Майк Лосън
Рискове на играта (59)

59

— Слава богу, че се появихте точно навреме! — възкликна Кембъл.

Казваше го за трети или четвърти път, но Демарко продължаваше да не реагира на изразената признателност. Знаеше, че след няколко минути този тип вече няма де е толкова благодарен.

Седяха край кухненската маса на семейство Кембъл. Кейти беше облякла халат, за да скрие разкъсаната си блуза, Кембъл притискаше торбичка с лед към лицето си, а Демарко търкаше гърдите си на мястото, където го беше ударил Делрей. Кучият син го беше прекатурил, затова го боляха и гърдите, и задникът, а панталонът му беше целият изпоцапан. Нямаше никаква причина копелето да му връзва тоя номер.

След малко Кейти Кембъл престана да плаче и когато най-сетне се успокои, пожела да се обади в полицията.

— Надали е добра идея, госпожо Кембъл — спря я Демарко.

— Защо не? Онзи щеше да ме изнасили. Вижте и лицето на Дъг!

— Трябва да разберете какво се случва, преди да говорите с полицията. Пък те и бездруго няма да могат да ви помогнат.

— Не разбирам — призна тя. Извърна се към съпруга си и попита: — За какво говори той, Дъг?

Кембъл не й обърна внимание. Надигна се от масата, извади от бюфета шише с джин и наля три пръста в една чаша. И понеже не сипа на жена си, тя го изгледа злобно, подметна саркастично: „Благодаря ти, Дъг“, после стана и си наля сама.

Кембъл изгълта половината питие, преди отново да седне на масата.

Тънката му руса коса беше залепнала за черепа, а фланелката му още беше мокра. Широката повече от два сантиметра рана от лявата страна на лицето му беше яркочервена и тази половина на физиономията му вече беше започнала да се подува. Делрей наистина си обичаше работата.

— Господин Кембъл, хората, които нападнаха вас и съпругата ви, работят за престъпна организация.

— За престъпна организация? — учуди се Кейти.

— Мафия. Банда. Наречете ги както искате.

— Но какво търсеха тук? — попита Дъг.

— Сещате ли се за онзи половин милион долара, който според обвинението Моли Махоуни е инвестирала в схема, включваща използването на вътрешна информация — сумите, на които правителството е наложило запор? Е, това са пари на мафията.

— Но какво общо имам аз, по дяволите? — провикна се Кембъл.

— Те мислят, че вие сте изгубили парите им — обясни Демарко.

— Но аз не съм!

— Кембъл, трябва да поговорим на четири очи.

 

 

Кейти Кембъл не беше особено доволна, че я изключват от разговора, но Кембъл й нареди да си затваря устата — което отново я разрева, — после грабна бутилката джин и повлече Демарко към вътрешния двор. Пътьом забеляза, че пържолите още са върху скарата, но вече приличаха на хокейни шайби.

— По дяволите — изруга той и изключи барбекюто. — Е, какво става, мамка му? Защо тези типове мислят, че…

— Първо, искам да се извиня на теб и на съпругата ти за нападението. Не допусках, че ще направят подобно нещо.

— Моля! Значи си знаел, че ще идват?

— Не точно те, но знаех, че някой ще дойде.

— Не разбирам. Откъде…

— Тези хора работят за един умопобъркан убиец във Филаделфия. Парите, над които Комисията е наложила запор след ареста на Моли, са на същия този луд, а аз му казах, че ти си партньор на Моли и че вината за конфискуването на парите е твоя.

— Сигурно се майтапиш…

— Казах на гангстера, че ако си иска парите обратно, трябва да те поступа малко.

— Това е възмутително!

— Я не викай, Кембъл!

— Но аз нямам нищо общо с Моли Махоуни!

— Знам, Дъг, но някой трябва да върне парите на този гангстер и аз реших, че ти си този човек. Разбираш ли, знам, че продаваш вътрешна информация от „Рестън“, и знам, че си я давал на Претър. А той е спечелил адски много пари за теб и Ръсти Макграт през последните двайсет години. Ето защо, за да не допусна Моли Махоуни да бъде убита от мафията, им пробутах теб. Съжалявам, обаче нямах избор.

