Майк Лосън
Рискове на играта (58)

58

Делрей се ядоса. Имаше билет за мача на „Филис“ и място точно зад хоумплейта, но щеше да го пропусне, защото Демарко отложи работата с Кембъл. Сега щеше да си изкара яда на Дъглас Кембъл.

Погледна часовника си. Обяд.

— Да вървим — каза той на Били.

Излязоха от колата и звъннаха на входната врата. Никой не отвори. Делрей знаеше, че Кембъл си е у дома, защото го беше видял само преди час и беше сигурен, че не е излизал, затова с Били заобиколиха къщата и влязоха в задния двор.

Кембъл и съпругата му седяха на дървени шезлонги край гигантското барбекю, пиеха от високи чаши и спореха за нещо. Делрей чу как жената обвинява мъжа си, че не ходят на никакви забавни места и че на нея й било дошло до гуша. Съпрузите забелязаха Делрей и Били едва когато те застанаха до тях.

Жената ги видя първа.

— Кои сте вие? — попита тя. Делрей не отговори, наблюдаваше как страхът в очите й се засилва. — Дъг! — обърна се тя към съпруга си.

Изрече само „Дъг!“, но то всъщност означаваше „Дъг, направи нещо!“.

Делрей погледна към барбекюто. Приготвяха си пържоли, дебели и големи, а идиотът беше разпалил огъня прекалено. Ама няма нищо, горещата скара щеше да им е от полза.

Делрей свали очилата си, та Кембъл да му види окото. Знаеше как въздейства на хората, особено на такива, които се мислят за неуязвими срещу насилието. Това не беше единствената причина да свали очилата си. Бяха „Рейбан“ със специални лещи и той внимаваше да не ги счупи.

Кембъл се надигна от стола с известно усилие. Беше по шорти — краката му бяха нездраво бели — и светлосиня фланелка, под която се подаваше провисналото му шкембе.

— Какво мога да направя за вас, господа? — попита той, мъчейки се да звучи самоуверено.

Господа. Като че ли щеше да се измъкне с учтивост! Делрей и Били не му обърнаха внимание. Били се ухили на Кейти Кембъл, но не с дружелюбната си усмивка, а с другата, която казваше, виж ме каква съм откачалка. Делрей се приближи до барбекюто и взе щипките. Хареса му как натежаха в ръката му.

— Попитах ви какво искате — повтори Кембъл, като този път се постара да прозвучи авторитетно.

Делрей се завъртя на дясното си стъпало и изневиделица фрасна Кембъл с щипките. Здравата го разряза.

Кембъл изрева от болка, политна назад и се спъна в стола, на който седеше. Жена му разля питието си и скочи на крака, ококорила големи колкото орехи очи.

— Заведи кучката в къщата и я оправи — нареди Делрей на Били.

Жената си пое въздух, за да изпищи, но Били, който беше удивително бърз за мъж с неговите размери, запуши устата й с ръка и я повлече към къщата.

Кембъл още беше на земята, но вече на колене и се мъчеше да стане. От очите му се стичаха сълзи. Преди да успее да се изправи, Делрей го изрита в корема и му изкара въздуха.

Делрей хвърли поглед през рамо, за да се увери, че жената е под контрол, после се пресегна, стисна ризата на Кембъл откъм гърба и с една ръка завлачи сто и двайсет килограмовия мъж до ръба на басейна. Понечи да приклекне, но си даде сметка, че ще намокри коленете на панталона си. Ритна отново Кембъл, за да го обездвижи, и се приближи до стола, където допреди малко седеше жената, взе възглавницата и я хвърли близо до басейна. Така беше по-добре.

Коленичи върху възглавницата, сграбчи Кембъл за колана и го издърпа напред, докато главата му се озова отвъд ръба на басейна, наполовина потопена. Кембъл зарита с крака и се помъчи да се покаже над водата, но Делрей беше много силен.

След около четирийсет и пет секунди, когато в дробовете на Кембъл не беше останал никакъв въздух и той започна да гълта вода, Делрей му позволи да вдигне глава. Даде му достатъчно време да кашля и да буха, после го осведоми:

— Дължиш на шефа ми половин милион долара. Иска си ги.

— Моля? Не знам за какво говориш. Допускаш греш…

Делрей отново потопи главата на Кембъл във водата.

Боже, пържолите миришеха много хубаво. Ще отиде да хапне пържола, като приключи тук.

За втори път извади главата на Кембъл от басейна и го почака да престане да се дави. Дано дебелият глупак не получи инфаркт.

— Партньорът ми вътре изнасилва кльощавата ти съпруга — осведоми го той, — после ще бъде мой ред, а накрая ще те кълцам на части, докато не проумееш. Е, какво ще предприемеш за онзи половин милион?

— Кълна се…

— Ей, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Кембъл и Делрей се извърнаха към мъжа, който беше извикал — Демарко.

— Помощ! — изврещя Кембъл.

— О, мамка му — изруга Делрей, стараейки се да вложи малко паника в тона си, и пусна Кембъл. Трябваше да мине покрай Демарко, за да излезе от задния двор. — Били! — кресна Делрей. — Махай се от къщата!

Демарко се отдръпна, за да пусне Делрей да мине, без да прави опит да го спре, и Делрей леко се подсмихна — после наведе рамо като тичащ футболен защитник, блъсна Демарко право в гърдите и го повали в храста азалия. Не спря да се киска, докато вървеше към колата си.

Когато Делрей стигна до предния двор, от вратата се показа Били и двамата нехайно поеха към колата си.

— Нищо не си направил на пачаврата, нали? — попита Делрей.

— Неее. Само й разкъсах дрехите и й описах всички гадории, които ще й направя. Доста я бива за мадама на нейната възраст.

— Гладен съм — каза Делрей. — Да идем да изядем по една пържола.