Майк Лосън
Рискове на играта (64)

64

В десет часа вечерта Демарко седеше на една каменна пейка на терасата от западната страна на Капитолия. Седеше и пиеше коняк от стиропорена чашка. В краката му беше бутилката „Хенеси“, която обикновено държеше в шкафчето в кабинета си. Конякът имаше лечебна цел — в такива моменти Демарко неизменно се нуждаеше от изцеление на душата си.

Беше ясна и безоблачна нощ, времето беше меко и пред Демарко се разкриваше безпрепятствена гледка към Нешънъл Мол и обелиска на Джордж Вашингтон, чак до искрящия бял куб на Мемориала на Линкълн.

Обичаше Вашингтон нощем.

Отпи глътка коняк с огромно облекчение, че не се налага да накланя глава на една страна. Братовчедът на Делрей — неговият нов зъболекар — бе поставил коронка на счупения му зъб и му бе взел само шестстотин долара, а не хиляда, колкото щеше да му вземе предишната мъчителка. Едно беше сигурно — щеше да си плати сметката навреме. Не искаше Делрей да идва да си търси парите. Изобщо никога повече не искаше да вижда Делрей.

Оставаше проблемът с Тина Бърк, майка на две дъщери. Искаше ли да я види отново? Може би Алис имаше право. Може би беше станал на възраст, когато трябваше да се замисли по-сериозно за живота си. Поразсъждава над въпроса, отпи още една глътка бренди и извади мобилния си телефон, макар че все така не беше решил дали да й се обади.

— Искам да поговорим — разнесе се глас зад него.

Демарко извърна глава. Беше Кей Кайзър. Нямаше представа как го е намерила, но подозираше, че тя е способна да намери почти всеки, когото пожелае.

— Здравей — каза той. Но си помисли: О, мамка му!

— Горд ли си със стореното?

— Искаш ли малко коняк?

Тя понечи да каже нещо, да изстреля още някоя остра реплика, но после се отказа.

— Дааа — проточи утвърдително и седна до него.

Той наля в своята стиропорена чашка и й я подаде. Тя отпи глътка, после още една и върна чашката на Демарко.

— Благодарение на теб Моли Махоуни се отърва — отбеляза Кайзър. — В основни линии Кембъл също. Е, гордееш ли се със себе си?

— Не — отговори той. И наистина си беше така. Отговорът му сигурно я изненада. — Обаче Моли не се е отървала, Кей. Няма да отиде в затвора, но ще прави нещо много по-трудно от това да лежи в някой луксозен окръжен затвор.

— Какво по-точно? — попита Кайзър.

Демарко й обясни.

Кайзър кимна, точно както беше сторил и Демарко, и вероятно си помисли същото като Демарко: Това го приемам.

— Ами Кембъл? Той отива в Програмата за защита на свидетелите, така ли? На това правосъдие ли му викаш?

— Няма да отиде в Програмата. Само така си мисли.

— Какво означава това?

— Не мога да ти кажа. Но те уверявам, че Кембъл отива в затвора и няма да похарчи нито цент от парите, които е откраднал. А Макграт е мъртъв.

— Моля? Откъде знаеш?

— И това не мога да ти кажа. Стига ти само да знаеш, че Ричард Претър, Дъг Кембъл и Ръсти Макграт няма да извършват повече престъпления. А Дъг Кембъл отива в затвора и ще изгуби откраднатите пари.

Тя само го гледаше. Демарко не можеше да разбере дали му вярва, а тя беше достатъчно умна, за да съзнава, че не е в неин интерес да научава повече, отколкото бе чула току-що.

— Е, всичко свърши, Кей. Ти спечели.

Кайзър взе чашата от ръката му и отново отпи.

— Ненавиждам тези хора — каза тя след малко.

— Кои хора? Кембъл и Макграт?

— Всички, които си играят с финансовата система. Всички мошеници от Уолстрийт. Крадат милиарди повече от хлапето от гетото, което обира магазин за алкохол, и съсипват живота на толкова хора. А когато ги пипнат, в повечето случаи не ги осъждат, защото делата са толкова сложни, че средностатистическият съдебен заседател не може да ги проумее.

— Затова ли…

— Баща ми работеше за компанията „Клемзън Фасънърс“. Произвеждаха някакви глупави болтове, гайки и нитове, такива неща. Започнал работа за тях на осемнайсет, междувременно се пообразова и се издигна в йерархията. Беше първият човек от семейството си, който не работеше с ръцете си. Обаче, когато навърши шейсет и две, само няколко години преди пенсия, стана ясно, че изпълнителният директор крие разходи и дългове и раздува печалбите. Обичайните глупости, които вършат компаниите, за да запазят висока цена на акциите си и да се задържат на повърхността. Изобщо не става дума за мащабите на „Енрон“. Засегнати бяха само няколко хиляди души. Обаче баща ми изгуби работата и пенсията си, а понеже беше на шейсет и две, не успя да си намери друга. Стопи спестяванията си за по-малко от две години. Обяви фалит, запечата гаража с хавлиени кърпи, запали колата и се самоуби. Майка ми го намери. Тя почина от сърдечна недостатъчност година след него. Затова мразя такива хора и ще посветя остатъка от живота си на това да ги вкарвам в затвора.

— Мислех, че си подала оставка.

— Не знаеш ли какво направи Махоуни?

— Не. За какво говориш?

— От много време съм в Комисията, обаче никога не съм искала да работя там. Ние разследваме и регулираме, но открием ли някой, извършил сериозно престъпление, всъщност го разследва прокуратурата. Само след няколко години проумях, че трябва да отида в прокуратурата, ако наистина искам да променя нещата. Обаче съм ядосала толкова хора там, че никога не биха ме наели. Поне не на мястото, което бих искала. А днес ми се обади главният прокурор. Този страхливец. Искал да оглавя наказателния им отдел. Чудно как, се открило място. Предишният човек на поста — онзи, дето се съгласил със сделката на Моли — отивал да преподава в Харвард. Така че аз получих неговия пост, а винаги съм искала точно това.

— Поздравления — каза Демарко, и то съвсем искрено.

И се запита как Махоуни бе успял да накара главния прокурор да направи каквото иска той. Всъщност не му пукаше и не възнамеряваше да любопитства.

Кей Кайзър се изправи с всичките си сто и осемдесет и няколко сантиметра, бавно завъртя глава и огледа правителствените сгради наоколо. Сигурно си представяше корупцията, която всеки ден пъпли по коридорите там.

Кей Кайзър беше отправила взор към многобройни потенциални подсъдими.

Докато тя гледаше сградите, Демарко наблюдаваше нея. Тя щеше да стане известна личност, личност, която историята да помни. Някой ден той щеше да вземе някое списание, тя щеше да е на корицата с вече прошарена коса, а той щеше да каже: Навремето я познавах.

— Исках само да ти кажа, Демарко, че ще ви наблюдавам двамата с Джон Махоуни — заяви Кайзър. — И ако ми се удаде възможност да ви тикна в затвора, ще го направя.

Демарко напълни догоре чашата си с коняк.