— Това са глупости. Не можеш да го направиш.

— Дъг, вече го направих. Ще ти кажа и какво още мога да направя. Ако мафията не те очисти, ще те предам на щатската прокуратура.

— Ню Йорк ли?

— Да, ще се погрижа да те арестуват за убийството на Претър, защото знам, че ти си го убил. Отначало си помислих, че е Макграт, обаче после разбрах, че има желязно алиби за нощта, в която е умрял Претър. Ти пък имаш на колата си стикер за транспондер на „Ез-Пас“, следователно всяко твое минаване през пунктовете на магистралата от Мериленд до Манхатън е записано, откъдето разбрах, че си бил в Манхатън в нощта, когато е бил убит Претър.

Демарко бе сглобил събитията благодарение на лукавия Нийл.

— Не съм убил Дики — оправда се Кембъл. — Онази нощ отидох в Манхатън, за да говоря с един тип, когото се опитвахме да наемем. Той ще го потвърди.

Демарко допускаше, че Кембъл вероятно казва истината. Беше достатъчно умен да измисли причина за посещението си в Ню Йорк в нощта, когато бе умрял Претър. И все пак не беше чак толкова умен.

— Вярвам ти, Дъг. Вярвам, че си се срещнал с онзи тип, може би дори сте вечеряли заедно, а после си се видял с Претър по-късно през нощта, напил си го и си го убил.

— Не е вярно. Аз…

Демарко вдигна ръка.

— Кембъл, в момента нюйоркската полиция смята, че Претър се е самоубил, защото е откачалка и защото и друг път е правил опит. Ченгетата дори не знаят, че ти си познавал Претър. Но когато им кажа, че си се опасявал да не би Претър да свидетелства срещу теб, след като го призове адвокатът на Моли и след като бащата на Моли притисне ченгетата с цялото си политическо влияние… Е, ще те пипнат, Дъг. Ще те пипнат, защото ги бива, а ти си скапан кретен.

— Казвам ти, не съм…

— Ще намерят свидетели, които ще заявят, че са ви видели заедно с Претър в някой бар през онази нощ. Ще забележат грозната ти физиономия на някоя от десетте милиона камери в цял Манхатън. Ще намерят пръстови отпечатъци или ДНК в кабинета на Претър. Ще намерят нещо, Дъг, и после ще те обвинят в убийство — ако мафията не те убие преди това. В момента съм готов да заложа на мафията.

— Тогава какво искаш, по дяволите? Да не би да си дошъл да ми съобщиш, че си ми прецакал живота?

— Не, дойдох да ти отправя предложение.

— Какво предложение?

— Искам да поемеш вината вместо Моли Махоуни. Искам да признаеш, че Претър е отворил банковата сметка на нейно име, че ти и приятелчетата ти сте намерили парите, които тя уж е инвестирала. И че Претър е човекът, който всъщност е купил акциите чрез електронните брокери, които я обвиняват, че е използвала.

— Защо да го правя, по дяволите? Защо да признавам престъпление, което не съм извършил?

— Защото така ще останеш жив, Дъг, и няма да влезеш в затвора. А ако направиш каквото ти казвам, ще си запазиш и парите. Тоест парите, които ти е спечелил Претър.

— Не разбирам.

— Какво не разбираш, Дъг? Уговорил съм ти сделка с прокуратурата.

— С прокуратурата ли?

— Да — потвърди Демарко. Всъщност сделката беше уговорена от Махоуни и Пери Уолас, обаче той не възнамеряваше да разкрива този факт пред Кембъл. — Сделката е следната: поемаш вината на Моли Махоуни, признаваш, че двамата с Макграт сте работили заедно с Претър по схеми, включващи вътрешна информация от „Рестън“, и после свидетелстваш срещу Ръсти Макграт — този твой добър приятел, който два пъти се опита да те убие. Направиш ли го, няма да те тикнат в затвора и ще влезеш в Програмата за защита на свидетелите, така че мафията да не може да те намери. А веднъж влезеш ли в Програмата, можеш да започнеш да харчиш парите, които ти е спечелил Претър и които си скътал в някоя офшорна сметка. С други думи, Дъг, можеш да започнеш нов живот с нова самоличност и с много пари в банката. Дори на Таити, ако щеш.

