатът ми. В случай че ни потрябва.

Демарко познаваше истинския адвокат на Ема. Беше от класата на Даниъл Кейн или дори една класа над него.

— Добре — съгласи се Фарис. — Обяснете ми какво става. — Той посочи младите мъже. — Тези двамата очевидно не са от някакъв доброволен отряд за гражданска защита, така че защо са наблюдавали къщата на Кембъл?

— Ще ви обясня всичко, което мога, сержант — поде Ема, — но бихте ли ни казали нещо повече за мъжа, когото заловихме при опит да проникне в къщата на Дъглас Кембъл?

След кратко колебание Фарис отговори:

— Разбира се, защо не. Свалихме отпечатъците му и установихме, че е някакъв боклук с километрично досие. Казва се Кейси Мейнард. На трийсет и девет години е и е прекарал половината си живот в затвора. Започнал в рокерска банда с обичайните пиянски изпълнения и първия път влязъл в затвора, защото едва не пребил някакъв човек до смърт. Разбира се, Кейси не се поправил в затвора, вместо това получил основното си престъпно образование.

След първата си присъда се сдушил с други нищожества от Ричмънд, включил се в производството и продажбата на метамфетамини, участвал в няколко обира, при един от които го пипнали и го върнали в затвора. Докато лежал зад решетките за втори път, се съюзил с няколко кретени като него и бил заподозрян в убийството на друг затворник.

След затвора започнал да работи за един тип на име Харви Самюълс, който живее в Мъртъл Бийч, Южна Каролина. Самюълс е собственик на стриптийз клуб там и на няколко автосервиза, но всъщност е дребен мафиотски бос. Наел е няколко гении като Мейнард да продават наркотици и да крадат автомобили и мотоциклети, а ако някой иска да убие някого, Самюълс действа като посредник и наема хора като Кейси да свършат работата.

— Как разбрахте за Самюълс? — попита Ема.

— Когато видях, че шофьорската книжка на Мейнард е издадена от Южна Каролина и адресът му е в Мъртъл Бийч, се обадих на ченгетата там да видя какво могат да ми кажат. Сега е ваш ред.

— Подозирах, че човек от Мъртъл Бийч на име Ръсел Макграт ще се опита да убие Кембъл — отговори Ема, — затова наех „Бентън Секюрити“ да го охраняват. Бъди и Брайън работят за „Бентън“.

Демарко беше чувал за „Бентън Секюрити“. По същество бяха наемници и работеха предимно зад граница. Той предполагаше, че Ема познава някой от фирмата, например самия Бентън, бивш генерал от морската пехота и собственик на компанията.

— И въз основа на онова, което ми казахте — продължи да обяснява Ема на Фарис, — изглежда, Макграт е отишъл при този Самюълс и му е платил да убие Кембъл и, предполагам, жена му. Мейнард сигурно щял да влезе в къщата, да ги застреля и после да открадне някои неща, за да създаде впечатление за обир.

— Защо Макграт иска смъртта на Кембъл? — попита Фарис.

— Дълга история, но е свързана с търговия въз основа на вътрешна информация. Макграт се опасява да не би Кембъл да свидетелства срещу него.

— Добре — съгласи се Фарис, — но не можем да обвиним Мейнард в опит за убийство, защото вашите хора са го пипнали извън къщата и той няма да признае, че Самюълс му е поръчал да убие някого. Ще се върне в затвора за притежание на оръжие, а с неговото досие сигурно ще гони петдесетте, когато излезе.

— Няма ли да издаде Самюълс срещу намаляване на присъдата? — попита Ема.

— Не, защото според ченгетата в Мъртъл Бийч Харви Самюълс ще поръча да го убият.

— По дяволите! — изруга Ема. — Вече може ли да тръгваме, сержант? Бъди и Брайън извършиха граждански арест и дадоха показания пред хората ви. А когато Мейнард се изправи пред съда, те ще свидетелстват. Ако все още са в страната.

— Да, те могат да тръгват. Вие също. Но не искам да ги виждам повече да се навъртат в окръг Монтгомъри, въоръжени до зъби. Ако се опасявате, че животът на някой гражданин е в опасност, свържете се с нас.

 

 

Демарко последва Ема на излизане от полицейския участък и я видя как се здрависва с Брайън и с Бъди. След като те си тръгнаха, тя се извърна към него.

— Да вървим да поговорим с Кембъл.

— Добре, обаче ти защо…

Ема не му обърна внимание и се запъти към колата си.

