Майк Лосън
Рискове на играта (17)

17

— Добре, добре, идвам, за бога!

Дени Рийд беше на петдесет и две. Носеше сандали, черни чорапи, сини бермуди и червена фланелка без ръкави, от която се показваха две кльощави ръце. Навремето бившата му съпруга му казваше, че не трябва да носи ризи без ръкави, защото ръцете му приличали на онези тънки балони, които уличните артисти огъвали във формата на дакели. Бившата му жена беше злобна кучка с остър език.

Дени рязко отвори вратата с намерението да викне: „Какво ти има бе, човек, че си залепнал за звънеца?“, но после видя кой е на верандата.

— А, здрасти, Гюс. Как я караш? Радвам се да те видя. Ще влезеш ли?

Гюс Амато се взря изпитателно в Дени, после застана насред дневната му и огледа къщата. Двуетажната постройка в Кейп Код гледаше към Оушън Сити, Ню Джърси. Нямаше почти никакви мебели. Единствените вещи в стаята бяха голямо кресло, евтин телевизор и стойка за телевизор, която Дени използваше за масичка. Трапезарията беше съвсем празна, по стените нямаше дори една снимка. Дени беше изгубил почти всичките си вещи на импровизирана гаражна разпродажба, за да не му отнемат колата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Дени гърба на Гюс. — Нямам алкохол, обаче имам малко пепси.

Гюс се обърна с лице към него.

— Видях табелата на моравата, Дени. Сигурно това означава, че още не си продал къщата.

— Да, ама ще я продам. Просто ми трябва още малко време. Мисля да сменя агента за недвижими имоти и да намеря някой, който наистина си разбира от работата.

— Къщата е ипотекирана, нали? — попита Гюс.

— Аха. Не беше, когато се нанесох, ама знаеш…

— Значи трябва да направиш доста изгодна сделка, за да си разчистиш сметките с нас.

— Ще я направя — увери го Дени. — Пазарът в момента е малко муден, но ще се раздвижи. Просто ми дай малко време.

— Как изобщо се сдоби с тази къща? Май преди време ми каза, но съм забравил.

— От брат ми — отговори Дени. — Беше лятната му къща. Винаги се е държал толкова гадно с мен, че когато ми я завеща, не можах да повярвам.

Гюс се засмя.

— Сигурно се е държал гадно, защото все си му искал пари назаем.

Дени нямаше какво да възрази.

Гюс се запъти към кухнята, а Дени се помъкна подире му.

— Колко време лежа последния път, когато те прибраха на топло?

— Моля? — попита Дени. — За затвора ли говориш?

— Да. Колко време лежа последния път?

Кухненските шкафчета над плота бяха със стъклени вратички и вътре се виждаха само две чинии, три чаши и една-единствена чаша за кафе. В мивката имаше още една стъклена чаша и чаша за кафе. Други съдове нямаше и на Дени му се прииска шкафчетата да бяха с обикновени вратички, та Гюс да не вижда нещата му.

— Осемнайсет месеца — каза Дени. — Ама изобщо не трябваше да влизам. Проклетият адвокат…

— За какво те прибраха? Нещо с кредитни карти, нали? Май беше свалял номера на кредитни карти от интернет, а?

— Дааа… Тогава ми трябваха пари.

Гюс се изхили.

— Тъпанари такива, никога не си вземате поука.

Дени и на това не можеше да възрази.

Гюс отвори хладилника. Наполовина празен буркан с желе, две кутийки пепси и мазна картонена кофичка от „Кей Еф Си“. Поклати глава на жалката гледка и затвори вратата.

— И си излежа присъдата нормално, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не си превъртял, не си се опитал да си срежеш вените, нищо такова, нали?

— Не.

Гюс се усмихна.

— Значи си бил нечия кучка още от първия ден, а?

— Ей! Не съм бил…

— Дени, не ми пука. Вътре човек прави каквото трябва. Бил съм там. Разбирам.

— Защо ме разпитваш за…

Гюс пристъпи към Дени и го принуди да отстъпи назад, така че кльощавият му задник почти се допря в печката.

— Дени, Тед Алън е решил да ти позволи да задържиш къщата и…

— Моля?

— Господин Алън няма да ти вземе къщата, Дени. Ще зачертае дълговете ти, включително лихвата, така че да не се налага да продаваш къщата.

Ставаше дума за убийствената лихва, която Дени плащаше върху заема от Тед Алън — почти същата като лихвата на онези копелета от „Виза“.

— И защо? — недоумяваше Дени.

— Защото ще му направиш услуга.

— Каква услуга?

Гюс му обясни.

— Няма начин! Няма начин, мамка му! Кажи на господин Алън, че другата седмица ще продам къщата. Кълна се в Бога, ще го направя. И ще му върна всичко.

Гюс кимна, все едно беше съгласен с Дени, после го удари в гърлото — отсечен рязък удар, при който десният му юмрук се плъзна само петнайсетина сантиметра.

Дени се строполи на пода в кухнята. Лежеше, притиснал с ръце гърлото си, риташе, мяташе се като риба на сухо и повтаряше:

— Га, гааа, гааа.

Не можеше да диша и се мъчеше да напълни дробовете си с въздух, но не можеше да се успокои и дишаше накъсано и плитко.

Гюс се приведе над лицето му.

— Дени, като ти казах, че ще направиш услуга на господин Алън, не съм те питал дали искаш или не.