Майк Лосън
Рискове на играта (45)

45

Махоуни спря на засипания с чакъл паркинг пред кръчмата. Тя се намираше в покрайнините на Манасас, на петдесетина километра югозападно от Вашингтон, и Махоуни разбра още преди да влезе, че от джубокса ще се носят кънтри песни, ще има бутилки будвайзер и туршия в буркани зад бара. В единайсет часа сутринта на паркинга имаше само две коли: нов форд пикап със стикер в подкрепа на Ромни и силно очукана мазда с червено тиксо на задните стоп светлини.

Махоуни можеше да се обзаложи, че една от колите е на бармана, а другата на някой, който толкова се е натряскал предишната вечер, че не е могъл да се прибере — затруднение, пред което Махоуни неведнъж се бе изправял.

Един час по-рано му се беше обадил Демарко да му съобщи, че Ръсти Макграт е направил нов опит да убие Кембъл. Именно затова Махоуни беше излязъл да покара — трябваше да обработи твърде много информация.

Ал Кастиля и Тед Алън. Макграт и Кембъл. Машинациите на Големия Боб Феърчайлд. Проблемите на Моли със закона. Просто беше твърде много и той имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Накрая, неспособен да работи, той се преоблече, излъга нещо секретарката си, изпрати Пери Уолас на среща, на която трябваше да отиде самият той, и напусна Капитолия.

Подкара без конкретна посока. Искаше да излезе от Вашингтон, като че ли щеше да мисли по-добре, колкото по-голямо бе разстоянието между него и всички политици. Когато видя кръчмата, реши да се отбие за питие, понеже смяташе, че никой няма да го познае с тези дрехи. Беше облечен с бял памучен панталон, бяла спортна риза с къси ръкави, изпъната на корема му, и синя бейзболна шапка с надпис „Подводница Бостън“. Беше ядрена — вече извадена от арсенала и разглобена, — а шапката беше подарена на Махоуни от командващия военноморските сили на церемонията по сбогуването с подводницата. Една от любимите шапки на Махоуни.

Барманката беше на петдесет и няколко, облечена с джинси и тюркоазена риза с перлени копчета. Имаше хубава фигура, боядисана руса коса и лице, от което ставаше ясно, че не търпи никой да й пробутва глупости. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“ и преглеждаше раздела за взаимните фондове, затова вдигна с досада поглед при влизането на Махоуни.

Това беше спокойният период от деня и тя не се зарадва на предобедния пияница. Вгледа се за миг в лицето на нежелания клиент, после му донесе „Уайлд Търки“ с много лед, но не каза нито дума. Подаде му напитката и отнесе вестника си в далечния край на бара, за да продължи да чете, като остави Махоуни насаме да си пие и да размишлява.

Голяма част от близките приятели на Махоуни в Конгреса бяха много богати хора. Разполагаха с големи семейни състояния, огромно недвижимо имущество или пък бяха управлявали успешни фирми, преди да се насочат към политиката.

Нито Махоуни обаче, нито съпругата му бяха от богати семейства и не разполагаха с тлъсти семейни тръстове, на които да разчитат. Преди 2008 г. Махоуни се справяше добре и състоянието му чисто възлизаше на три милиона долара. Спечелил беше повечето пари чрез инвестиции — там, където от работата си беше научил кои акции да продава и кои да купува. С други думи, беше се облагодетелствал от вътрешна информация, практика, която по ирония на съдбата беше законна за членовете на Конгреса до 2012 г. Тогава бе приет закон, който им забраняваше да правят нещо, което обикновените граждани — включително дъщеря му — нямаха право да вършат.

През 2008 г. рецесията го връхлетя безмилостно като всички останали — и това беше основната причина да тормози банкерите, щом му се удадеше възможност. Парите му във взаимни фондове намаляха с четирийсет процента, но не това беше големият проблем. През 2007 г. неколцина умници, които би трябвало да знаят какво правят, го убедиха да вложи куп средства в строителен проект във Флорида. Инвестицията беше сигурна и той се надяваше да спечели от пет до десет милиона от сделката, но пазарът на недвижими имоти рухна. Махоуни изгуби всичките си вложения. Мери Пат още му беше бясна за това. Не стига тази беда, ами той вложи доста свои средства в последните си две кампании, защото икономиката изкарваше всички от нерви и той се притесняваше да не би да изгуби мястото си. В крайна сметка състоянието му в момента възлизаше на около три милиона долара. Не беше сигурен колко от активите му са ликвидни — трябваше да попита счетоводителя си, — но сигурно бяха някъде около двеста-триста хиляди.

Другият проблем на Махоуни беше, че харчеше парите бързо и в големи количества. Те като че ли изтичаха между пръстите му, както бърбънът се стичаше в гърлото му. Печелеше повече от двеста хиляди годишно, което не беше зле, но той се обличаше добре, хранеше се добре и винаги черпеше някого. Миналата година се наложи да даде малко пари на най-малката им дъщеря Мици, която още не печелеше достатъчно, за да се издържа. Майката на Мери Пат, болна от Алцхаймер, беше в клиника, която им струваше цяло състояние. Махоуни имаше голяма къща в Бостън, апартамент във Вашингтон и яхтата на жена си. Къщата и яхтата бяха изплатени, но апартаментът все още се изплащаше. И като че ли това не беше достатъчно бреме, а сега и адвокатите на Моли му пиеха кръвчицата.

Нямаше как да плати дълговете по кредитните карти на Моли, хонорарите на адвокатите й и петстотинте хиляди, които тя дължеше на Тед Алън. Освен ако не продадеше къщата в Бостън, а сигурно и яхтата на Мери Пат. Вероятно можеше да продаде и апартамента във Вашингтон и да намери по-евтино жилище… О, я стига, няма да живее в някоя дупка.