 

 

Кембъл и съпругата му бяха в леглото, когато Ема и Демарко пристигнаха в къщата им. Полицаите ги бяха събудили, след като арестуваха Кейси Мейнард. Попитаха Кембъл дали го познава. Кембъл отговори, че никога не го е виждал, и благодари на полицаите, че са го заловили, без да подозира, че всъщност Мейнард беше обезвреден от двамата наемници на Ема. След като ченгетата си тръгнаха, Кембъл отново си легна, каза на жена си, че са големи късметлии и че трябва да започнат да включват охранителната система.

Когато Ема звънна на вратата в шест сутринта, Кембъл се появи по бяла фланелка и бяло долнище на пижама на червени райета. Приличаше на дебел Чичо Сам. Беше бос.

— Какво искате вие двамата, по дяволите? — попита той, като видя Ема и Демарко на верандата си. — И то по това време?

— Кембъл — поде Ема, — човекът, когото полицията арестува при опит да проникне в къщата ти, е нает от Ръсти Макграт да те убие.

— Моля?

— Пусни ни да влезем. Трябва да поговорим.

Седнаха в дневната и Ема разказа как е наела хора да го пазят и кой е Кейси Мейнард.

— Сега вярвате ли ми, господин Кембъл? — попита тя. — Макграт се е опитал да ви убие в Шарлотсвил с пакетче фъстъци и отново се е опитал да ви убие тази вечер. Ако не бях наела хора да ви наблюдават, и двамата със съпругата ви щяхте да сте мъртви.

— Няма как да сте сигурна — опъна се Кембъл. — Този тип може просто да се е опитвал да ни обере. Кварталът е богат и…

— Слезте на земята! — скастри го Ема. — Този тип не идва чак от Южна Каролина, за да ви обере. Както ви казах, според ченгетата той работи за гангстер в Мъртъл Бийч и е наемен убиец. Да се сещате за някой друг освен Ръсти Макграт, който живее в Мъртъл Бийч и иска смъртта ви?

Кембъл само поклати голямата си глава, но Демарко не знаеше дали това означава, че не вярва на Ема, или просто не е в състояние да смели какво му се случва.

— Кембъл, тъпак такъв — обади се Демарко, — Макграт е убил Претър и сега ще убие и теб. Страхува се да не го издадеш. Решил е да убие и жена ти. Жена ти! Трябва да свидетелстваш срещу него веднага, защото, когато опита отново, може да няма кой да го спре!

Въпреки всичко Ема и Демарко не успяха да го разколебаят.

Кембъл просто си седеше, забол поглед в пода. Явно беше уплашен и се опитваше да реши какво да предприеме, но не желаеше да сътрудничи. Ема и Демарко се отказаха.

Докато вървяха към колите си, Демарко каза:

— Нали нямаше да ми помагаш повече?

— Не ти помагам. Наех „Бентън Секюрити“ да наблюдават Кембъл, преди да науча, че си ме излъгал. Не можех да допусна Макграт да убие този глупак. — Ема спря и впери строг поглед в Демарко. — Задвижил си нещо, за да оневиниш Моли Махоуни за престъпление, което знаеш, че е извършила, и сега заради теб убиват хора. Осъзнаваш ли го?

— Нищо не съм задвижвал, Ема. Не съм имал никакъв грандиозен план, когато започна всичко. Просто зададох на Кембъл няколко въпроса.

— И още нещо, гений такъв. Макграт не е убил Претър. Има алиби.

— Моля? Какво алиби?

— Управителят на пристана в Мъртъл Бийч каза, че Макграт е отплавал с яхтата си за няколко дни, помниш ли?

— Да. Ти подозираше, че е акостирал някъде и е отишъл със самолет до Ню Йорк, използвайки фалшива самоличност.

— Е, сбърках. Помолих една приятелка от Бреговата охрана да се свърже с пристаните близо до Мъртъл Бийч и се оказа, че в деня на убийството на Претър яхтата на Макграт е била в Джорджтаун, Южна Каролина. Обадих се на управителя на пристана и той твърди, че Макграт е бил там през цялото време и се е забавлявал с местна проститутка. Жената потвърди, че Макграт е бил с нея в нощта на убийството на Претър.

— Мътните да ме вземат! — промърмори Демарко.

— Дано — подхвърли Ема.

— Значи Макграт вероятно е наел някой да убие Претър. Може би този Мейнард е свършил работата.

Вместо да коментира най-новата теория на Демарко, Ема отсече:

— Не ме търси повече във връзка с тази история, Джо. Всъщност просто не ме търси повече. Оттук нататък отговорността за Кембъл е твоя.

Ема потегли, а Демарко остана на тротоара с чувство на… Какво? Срам? Не, не толкова срам, колкото усещането за загуба. Един от малцината приятели, които имаше, вече не му вярваше.

Моли Махоуни не струваше онова, което беше изгубил.