— Ще ме пуснете да замина?

— Не аз, а Комисията и прокуратурата в замяна на свидетелските ти показания срещу Макграт. В прокуратурата знаят, че Макграт е наел човек да те убие, макар да не могат да го докажат. Затова предпочитат да пипнат Макграт, а не теб. Обаче ако не приемеш сделката… Е, няма смисъл да се повтарям.

— Защо ми го причиняваш? Аз нищо не съм ти направил!

— Защото това ми е работата, Дъг. Работата ми е да не допусна Моли Махоуни да влезе в затвора, а единственият начин да го постигна, е да натопя теб. Е, съгласен ли си или не?

— Трябва да помисля.

— Разбира се, давам ти време да решиш, докато стигна до колата. После никога повече няма да ме видиш.

— Трябва ми време да помисля! Не мога просто…

— Няма време, Дъг. Е, коя врата избираш?

— Коя врата ли?

— Дааа. Първата е сделката, която току-що ти предложих. Втората е нюйоркската полиция, обвинение в убийство и затвор до края на живота ти. Третата е един тип от Фили, който ще ти отреже главата. Така че избирай. Веднага.

Кембъл поседя, забол очи в краката си, после кимна.

— Добре.

— Добре ли? Какво означава това?

— Че ще направя каквото искаш.

— Хубаво. Само още нещо.

— Какво още искаш?

— Искам да разбера какво се е случило в Университета във Вирджиния преди двайсет и четири години, когато онова хлапе Суит е полетяло от прозореца.

— Исусе! И за това ли знаеш?

— Аха. Знам, че Суит е умрял, и подозирам, че или ти, или Макграт сте го убили. Обаче не знам защо, а искам да разбера.

Кембъл отмести поглед като човек, който търси изход, а после, за да протака още малко, взе бутилката джин, напълни чашата си догоре и отпи, преди да заговори.

— Макграт е умен, но има дислексия и почти не може да чете. През цялото време в колежа някой му пишеше курсовите работи или се явяваше на тестовете вместо него.

— Как е възможно някой да се яви на тест вместо него?

— Лесно. Беше се записал във всички общи курсове, където има по двеста-триста студенти в залата, а професорите не познават и половината. Те дори не присъстват на тестовете. Някой асистент раздава тестовете и накрая ги събира. Не забравяй, че Макграт беше футболист. Допускам, че на някои преподаватели е било наредено да си затварят очите. Както и да е, в последния курс Макграт използваше Дики Претър.

— Какво получаваше Претър в замяна?

— Пари. Организацията на бившите университетски възпитаници даваше на Макграт пари, а той даваше част от тях на Дики. Навремето Макграт беше голяма работа. Общоамерикански лайнбекър, с многообещаваща професионална кариера, а „Кавълиърс“ отиваха на мач за купата за пръв път от цяла вечност.

— И къде е мястото на Суит във всичко това?

— Джими Суит беше праведен и библейски добродетелен тъпак. Никой в отбора не го харесваше, а той не харесваше Макграт, особено след като научи, че една вечер той напил мацката му и я изчукал. Мадамата беше гадже на Суит още от прогимназията. Както и да е, той подочул, че Претър се явява навсякъде вместо Макграт, затова отишъл при Претър да провери дали е вярно. Онази вечер двамата с Макграт бяхме излезли да пием, после Макграт реши да мине през стаята на Дики да вземе някаква курсова работа, която той му беше написал, и когато пристигнахме там, Суит беше стиснал с една ръка мършавия врат на Дики и здравата го търбушеше.

Вече го беше принудил да признае какво прави за Макграт и смяташе да го замъкне при декана и да го принуди да му разкаже всичко. Което означаваше Макграт да не играе в мача. Всички бяха наясно, че тип като Макграт не може да издържа изпитите си без чужда помощ, и си затваряха очите доколкото могат. Ако Суит разгласеше цялата истина обаче, университетът нямаше да може да го покрие.