Разбира се, би могъл да изтегли заем. Мнозина биха му заели пари, дори биха му ги дали безвъзмездно. Махоуни не за пръв път продаваше влиянието си срещу някаква компенсация, но имаше две неща, които не би направил. Първо, не вземаше големи суми в брой, защото парите оставяха много видима следа. Вместо това правеше ремонт на къщата си за изключително изгодна цена, колите му струваха значително по-малко, отколкото пишеше на табелките в автосалоните, отиваше на почивка на Хаваите… Невероятно колко малко му струваше да лети с първа класа. Най-често обаче получаваше своята компенсация под формата на дарения за избирателната си кампания.

Когато се кандидатираш през две години, се нуждаеш от всякаква помощ.

Второто правило, което Махоуни спазваше стриктно, изискваше да не се обръща към хора, които искаха нещо в замяна. Винаги те го търсеха с молба за услуга, а той се стараеше да проумеят, че не би могъл да им гарантира резултати в непредсказуемия свят на партийната политика. Обаче ако се обърнеше към някого сега и поискаше пари… Е, тези хора по същество щяха да добият власт над него и той не смяташе да го допусне. Не ставаше въпрос за почтеност — ставаше въпрос за това да държиш съдбата си в свои ръце. Обаче ако не предприемеше едно от тези неща — да изтегли заем, да продаде къщата в Бостън или да продаде гласа си, — откъде щеше да вземе седемстотинте хиляди долара, които му трябваха?

Освен огромните парични проблеми на главата му беше и Големия Боб Феърчайлд, който знаеше за неприятностите на Моли и си въобразяваше, че може да принуди Махоуни да му играе по свирката. Онова, което Махоуни можеше да направи за Феърчайлд, беше да каже на специалния прокурор да се поотдръпне от Малкия Боб и самият той да гласува няколко неща, колкото да го зарадва.

Знаеше обаче, че дори да изпълни тези искания, Феърчайлд няма да спре. Накрая щеше да изпее на медиите, че Тед Алън е опростил дълга на Моли, а това щеше да съсипе кариерата на Махоуни.

За Големия Боб щеше да се тревожи по-късно, в момента основната му грижа беше да отърве Моли от мафията и да я спаси от затвора.

Разбърка бърбъна в чашата с дебелия си пръст и се замисли за онова, което Демарко му беше казал за гангстера Ал Кастиля. Замисли се и за Дъглас Кембъл, и за онзи маниак Макграт.

И му хрумна решение.

Много жестоко решение.

— Искате ли още едно питие, господин конгресмен? — попита барманката.

Мамка му! Беше го разпознала.

— Да, може би още едно — отговори Махоуни.

— Малко се учудих да ви видя тук по средата на работния ден — каза жената, забоде пръст във вестника и додаде: — Какво пък, икономиката и бездруго се е скапала.

Да му се не види!

Махоуни повика Демарко да се видят в парка и седна на брега на Потомак от страната на Вирджиния. Демарко нямаше представа защо шефът му настоя да се видят точно там. Или пък имаше.

Откакто работеше за Махоуни, беше забелязал, че когато конгресменът искаше от него да върши нещо на ръба на закона — или направо незаконно, — обичаше да се срещат навън. Винаги се бе страхувал да не подслушват разговорите му. С течение на времето — с подобряването на техниката и с увеличаването на броя на охранителните камери край Капитолия — параноята му беше нараснала.

Дори срещата на открито не беше гаранция, че някой не ги подслушва с хайтек джаджите на НАСА. Виж, паркът му се струваше сигурно място. Имаше много дървета, които накъсваха пряката видимост, а и мястото не беше вероятна терористична мишена, така че надали имаше скрити в храстите камери.

Демарко пристигна в парка пръв. На паркинга нямаше друг автомобил, затова той тръгна по брега на реката и се загледа към града на отсрещния бряг. Когато чу плясък във водата отляво, установи, че не е сам. Две хлапета ловяха риба — едното чернокожо, другото бяло, на десет-единайсет години. Беше като сцена от роман на Марк Твен, докато едно от децата не извади мобилния си телефон и не започна да пише съобщение. Хлапетата не бяха забелязали Демарко, затова той се отдалечи от брега и се запъти обратно към паркинга, преди да го видят.

Махоуни пристигна след секунди. Беше облечен с ежедневни дрехи и носеше тъмносиня шапка на огромната си глава. Демарко се запита откъде идва шефът му и защо е облечен по този начин. Охраната не беше с него, следователно Махоуни се беше отървал от тях. Поредният признак, че не иска никой да знае за срещата им.

Махна на Демарко и той отиде при него сред група дървета, така че да не се виждат от паркинга или от човек, застанал на отсрещния бряг на реката. Зачуди се дали да не му каже за двете рибарчета, обаче се въздържа, защото се опасяваше, че Махоуни ще настоява да се преместят другаде. Демарко искаше тази среща просто да свърши и той да се прибере у дома и да си легне, защото не беше мигнал почти цяла нощ.

Махоуни започна с думите:

— Ето какво ще направиш…

Когато замълча, Демарко беше толкова слисан, че за миг не можа да проговори, а когато си възвърна дар словото, прояви глупостта да попита:

— Сериозно ли говорите?

— А на теб сериозен ли ти изглеждам? — кресна Махоуни. — После, като видя изражението на Демарко, додаде: — В момента изобщо нямам нужда да ми се правиш на бойскаут.

Демарко пък изобщо нямаше намерение да се прави на бойскаут. Не го шокира фактът, че планът на Махоуни беше незаконен и включваше подкопаването на дейността на две, може би три, правителствени служби.

Шокира го хладнокръвната жестокост в плана на Махоуни.

Тед Алън изобщо не биваше да притиска мечока в ъгъла.