— И вие убихте Суит заради това?

— Не, не стана така. Видяхме, че Суит души Дики, и го попитахме какво става, а той заяви, че ще издаде Макграт. Опитахме се да го разубедим. Умолявахме го да помисли какво причинява на отбора, но негодникът отговори, че бил длъжен пред всемогъщия Бог да каже истината. Макар че най-вероятно причината не беше Бог, а фактът, че Макграт беше спал с гаджето му. Както и да е, той се помъчи да излезе от стаята на Претър и аз го сграбчих за ръката. Опитах се само да му попреча да излезе, за да си поговорим още малко, но някак го завъртях и той изхвърча през прозореца. По онова време бях много силен и помпах мускули, освен това бях направо бесен на Суит, задето ще провали отбора. И бях пиян. А не исках да стане така.

— И после заедно потулихте историята.

— Ами да. Какво друго да направим? Аз нямаше да призная, че съм изхвърлил Суит през прозореца, а Макграт за нищо на света нямаше да признае, че Дики се явява на тестовете вместо него. Затова казахме, че е бил нещастен случай, че Суит се е спънал, и всъщност това почти си беше истина.

— Защо Претър се е опитал да се самоубие?

— Защото е смахнат. Гениален е, обаче не познавам по-параноичен тип от него. Страхуваше се от всичко. Беше сигурен, че в крайна сметка някой ще издрънка пред училищната управа, че той пише домашните на Макграт, сигурен беше и че ще влезе в затвора за смъртта на Суит. След смъртта му направо откачи.

— Затова ли се е опитал да се самоубие? Защото се е страхувал да не отиде в затвора?

— Дори не съм сигурен, че е опитвал да се самоубие — отговори Кембъл. — През нощта на неговия така наречен опит за самоубийство изпи една пета от бутилка „Джак Даниълс“. А в същото време вземаше метедрин, за да не заспи и да довърши някаква курсова работа. Метедрин. Не успокоителни или сънотворни, а метедрин. Както и да е, някой го намерил в локва от собствената му урина, видял хапчетата и се обадил на деветстотин и единайсет. Промили му корема, прегледал го психиатър, който заключил, че Дики е депресиран луд, какъвто си беше, и че се е опитал да се самоубие. Обаче дали наистина се е опитал? Не знам. Съмнявам се. Няколко седмици по-късно го преместиха в друг университет.

— Значи така започва търговията с вътрешна информация?

— Идеята беше на Дики. По онова време само аз имах работа. В „Рестън Тек“. „Джетс“ току-що бяха разкарали Макграт заради коляното му, а Дики беше в Манхатън с великите си идеи за инвестиции, но нямаше парите. Макграт обаче имаше пари, повече от един милион от бонуса при подписване на договора си, а и от застраховката след травмата. Затова аз предадох на Дики какво разработва „Рестън Тек“, а той избра къде да инвестираме — в онази водопречиствателна компания. Направихме го само три пъти.

Точно това си бе помислил Демарко още при първата си среща с Макграт.

— Тогава ти защо уби Претър?

— Макграт ме принуди. Притесняваше се, че ако Комисията или прокуратурата започнат да притискат Дики, той ще се огъне. Не знам как по-ясно да го кажа — Дики беше гений, обаче беше абсолютно смахнат. На него не можеше да се разчита, затова Макграт искаше да го отстраним. Каза, че ако аз не се погрижа за Дики, щял да разкаже какво се е случило в университета с Джими Суит.

— Глупости — възрази Демарко. — Не вярвам, че Макграт те е принудил да правиш каквото и да било. Според мен си убил Претър, понеже с Макграт заедно сте решили, че той е бреме, и на теб се е паднал жребият да го очистиш.

— Не беше така. Ръсти каза…

— Според мен лъжеш, Дъг, но на този етап вече няма значение. Единственото важно нещо е да поемеш вината вместо Моли Махоуни.